Акад. Гюзелев: Епидемията и кризата идват, за да ни покажат да намалим темпото и да се обърнем към себе си
В историята на човечеството е имало доста епидемиологични болести, някои от които са били с доста огромен обсег. Поначало епидемиологичните и пандемичните феномени в историята са артикул на нещо, което постоянно идва от Азия. Къде е мястото на българите в международната история? Защо още преди стотици години България е наречена „ земя на блажени ”? Как ще се прави светът в изискванията на пандемия и какви са историческите образци от предишното? Взимаме ли си поучения от историята? На тези и още въпроси, в изявление за БГНЕС, дава отговор известният историк и откривател на българското средновековие акад. Васил Гюзелев.
Акад. Гюзелев, какъв е главният смисъл на българската история, каква е задачата ни като народ?
Най-точният отговор е даден още през XV век. В Рилския манастир един популярен литератор – Владислав Граматик, се пробва да покаже каква е същността и предназначението на българите и тяхната история, подбирайки книжовни произведения. Именно посредством своя „ Рилски панагерик ” той е съумял да покаже, че задачата на нашия народ е доста духовна, а точно да внесе нещо ново в един огромен свят – славянският свят. Това е нашият максимален принос в историята от Средновековието насам. Всъщност ние се опитваме, посредством своето духовно творчество, да преобразим и да приобщим този свят към развиването на Европа. Не в гръмогласните военни победи, не в някои монументални градежи се състои гениалността на българите, а в техните произведения, в които гениите на Българското средновековие съумяха да извоюват едно почтено място в духовната история на Европа.
БГНЕС
„ Земя на блажени ”. Така сте озаглавили една от своите книги, цитирайки изявление на прочут феодален хронист за България. Какво би трябвало да променим през днешния ден, с цел да върнем уважението на останалия свят към нашата страна?
В нашето схващане България би трябвало да бъде „ Земя на блажени ”. Тя фактически е такава. Избрах за заглавие мисълта, която е изразил във връзка с България един византийски литератор от XII век. Пребивавайки в София, наблюдавайки локалното население и природата, която ни заобикаля, той ги съпоставя със сръбските земи, където също е бил. В едно от писмата си написа: „ Аз мислих, че земята на Българите е бедна, само че за мен тя е земя на блажени ”. Именно за това избрах това заглавие, тъй като страната ни съставлява нещо неповторимо като връзка сред индивида и природата.
Моят татко беше хлебар и когато разсъждаваше върху нашата история и събитията, които са настъпили по време на огромната рецесия след Първата международна война, той споделяше: „ Само трудолюбието на българския селяк и плодородието на българската земя ни дадоха опция да възкръснем ”. Често татко ми споделяше, че това, което съставлява гръбнакът на България, е нейното земеделие.
Сега, в годините на тотална рецесия, която към този момент настъпи, още веднъж ще се види какво е смисъла на нашата земя и ние би трябвало да се грижим за нея, с цел да ни избави от бедите.
Живеем в изискванията на пандемия. Като историк намирате ли прилики сред днешната обстановка и някои събития от предишното?
В историята на човечеството е имало доста епидемиологични болести, някои от които са били с доста огромен обсег. В историята на Европа от време на време са довеждали и до огромно съкращаване на популацията, каквото се случва през 1347-1348 година Поначало епидемиологичните и пандемичните феномени в историята са артикул на нещо, което постоянно идва от Азия. През Средновековието стремежът на Европа е да проникне надълбоко в сърцевината на Азия и да доближи до Индия и Китай. Той е бил аргументиран от събитието, че този континент е предложил доста злато, сребро, руди, коприна и други скъпи неща. Всичко това обаче е обвързвано и с някои негативни феномени, тъй като от Азия е идвало освен благосъстояние, а и разнообразни завоеватели, както и болести. Според разнообразни калкулации, доникъде на XIV век популацията на Европа е към 70 млн. души. В резултат на Чумната зараза, която обгръща Стария континент, популацията понижава с една трета. Цели области са изчезвали, от позиция на човешкото битие. Независимо от това, европейското човечество е съумяло да оцелее и да продължи своето развиване нататък.
Кризите и епидемиологичните болести идват, с цел да ни покажат, че би трябвало да понижим темпото. Този огромен софтуерен прогрес, както и напредъкът в доста разнообразни области, изключително в усвояването на природата, не би трябвало да бъде толкоз интензивен, а малко да бъде позабавен. Хората би трябвало да се извърнат към себе си и своята същина. Трябва да обърнем по-голямо внимание на своя вътрешен свят. Към това ни приканват тези събития.
БГНЕС
Ще съумеем ли да си създадем тези заключения, с цел да излезем по-силни от рецесията?
Щем – не щем, би трябвало да ги създадем! Това не зависи единствено от нас. Светът от време на време е мъчно различим. Едновременно с това мъчно човек може да се приспособява към новата конюнктура. Сега внезапно доста неща се трансформираха, а някои просто замръзнаха. След това ние би трябвало да ги раздвижваме още веднъж. Тази обществена пъргавина, контактите, динамичността, към която се стремяхме, всичко това закупи напълно различен образ. Щем – не щем, би трябвало да се променим, да понижим темпото.
Последната ви книга се споделя „ В лето Христа 1453 ”, в която разказвате за завладяването на Константинопол от османските турци през погледа на съвременниците. Разкажете ни малко за нея.
Тя не е артикул единствено на моите старания, а и на редица мои възпитаници и съратници в изследванията на историята на Средновековието. Книгата е групово дело и аз благодаря на всички за тяхното съдействие. Състои от две елементи. Първата част е моето проучване върху историята на обсадите на Цариград и историята на завладяването на града през 1453 година Опитвам се да покажа развоя на събитията, които предхождат този съдбоносен взлом на византийската столица и в същото време да покажа какво е мястото на това събитие в историята на Европа. Цариград е представлявал една самобитна Вселена в историята. Той е мостът сред Азия и Европа, а в същото време е ключ към доста неща в развиването. Мнозина считат, че който владее Цариград, може да доминира на доста огромно историческо пространство. Именно за това стремежът към завладяването на византийската столица през Средновековието, в разнообразни нации, в това число и при българите, е бил извънредно огромен. Това е бил главният блян и при някои български владетели, в интервалите на тяхното военно господство.
За експанзията на исляма във връзка с Европа, завладяването на Цариград съставлява основно събитие. Разбира се, устремът на исляма навътре в континента е бил възпрян, както е известно, вследствие на съпротивителните сили както на балканските нации, по този начин и на останалите европейски нации.
Погледът ми в книгата е извърнат точно към това събитие, по какъв начин то е било осъществено и какви исторически извори и техни тълкования има в актуалната историография.
Втората част са изворите, които съществуват за завладяването на Цариград. Сред тях са писма на очевидци. Има даже един дневник на венециански доктор, който е водил мемоари на цялата блокада ден по ден. Има също разкази, песни, поетически произведения. С други думи – едно многообразие от извори, тъй като това събитие е привлякло вниманието на доста хора.
БГНЕС
Ние, актуалните хора, взимаме ли си поучения от историята? Стараем ли се задоволително отрицателният ни опит от предишното да не се повтаря?
Не единствено ние, само че и огромна част от народите мъчно се учат от своя личен опит и своята лична история. Понякога поколенията стартират да живеят със самочувствието, че животът стартира от тях. Има хора, които считат, че животът стартира и свършва с тях. В по-голямата си част това са хората, които преуспяват и застават отпред в политиката. Във всяко нещо има начало, развиване и край. Това са трите най-елементарни степени. Ние търсим началото, което е значимо, с цел да можем да познаем своето настояще и в същото време да се опитаме да „ погледнем ” в бъдещето. Историята изяснява до известна степен предишното, само че тя не може да бъде управление за бъдещето. Поуките от историята могат самичък да бъдат извличани и да се знае, че в бъдещето от време на време проглежда и предишното. Това е напълно естествено.
Върху какво работите в този момент?
Акад. Гюзелев: Върху две книги. Едната се споделя „ Тадей Изповедник – първият български Христов страдалец ”. Той е един прабългарин, станал духовник в Студийския манастир при известния византийски богослов Теодор Студит. Бил е негов възпитаник и почитател. През 817 година, в битката за отбрана на иконите, той е умрял. За него са написани две жития, едното непокътнато в старобългарския превод. Освен това има и редица други свидетелства, които съумях да събера и проучвам. Възнамерявам да напиша една книга за този български Христов страдалец, с цел да покажа, че християнството намира развиване у нас прекомерно рано. Още преди формалното покръстване има българи, които фактически заемат място в църковния календар със своите действия, своята обвързаност към християнската религия и своята мъченическа гибел.
Другата книга се споделя „ Българи и другоземци в средновековното време ”. Това е един общ брой от моите проучвания върху личностите от средновековната история – българската и европейската. Като се стартира от Аспарух и се стигне до император Сигизмунд Люксембургски.
Дано Бог ми даде сили да ги завърша. Доколкото мога ще се опитам да направя нещо, което да не е потребно единствено за мен, а за българското общество, за моя народ.
Акад. Гюзелев, какъв е главният смисъл на българската история, каква е задачата ни като народ?
Най-точният отговор е даден още през XV век. В Рилския манастир един популярен литератор – Владислав Граматик, се пробва да покаже каква е същността и предназначението на българите и тяхната история, подбирайки книжовни произведения. Именно посредством своя „ Рилски панагерик ” той е съумял да покаже, че задачата на нашия народ е доста духовна, а точно да внесе нещо ново в един огромен свят – славянският свят. Това е нашият максимален принос в историята от Средновековието насам. Всъщност ние се опитваме, посредством своето духовно творчество, да преобразим и да приобщим този свят към развиването на Европа. Не в гръмогласните военни победи, не в някои монументални градежи се състои гениалността на българите, а в техните произведения, в които гениите на Българското средновековие съумяха да извоюват едно почтено място в духовната история на Европа.
БГНЕС „ Земя на блажени ”. Така сте озаглавили една от своите книги, цитирайки изявление на прочут феодален хронист за България. Какво би трябвало да променим през днешния ден, с цел да върнем уважението на останалия свят към нашата страна?
В нашето схващане България би трябвало да бъде „ Земя на блажени ”. Тя фактически е такава. Избрах за заглавие мисълта, която е изразил във връзка с България един византийски литератор от XII век. Пребивавайки в София, наблюдавайки локалното население и природата, която ни заобикаля, той ги съпоставя със сръбските земи, където също е бил. В едно от писмата си написа: „ Аз мислих, че земята на Българите е бедна, само че за мен тя е земя на блажени ”. Именно за това избрах това заглавие, тъй като страната ни съставлява нещо неповторимо като връзка сред индивида и природата.
Моят татко беше хлебар и когато разсъждаваше върху нашата история и събитията, които са настъпили по време на огромната рецесия след Първата международна война, той споделяше: „ Само трудолюбието на българския селяк и плодородието на българската земя ни дадоха опция да възкръснем ”. Често татко ми споделяше, че това, което съставлява гръбнакът на България, е нейното земеделие.
Сега, в годините на тотална рецесия, която към този момент настъпи, още веднъж ще се види какво е смисъла на нашата земя и ние би трябвало да се грижим за нея, с цел да ни избави от бедите.
Живеем в изискванията на пандемия. Като историк намирате ли прилики сред днешната обстановка и някои събития от предишното?
В историята на човечеството е имало доста епидемиологични болести, някои от които са били с доста огромен обсег. В историята на Европа от време на време са довеждали и до огромно съкращаване на популацията, каквото се случва през 1347-1348 година Поначало епидемиологичните и пандемичните феномени в историята са артикул на нещо, което постоянно идва от Азия. През Средновековието стремежът на Европа е да проникне надълбоко в сърцевината на Азия и да доближи до Индия и Китай. Той е бил аргументиран от събитието, че този континент е предложил доста злато, сребро, руди, коприна и други скъпи неща. Всичко това обаче е обвързвано и с някои негативни феномени, тъй като от Азия е идвало освен благосъстояние, а и разнообразни завоеватели, както и болести. Според разнообразни калкулации, доникъде на XIV век популацията на Европа е към 70 млн. души. В резултат на Чумната зараза, която обгръща Стария континент, популацията понижава с една трета. Цели области са изчезвали, от позиция на човешкото битие. Независимо от това, европейското човечество е съумяло да оцелее и да продължи своето развиване нататък.
Кризите и епидемиологичните болести идват, с цел да ни покажат, че би трябвало да понижим темпото. Този огромен софтуерен прогрес, както и напредъкът в доста разнообразни области, изключително в усвояването на природата, не би трябвало да бъде толкоз интензивен, а малко да бъде позабавен. Хората би трябвало да се извърнат към себе си и своята същина. Трябва да обърнем по-голямо внимание на своя вътрешен свят. Към това ни приканват тези събития.
БГНЕС Ще съумеем ли да си създадем тези заключения, с цел да излезем по-силни от рецесията?
Щем – не щем, би трябвало да ги създадем! Това не зависи единствено от нас. Светът от време на време е мъчно различим. Едновременно с това мъчно човек може да се приспособява към новата конюнктура. Сега внезапно доста неща се трансформираха, а някои просто замръзнаха. След това ние би трябвало да ги раздвижваме още веднъж. Тази обществена пъргавина, контактите, динамичността, към която се стремяхме, всичко това закупи напълно различен образ. Щем – не щем, би трябвало да се променим, да понижим темпото.
Последната ви книга се споделя „ В лето Христа 1453 ”, в която разказвате за завладяването на Константинопол от османските турци през погледа на съвременниците. Разкажете ни малко за нея.
Тя не е артикул единствено на моите старания, а и на редица мои възпитаници и съратници в изследванията на историята на Средновековието. Книгата е групово дело и аз благодаря на всички за тяхното съдействие. Състои от две елементи. Първата част е моето проучване върху историята на обсадите на Цариград и историята на завладяването на града през 1453 година Опитвам се да покажа развоя на събитията, които предхождат този съдбоносен взлом на византийската столица и в същото време да покажа какво е мястото на това събитие в историята на Европа. Цариград е представлявал една самобитна Вселена в историята. Той е мостът сред Азия и Европа, а в същото време е ключ към доста неща в развиването. Мнозина считат, че който владее Цариград, може да доминира на доста огромно историческо пространство. Именно за това стремежът към завладяването на византийската столица през Средновековието, в разнообразни нации, в това число и при българите, е бил извънредно огромен. Това е бил главният блян и при някои български владетели, в интервалите на тяхното военно господство.
За експанзията на исляма във връзка с Европа, завладяването на Цариград съставлява основно събитие. Разбира се, устремът на исляма навътре в континента е бил възпрян, както е известно, вследствие на съпротивителните сили както на балканските нации, по този начин и на останалите европейски нации.
Погледът ми в книгата е извърнат точно към това събитие, по какъв начин то е било осъществено и какви исторически извори и техни тълкования има в актуалната историография.
Втората част са изворите, които съществуват за завладяването на Цариград. Сред тях са писма на очевидци. Има даже един дневник на венециански доктор, който е водил мемоари на цялата блокада ден по ден. Има също разкази, песни, поетически произведения. С други думи – едно многообразие от извори, тъй като това събитие е привлякло вниманието на доста хора.
БГНЕС Ние, актуалните хора, взимаме ли си поучения от историята? Стараем ли се задоволително отрицателният ни опит от предишното да не се повтаря?
Не единствено ние, само че и огромна част от народите мъчно се учат от своя личен опит и своята лична история. Понякога поколенията стартират да живеят със самочувствието, че животът стартира от тях. Има хора, които считат, че животът стартира и свършва с тях. В по-голямата си част това са хората, които преуспяват и застават отпред в политиката. Във всяко нещо има начало, развиване и край. Това са трите най-елементарни степени. Ние търсим началото, което е значимо, с цел да можем да познаем своето настояще и в същото време да се опитаме да „ погледнем ” в бъдещето. Историята изяснява до известна степен предишното, само че тя не може да бъде управление за бъдещето. Поуките от историята могат самичък да бъдат извличани и да се знае, че в бъдещето от време на време проглежда и предишното. Това е напълно естествено.
Върху какво работите в този момент?
Акад. Гюзелев: Върху две книги. Едната се споделя „ Тадей Изповедник – първият български Христов страдалец ”. Той е един прабългарин, станал духовник в Студийския манастир при известния византийски богослов Теодор Студит. Бил е негов възпитаник и почитател. През 817 година, в битката за отбрана на иконите, той е умрял. За него са написани две жития, едното непокътнато в старобългарския превод. Освен това има и редица други свидетелства, които съумях да събера и проучвам. Възнамерявам да напиша една книга за този български Христов страдалец, с цел да покажа, че християнството намира развиване у нас прекомерно рано. Още преди формалното покръстване има българи, които фактически заемат място в църковния календар със своите действия, своята обвързаност към християнската религия и своята мъченическа гибел.
Другата книга се споделя „ Българи и другоземци в средновековното време ”. Това е един общ брой от моите проучвания върху личностите от средновековната история – българската и европейската. Като се стартира от Аспарух и се стигне до император Сигизмунд Люксембургски.
Дано Бог ми даде сили да ги завърша. Доколкото мога ще се опитам да направя нещо, което да не е потребно единствено за мен, а за българското общество, за моя народ.
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ