Притча за връзката
В къща измежду хълмовете живееше една жена и нейният наследник. Той беше първата и единствената й рожба.
И се случи така, че той се разболя от тресчица и умря още до момента в който лекарят стоеше до леглото му.
Майката беше смазана от тъга. И тя чупеше ръце и говореше на лекаря, повтаряйки все еднакъв въпрос: “Кажи ми, апелирам те, какво е това, което вцепени тялото му и остъкли по този начин извънредно очите му? ”
“Вирус ”, отговори лекарят.
“Какво е това вирус? ”, извика майката.
“Не знам по какъв начин да ти обясня – сподели лекарят. – Това е едно безпределно малко нещо, което влиза в тялото. То не се вижда с човешки очи ”.
И когато лекарят си потегли, майката остана да седи вцепенена и единствено повтаряше: “Безкрайно малко нещо. Не се вижда с човешки очи ”.
Вечерта при нея пристигна духовник, с цел да я утеши. И тя още веднъж заплака и извика в лицето му: “Кажи ми, за какво изгубих моя наследник, единствената ми рожба? ”
“Чедо мое – сподели свещеникът, – такава е волята на Бога ”.
“Ах, на Бога! – извика майката. – Какво е Бог? Къде е Бог? Искам да видя Бога и да разкъсам гърдите си пред Него и да излея кръвта на сърцето си пред нозете Му! Кажи ми по какъв начин да Го намеря? ”
“Бог е безпределно огромен – отговори свещеникът. – Той не се вижда с човешки очи ”.
И тогава дамата изпищя: “Безкрайно дребното умъртви моя наследник по заповед на безпределно огромното! Какво сме ние тогава? Какво сме? ”
В този миг майка й влезе в стаята, носейки погребално платно за тялото на момчето. Тя беше чула думите на свещеника и виковете на щерка си. И като остави платното, взе ръката й в своята ръка и рече: “Дъще, самите ние сме безпределно дребни и безпределно големи; и ние сме връзката сред двете ”.
Халил Джубран
