Защо българите гласуват за някой „Тато“, който да ги „оправи“
В изборния ден си предизвиках част от българските така наречен „ мейнстрийм “ медии, които другояче заобикалям. И още към обяд си дадох сметка за какво българският народ от време на време гласоподава за някого, който да „ го оправи “. Година след година, десетилетие след десетилетие огромна част от медиите създаваха изискванията това да е относително трайна социална настройка. Цяло знамение е, че търсенето на „ спасители “ не се случваше по-често.
Как се роди идеологията на безнадеждността
Още преди първите избори след рухването на комунизма, които се организираха през юни 1990, новоосвободените от цензура медии бяха развили лична идеология, която разпръскваха из цялото общество. Не след дълго за множеството българи тя стана преобладаващата картина на света.
Новоосвободените медии (тогава – най-вече „ преса “) от първия момент не излъчваха наслада от свободата. Освен ненапълно новите вестници като „ Демокрация “ и „ Свободен народ “, никое от другите издания не излъчи обръщение от вида: „ Ура! Свободни сме! Най-сетне нашите ориси са в нашите ръце! “.
Стана тъкмо противоположното. Общото обръщение беше в тази посока: „ Ами в този момент? Как ще се оправяме? Задава се нещо същински извънредно! “. Всяка есен водещите заглавия предричаха „ дълга и тежка зима “. Независимо от сезона, медиите вещаеха, че – като във филм на Хичкок – тъкмо зад ъгъла дебнат страшни неща. Коментари, разбори и уводни публикации постоянно завършваха с изречението: „ Задава се страшното “.
За баланс новоосвободените медии измислиха на сваления към този момент Тодор Живков умилително-лакейския прякор „ Тато “, въпреки че до момента в който беше на власт той бе прочут само като „ бай Тошо “.
И по този начин се роди идеологията на безнадеждността. Нейното обръщение, година след година и десетилетие след десетилетие бе следното: „ Изоставен си. Сам си и си беззащитен. Бъдещето носи само страхотии и няма кой да те пази от тях. Всяка последваща година ще е по-зле от предходната. Надежда няма и няма да има. И нищо не зависи от твоите лични старания. Каквото решат огромните – това ще ти се случва “.
Крайният резултат от тази агитация е явен. Уплашени от бъдещето, уверени, че каквото и да вършат, ще им бъде разкатана семейството, хората стартират да се оглеждат за покровител. За някой техен си „ огромен “, някой „ Тато “, който да ги „ оправи “ и да ги „ избави “.
Първият опит за намирането на нов покровител беше Царят. Вторият – Бойко Борисов. Сега следим третия опит, издигнал до властта Румен Радев. Царят не направи систематични бели. Борисов обаче възвърне тези връзки на смирение и послушание, които бяха присъщи и за социализма на бай Тошо. И прекомерно доста хора на драго сърце заживяха в това времеубежище – топло, миризливо и познато.
А през днешния ден? Някой грижи ли се за народа?
Връщам се на изборния ден. Час след час слушах по какъв начин бродещите из народа кореспонденти искрено подтикваха най-обикновени, обезпокоени хора да споделят идеологията на безнадеждността. Става ли все по-зле ситуацията? Става. Народът обеднява ли? Обеднява. Едно време беше ли по-добре? Беше. Всички политици лъжат ли? Лъжат. Някой грижи ли се за народа? Не. Има ли вяра? Може и да има, но не тъкмо сега…
И това го споделят хора, чиито пенсии се подвигат от приблизително 422 лева през 2020 година, т.е. при Борисов, на приблизително 977 лева през 2025 година, т.е. откакто той излезе от властта.
Никой не се грижи за народа…
Е, по какъв начин човек да не се надява на следващия Тато да пристигна и да оправи нещата „ за народа “?
В душевността на всеки народ има всевъзможни пристрастености и качества. Има добродетели, има и безнравственост. Има даже (според Платон поне) завист.
От над три десетилетия всеобщите медии окуражават, вадят на повърхността и поддържат тези качества, които не дават като резултат едно модерно, спокойно, уверено в силите си общество: страха, лъжата, отчаянието, злобата, лакейството, алчността, завистта.
Този път не води към храма, както се споделяше в един остарял популярен филм. Това е крива пътечка, която води към мравуняк, обитаем от покорни мравчици.
Феодализмът към този момент не е вероятен. Имаме налице прекомерно доста жители, които не желаят да се киснат в това тресавище. Но до момента в който над елементарните хора тегне идеологията на безнадеждността, България непрекъснато ще се връща обратно, ще слиза от магистралния път, с цел да се омотае в тръните към него и след това, одрана и парцалива, ще се връща на него, с цел да догонва останалите нации.
Текстът е оповестен в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
