Жирона – градът на цветята
В испанския град Жирона е най-добре да си през май, когато се организира фамозният Фестивал на цветята. С цветя се кичат разнообразни паметници, вътрешни дворове, градски пространства и трансформират селището в живописна картина. За жал, не сме очевидци на тази цветна вакханалия, само че все пак оставаме очаровани от града, единствено на няколко километра от френската граница, съчетал в себе си римски остатъци, средновековни стени, барокови постройки и живеещ своя не изключително забързан актуален живот, за който „ фиеста, сиеста и маняна ” са закон.
Започваме опознаването на града, пресичайки река Оняр. Не може да не се възхитим на живописните къщи по единия й бряг, боядисани в живи цветове, с надвиснали над реката балкони, синьо небе и преливащо отражение в бистрите води. Реката, която пресича града, фасадите и стърчащата катедрала в дъното са пощенската картичка на Жирона, емблема и обичан пейзаж. Няколко моста пресичат реката, а един от тях – стоманеният – е дело на Айфел.
Само няколко крачки и сме пред дребно площадче. Пред нас е градската врата на добре непокътнатите средновековни стени, прочее употребявани от локалните за дострояване на домовете им, постоянно срещана процедура, и статуя на един от знаците на Жирона – лъвът. Доста смехотворен, но какво да се прави, в тези времена никой не бил виждал царя на животните и се наложило по преразказ на очевидци да се създаде. Та тази подигравка, с опрощение, копие на оригинала от 12-и век, непокътнат в Музея на изкуствата, съставлява
лъв, покатерен на дирек
Традицията повелява, в случай че си добър жиронец или в случай че се връщаш отдалеко и не си зложелател, да знаеш паролата, по която ще те разпознаят, а тя е ни повече, ни по-малко да се покатериш по стълба и да целунеш задницата на лъва. О, времена, о, нрави… Туристите, навикнали да се снимат пред всевъзможни чудатости, не изпускат случай да помилват дупето на лъва. Сигурно някои и го целуват…
Минаваме около Базиликата Сан Фелиу, нека да съм уцелила името, без да си предизвикваме в тая горещина катеренето по стълбите, и поемаме по полегати, извисяващи се нагоре средновековни улички. Забелязваме знамената с жълти и сини триъгълници, някои каталунци към момента не престават да мечтаят за обособяване, и незабелязано се оказваме в остарелия Еврейски квартал на града. Оказва се, че е един от най-добре непокътнатите в Европа. В момента тук има музей, отдаден на евреите и тяхното завещание в града от времето преди да бъдат изгонени от Испания в 1492 година. Между 13-и и 14-и век тук се издигат синагоги, ритуални бани, учебни заведения и лечебни заведения, а общността наброявала 800 души.
Пред нас е към този момент внушителната катедрала
– сърцето на остарелия град. Построена за четири века, тя съчетава в себе си разнообразни стилове, от романски до неокласически. Най-характерният й детайл е огромният неф, който със своите 23 метра е най-обширното еднокорабно пространство в архитектурния свят. Не повярвали локалните на създателя, че е допустимо да се построи и чак 100 години по-късно по проектите го осъществили! За да се гордеят и до през днешния ден. А на архитекта построили монумент като храма, еднокорабен.
Снимам и катедралата, и паметника, само че стълбите ми се костват безкрайни. Ако ги изкараш четни, ще си правоверен, твърди легенда. Научаваме, че са 90 и отхвърляме да ги катерим. Още повече, че има полегата уличка, водеща към същата дестинация. Поемаме, пъшкайки и пръхтейки, търсейки сенките. Преди да стигнем до площада пред катедралата със старинния бунар, виждаме от едната страна величествен дом. Оказва се на локалния отличник –
съдията, държащ ключа за кладенеца
и виновен да разпредели заслужено дажбите в интервал на блокада. А времената постоянно са били размирни. Не инцидентно Жирона е известна с прозвището Градът на хилядите набези.
Пред нас се разкрива прелестна гледка към средновековния град. Дори заобикаляме катедралата и се изкачваме още нагоре в търсене на съвършената панорама. Попадаме във френска градина, малко занемарена, на фона на всичко останало. Испанците стартират маниакалното почистване заран с метли, камиончета, боклучари, а вечер стопанките приключват финалните линии като мият с кофи и парцали уличните плочки пред домовете си. Нищо общо с изхвърлянето на буклука през прозорците, по този начин особено за балканския ни нрав. Но да се върнем в Жирона. Улук на катедралата под формата на жена пази легендата за онази зла, невярваща жителка на града, която все хвърляла камъни по градежа на божия храм и богохулствала, до момента в който един ден не се трансформирала тя самата в каменна скулптура.
Достатъчно мотане из остарелия град. Време е да се потопим в
малко модерна конюнктура
Поемаме пътя надолу около шарени витрини на магазини, питейни заведения, отнякъде се носи лека, неангажираща музика. След къса пауза в детски магазин и при сувенирите се озоваваме на Площада на независимостта. Оживено място, доста посещавано поради множеството питейни заведения и заведения за хранене. Напомня ми на едно друго обичано място, в Барселона, което надали е инцидентно. В средата на 15-и век Жирона със своите 12 хиляди поданици е вторият град след Барселона. В центъра на площада е паметникът на създателя на града, дело на Парера.
Разходката ни е към края си. Прекосихме 2 хиляди години история, усетихме корените на този жив актуален и съвременен град, минавайки през барокови пространства и неповторими постройки. А реката, към която се е зародило селището, все по този начин продължава да разделя и свързва града. Ние отново сме край брега й и още веднъж щракаме шарените къщи, този път от различен ъгъл, а те са все по този начин радостни и занимателни.
Започваме опознаването на града, пресичайки река Оняр. Не може да не се възхитим на живописните къщи по единия й бряг, боядисани в живи цветове, с надвиснали над реката балкони, синьо небе и преливащо отражение в бистрите води. Реката, която пресича града, фасадите и стърчащата катедрала в дъното са пощенската картичка на Жирона, емблема и обичан пейзаж. Няколко моста пресичат реката, а един от тях – стоманеният – е дело на Айфел.
Само няколко крачки и сме пред дребно площадче. Пред нас е градската врата на добре непокътнатите средновековни стени, прочее употребявани от локалните за дострояване на домовете им, постоянно срещана процедура, и статуя на един от знаците на Жирона – лъвът. Доста смехотворен, но какво да се прави, в тези времена никой не бил виждал царя на животните и се наложило по преразказ на очевидци да се създаде. Та тази подигравка, с опрощение, копие на оригинала от 12-и век, непокътнат в Музея на изкуствата, съставлява
лъв, покатерен на дирек
Традицията повелява, в случай че си добър жиронец или в случай че се връщаш отдалеко и не си зложелател, да знаеш паролата, по която ще те разпознаят, а тя е ни повече, ни по-малко да се покатериш по стълба и да целунеш задницата на лъва. О, времена, о, нрави… Туристите, навикнали да се снимат пред всевъзможни чудатости, не изпускат случай да помилват дупето на лъва. Сигурно някои и го целуват…
Минаваме около Базиликата Сан Фелиу, нека да съм уцелила името, без да си предизвикваме в тая горещина катеренето по стълбите, и поемаме по полегати, извисяващи се нагоре средновековни улички. Забелязваме знамената с жълти и сини триъгълници, някои каталунци към момента не престават да мечтаят за обособяване, и незабелязано се оказваме в остарелия Еврейски квартал на града. Оказва се, че е един от най-добре непокътнатите в Европа. В момента тук има музей, отдаден на евреите и тяхното завещание в града от времето преди да бъдат изгонени от Испания в 1492 година. Между 13-и и 14-и век тук се издигат синагоги, ритуални бани, учебни заведения и лечебни заведения, а общността наброявала 800 души.
Пред нас е към този момент внушителната катедрала
– сърцето на остарелия град. Построена за четири века, тя съчетава в себе си разнообразни стилове, от романски до неокласически. Най-характерният й детайл е огромният неф, който със своите 23 метра е най-обширното еднокорабно пространство в архитектурния свят. Не повярвали локалните на създателя, че е допустимо да се построи и чак 100 години по-късно по проектите го осъществили! За да се гордеят и до през днешния ден. А на архитекта построили монумент като храма, еднокорабен.
Снимам и катедралата, и паметника, само че стълбите ми се костват безкрайни. Ако ги изкараш четни, ще си правоверен, твърди легенда. Научаваме, че са 90 и отхвърляме да ги катерим. Още повече, че има полегата уличка, водеща към същата дестинация. Поемаме, пъшкайки и пръхтейки, търсейки сенките. Преди да стигнем до площада пред катедралата със старинния бунар, виждаме от едната страна величествен дом. Оказва се на локалния отличник –
съдията, държащ ключа за кладенеца
и виновен да разпредели заслужено дажбите в интервал на блокада. А времената постоянно са били размирни. Не инцидентно Жирона е известна с прозвището Градът на хилядите набези.
Пред нас се разкрива прелестна гледка към средновековния град. Дори заобикаляме катедралата и се изкачваме още нагоре в търсене на съвършената панорама. Попадаме във френска градина, малко занемарена, на фона на всичко останало. Испанците стартират маниакалното почистване заран с метли, камиончета, боклучари, а вечер стопанките приключват финалните линии като мият с кофи и парцали уличните плочки пред домовете си. Нищо общо с изхвърлянето на буклука през прозорците, по този начин особено за балканския ни нрав. Но да се върнем в Жирона. Улук на катедралата под формата на жена пази легендата за онази зла, невярваща жителка на града, която все хвърляла камъни по градежа на божия храм и богохулствала, до момента в който един ден не се трансформирала тя самата в каменна скулптура.
Достатъчно мотане из остарелия град. Време е да се потопим в
малко модерна конюнктура
Поемаме пътя надолу около шарени витрини на магазини, питейни заведения, отнякъде се носи лека, неангажираща музика. След къса пауза в детски магазин и при сувенирите се озоваваме на Площада на независимостта. Оживено място, доста посещавано поради множеството питейни заведения и заведения за хранене. Напомня ми на едно друго обичано място, в Барселона, което надали е инцидентно. В средата на 15-и век Жирона със своите 12 хиляди поданици е вторият град след Барселона. В центъра на площада е паметникът на създателя на града, дело на Парера.
Разходката ни е към края си. Прекосихме 2 хиляди години история, усетихме корените на този жив актуален и съвременен град, минавайки през барокови пространства и неповторими постройки. А реката, към която се е зародило селището, все по този начин продължава да разделя и свързва града. Ние отново сме край брега й и още веднъж щракаме шарените къщи, този път от различен ъгъл, а те са все по този начин радостни и занимателни.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ