Защо в България жените са наричани с мъжки съществителни
В Германия тя е “канцлерката Меркел “, а в България – “канцлерът Меркел “. Защо в България всеобщо се е наложила мъжката форма и за женските длъжности и специалности, попитахме филоложката Павлина Върбанова, написа Deutsche Welle.
Павлина Върбанова е основател на онлайн справочника за правопис, пунктуация и граматични правила в българския език „ Как се написа? “. С нея беседва Александър Андреев:
Професорка, депутатка, министърка – тези и други съществителни от женски жанр постоянно провокират препирни в България. Нека да стартираме с въпроса по какъв начин експертите назовават това събитие.
Да, към този момент преминахме сериозната точка и спорим за това дали дамите да бъдат наричани със съществителни от женски жанр. За лингвистите казусът в действителност е маскулинизацията, т.е. използването на съществителни от мъжки жанр за наименуване на дами. В кои случаи една жена е народен представител или министър? Кои са факторите, които ни пречат да я назоваваме депутатка или министърка? Ако използваме съществителни от женски жанр, това принизява ли личността, звучи ли обидно за нея? На всички тези (а и на още доста други) въпроси, свързани с маскулинизацията, аз персонално нямам безапелационни отговори – само че и цялата обстановка по отношение на „ женските " и „ мъжките " названия (както ще ги назовавам тук, въпреки лингвистично това да не е коректно), е много несигурна и лабилна сега.
В речниците на българския език, а и в автоматизираните коригиращи стратегии няма изясненост кои съществителни, обозначаващи най-много специалност, служба или купа, имат женски жанр и кои нямат. Съществуват ли някакви правила в българския език?
Неведнъж съм получавала по имейла въпроси от вида на „ Има ли публично дума колежка? ". Като че ли хората си мислят: „ Тази дума аз си я знам, обаче, в случай че я кажа или напиша, по какъв начин ще наподобявам в очите на другите? “. Тоест стигаме до обществената тирада, до книжовните използва на думите, до разпоредбите. Регламентирани правила на процедура липсват. А когато няма ясни правила, знаем до какво се стига – най-малкото до неустановеност: може по този начин, само че може и другояче.
На какво въпреки всичко да се опрем сега?
Със сигурност думи като министър, шеф, ръководител, кмет са наложителни за официално-деловия жанр при адресиране и в обръщения към дами. Когато да вземем за пример пишем заявление или приказваме на обществено събитие, постоянно използваме „ До Директора на… " или „ Уважаема госпожо министър… ". Може да се опрем и на Официалния правописен речник на българския език, в който са включени думи като директорка, председателка, кметица, колежка, депутатка… Няма наложено несъгласие върху тях, само че женските названия са в очевидно оттегляне в езика на медиите да вземем за пример. Един от новинарските уеб сайтове, които проследявам, има ясно избрана линия – за дамите се употребяват мъжки названия. Затова неотдавна се изненадах, че една китайска журналистка беше наречена тъкмо журналистка, а не публицист. Дадох си сметка обаче, че повода за тази приложимост евентуално е от друго естество – китайското име не дава визия на българския четец дали е женско, или мъжко.
Това значи ли, че използването на женски и мъжки думи зависи от съответната обстановка?
Разбира се. Зависи и от съответната обстановка, и от доста – в действителност доста – други фактори, които няма по какъв начин даже да изброя в това изявление. Нека да дам един образец за това, че желанията към женската или към мъжката дума варират даже според от синтактичната ѝ работа в изречението. Скоро организирах непредставителна анкета в Туитър и резултатите са следните: в изречението „ Режисьорката/Режисьорът Ана заяви… " 53% от участниците биха използвали женския вид, до момента в който в изречението „ Ана е режисьорка/режисьор " този % спада до 30. Когато думата е приложение към подлога, който е женско име (в първия случай), синтактичната връзка е по-здрава и езиковото схващане не е толкоз склонно да жертва съгласуването по род; когато обаче думата е по-отдалечена и към този момент е част от съставното точно сказуемо (във втория случай), дисонансът не е толкоз мощен и използването на мъжко съществително е допустима. За да съм почтена, за себе си бих могла да кажа и „ Аз съм филоложка ", и „ Аз съм лингвист "; изрично обаче бих предпочела „ филоложката Павлина Върбанова ".
За един неспециалист наподобява очевидно с просто око, че по-обикновените специалности по-безпроблемно се слагат в женски жанр: перачка, готвачка, чистачка. А може би и специалностите, в които дамите от дълго време са навлезли – лекарка да вземем за пример? Какво е Вашето професионално чувство като… филоложка?
Бих удостоверила това наблюдаване. Колкото по-нисък е престижът на дадена специалност, толкоз по-трудно се поддава на маскулинизация нейното женско наименование. Напоследък ставаме очевидци на нещо, което не бях очаквала – отстъплението на от дълго време одобрени думи като лекарка и учителка от обществената тирада и заменянето им с доктор и преподавател за означаване на дами. Мисля, че това демонстрира блян към издигане (или защитаване) на престижа на тези специалности – доколкото езиковото схващане свързва престижа с мъжкия жанр и с мъжкото начало въобще. Би било забавно да проследим до каква степен ще стигнем в тази посока.
Всъщност езиков ли е този проблем, или по-скоро обществен? Може би обществото би трябвало последователно да си създаде нужната настройка? Когато Меркел беше определена за пръв път, и в Германия (независимо че в немския тази наклонност е много по-стара) имаха компликации да я назовават канцлерка. И дали през думите в действителност върви дискриминация на дамите, или това е единствено призрак?
Със сигурност казусът не е единствено езиков. Социалните му аспекти са не по-малко значими, само че аз не бих си разрешила да встъпвам прекалено много в непознати води. Ще кажа единствено, че лансирането на мъжките названия в обществената тирада води до последователното и незабелязано отвикване да използваме женските им сходства. И това е естествено: колкото по-рядко срещаш една дума, толкоз по-необичайна и странна ти се коства тя, надлежно толкоз по-малко податлив си самият ти да я кажеш или напишеш.
Дали има дискриминация на дамите? Лично аз не чувствам подобен развой, който да се прокарва посредством маскулинизацията. Може да прозвучи парадоксално, само че си мисля, че таман маскулинизацията е метод в българския език да се реализира равнене сред мъжете и дамите посредством приложимост на универсално – в тази ситуация мъжко – наименование. Аз бих предпочела изравняването да става по различен метод: посредством паралелната приложимост на равностойни женски названия. Само че в езика не става това, което желаят или харесват лингвистите.
Журналистката Ан Фам цитира образец от българските медии, който е доста индикативен: „ Премиерът на Нова Зеландия роди момиченце “. Звучи конфузно в действителност – изключително в случай че не знаеш, че министър председателят е жена. Не се ли постанова в такива случаи да се употребява дума от женски жанр?
Имам два отговора на този въпрос. Първият е сериозен и даже неоправдателен. Според мен е допустимо повода за използването на министър председателят да е била от друго естество – да се привлекат повече читатели, които да отворят публикацията. Ако не е по този начин, аз най-малко бих се запитала: в действителност ли на създателя това заглавие му звучи добре? И в маскулинизацията би трябвало да има мярка. Иначе стигаме до такива случаи, които бих окачествила като демонстрация на неприятен езиков усет. За мен не по-малко дразнещи са образци като „ Министър-председателят е била прегледана в локална болница “ (бившата полска премиерка Беата Шидло). Щом като толкоз желаете да употребявате мъжки думи, най-малко си направете труда да редактирате и да спазвате съгласуването по жанр.
Вторият отговор е пояснителен и евентуално отрезвяващ. Маскулинизацията в нашия език е толкоз напреднала, че заглавието за премиера, който е родил, към този момент в някаква степен е задоволително най-малко за част от българите. И тъй като тук читателите може да се усъмнят в моето благоразумие, ще посоча резултатите от една анкета, оповестени в проучването „ Новите феминални названия в българския език ". Неговата авторка Ванина Сумрова е дала на участниците опция за избор сред два разновидността в следното изречение: „ Лейтенант/Лейтенантка роди момиченце в гарнизона “. Резултатите са съвсем 50:50. Според Сумрова в този случай „ нормата изисква маскулинизация, а подтекстът я изключва ". Макар анкетата да е непредставителна, аз не бих предположила, че половината от участниците ще изберат лейтенант в това изречение. Точно това ме кара да си мисля, че използването на мъжките названия в медиите напълно не е безпочвена, а дава отговор на езиковите настройки на основна част от българите.
И най-после, в немския от много време се търси решение на идващия проблем: за множественото число. Тоест по какъв начин да се назовава примерно група от лекари и лекарки или депутати и депутатки. Има няколко разновидността: с основна писмен знак вътре в думата, със звездичка вътре в думата или с тромавото колежки и сътрудници. Смятате ли, че българският ще стигне и до тази полемика?
Езиковото развиване в последните десетилетия е много динамично и не бих изключила тази опция. Но въпреки всичко ми наподобява малко евентуална. Мисля, че българките не се засягат и скоро не биха се засегнали, в случай че дружно с мъжете от своята професионална или друга общественост са наричани лекари, учители, депутати и така нататък Това е всекидневно за българския език и е заложено в природата на мъжкия жанр: той може да значи и двата пола, изключително във формите за мн.ч. Ако прочетем или чуем, че броят на учителите в страната е намалял, всеки, чийто майчин език е българският, си показва освен мъжете, само че и дамите, упражняващи тази специалност. Един от главните фактори за маскулинизацията е тъкмо този – способността на мъжкия жанр да посочва по-общо, по-абстрактно и в последна сметка по-неутрално. Ето за какво женските названия постоянно са маркирани (т.е. по-особени, по-отличителни) в опозициите с мъжките сходства: професор – професорка; кмет – кметица. Езиковото схващане регистрира, че те са натоварени с в допълнение значение, нерядко съдържат пренебрежителна окраска, и по тази причина е по-внимателно при тяхната приложимост, надлежно по-безпроблемно е да се употребяват мъжките разновидности. В умозаключение бих могла да кажа, че в едно съм сигурна – маскулинизацията ще продължи да ни вълнува и в идващите десетилетия.
Павлина Върбанова е основател на онлайн справочника за правопис, пунктуация и граматични правила в българския език „ Как се написа? “. С нея беседва Александър Андреев:
Професорка, депутатка, министърка – тези и други съществителни от женски жанр постоянно провокират препирни в България. Нека да стартираме с въпроса по какъв начин експертите назовават това събитие.
Да, към този момент преминахме сериозната точка и спорим за това дали дамите да бъдат наричани със съществителни от женски жанр. За лингвистите казусът в действителност е маскулинизацията, т.е. използването на съществителни от мъжки жанр за наименуване на дами. В кои случаи една жена е народен представител или министър? Кои са факторите, които ни пречат да я назоваваме депутатка или министърка? Ако използваме съществителни от женски жанр, това принизява ли личността, звучи ли обидно за нея? На всички тези (а и на още доста други) въпроси, свързани с маскулинизацията, аз персонално нямам безапелационни отговори – само че и цялата обстановка по отношение на „ женските " и „ мъжките " названия (както ще ги назовавам тук, въпреки лингвистично това да не е коректно), е много несигурна и лабилна сега.
В речниците на българския език, а и в автоматизираните коригиращи стратегии няма изясненост кои съществителни, обозначаващи най-много специалност, служба или купа, имат женски жанр и кои нямат. Съществуват ли някакви правила в българския език?
Неведнъж съм получавала по имейла въпроси от вида на „ Има ли публично дума колежка? ". Като че ли хората си мислят: „ Тази дума аз си я знам, обаче, в случай че я кажа или напиша, по какъв начин ще наподобявам в очите на другите? “. Тоест стигаме до обществената тирада, до книжовните използва на думите, до разпоредбите. Регламентирани правила на процедура липсват. А когато няма ясни правила, знаем до какво се стига – най-малкото до неустановеност: може по този начин, само че може и другояче.
На какво въпреки всичко да се опрем сега?
Със сигурност думи като министър, шеф, ръководител, кмет са наложителни за официално-деловия жанр при адресиране и в обръщения към дами. Когато да вземем за пример пишем заявление или приказваме на обществено събитие, постоянно използваме „ До Директора на… " или „ Уважаема госпожо министър… ". Може да се опрем и на Официалния правописен речник на българския език, в който са включени думи като директорка, председателка, кметица, колежка, депутатка… Няма наложено несъгласие върху тях, само че женските названия са в очевидно оттегляне в езика на медиите да вземем за пример. Един от новинарските уеб сайтове, които проследявам, има ясно избрана линия – за дамите се употребяват мъжки названия. Затова неотдавна се изненадах, че една китайска журналистка беше наречена тъкмо журналистка, а не публицист. Дадох си сметка обаче, че повода за тази приложимост евентуално е от друго естество – китайското име не дава визия на българския четец дали е женско, или мъжко.
Това значи ли, че използването на женски и мъжки думи зависи от съответната обстановка?
Разбира се. Зависи и от съответната обстановка, и от доста – в действителност доста – други фактори, които няма по какъв начин даже да изброя в това изявление. Нека да дам един образец за това, че желанията към женската или към мъжката дума варират даже според от синтактичната ѝ работа в изречението. Скоро организирах непредставителна анкета в Туитър и резултатите са следните: в изречението „ Режисьорката/Режисьорът Ана заяви… " 53% от участниците биха използвали женския вид, до момента в който в изречението „ Ана е режисьорка/режисьор " този % спада до 30. Когато думата е приложение към подлога, който е женско име (в първия случай), синтактичната връзка е по-здрава и езиковото схващане не е толкоз склонно да жертва съгласуването по род; когато обаче думата е по-отдалечена и към този момент е част от съставното точно сказуемо (във втория случай), дисонансът не е толкоз мощен и използването на мъжко съществително е допустима. За да съм почтена, за себе си бих могла да кажа и „ Аз съм филоложка ", и „ Аз съм лингвист "; изрично обаче бих предпочела „ филоложката Павлина Върбанова ".
За един неспециалист наподобява очевидно с просто око, че по-обикновените специалности по-безпроблемно се слагат в женски жанр: перачка, готвачка, чистачка. А може би и специалностите, в които дамите от дълго време са навлезли – лекарка да вземем за пример? Какво е Вашето професионално чувство като… филоложка?
Бих удостоверила това наблюдаване. Колкото по-нисък е престижът на дадена специалност, толкоз по-трудно се поддава на маскулинизация нейното женско наименование. Напоследък ставаме очевидци на нещо, което не бях очаквала – отстъплението на от дълго време одобрени думи като лекарка и учителка от обществената тирада и заменянето им с доктор и преподавател за означаване на дами. Мисля, че това демонстрира блян към издигане (или защитаване) на престижа на тези специалности – доколкото езиковото схващане свързва престижа с мъжкия жанр и с мъжкото начало въобще. Би било забавно да проследим до каква степен ще стигнем в тази посока.
Всъщност езиков ли е този проблем, или по-скоро обществен? Може би обществото би трябвало последователно да си създаде нужната настройка? Когато Меркел беше определена за пръв път, и в Германия (независимо че в немския тази наклонност е много по-стара) имаха компликации да я назовават канцлерка. И дали през думите в действителност върви дискриминация на дамите, или това е единствено призрак?
Със сигурност казусът не е единствено езиков. Социалните му аспекти са не по-малко значими, само че аз не бих си разрешила да встъпвам прекалено много в непознати води. Ще кажа единствено, че лансирането на мъжките названия в обществената тирада води до последователното и незабелязано отвикване да използваме женските им сходства. И това е естествено: колкото по-рядко срещаш една дума, толкоз по-необичайна и странна ти се коства тя, надлежно толкоз по-малко податлив си самият ти да я кажеш или напишеш.
Дали има дискриминация на дамите? Лично аз не чувствам подобен развой, който да се прокарва посредством маскулинизацията. Може да прозвучи парадоксално, само че си мисля, че таман маскулинизацията е метод в българския език да се реализира равнене сред мъжете и дамите посредством приложимост на универсално – в тази ситуация мъжко – наименование. Аз бих предпочела изравняването да става по различен метод: посредством паралелната приложимост на равностойни женски названия. Само че в езика не става това, което желаят или харесват лингвистите.
Журналистката Ан Фам цитира образец от българските медии, който е доста индикативен: „ Премиерът на Нова Зеландия роди момиченце “. Звучи конфузно в действителност – изключително в случай че не знаеш, че министър председателят е жена. Не се ли постанова в такива случаи да се употребява дума от женски жанр?
Имам два отговора на този въпрос. Първият е сериозен и даже неоправдателен. Според мен е допустимо повода за използването на министър председателят да е била от друго естество – да се привлекат повече читатели, които да отворят публикацията. Ако не е по този начин, аз най-малко бих се запитала: в действителност ли на създателя това заглавие му звучи добре? И в маскулинизацията би трябвало да има мярка. Иначе стигаме до такива случаи, които бих окачествила като демонстрация на неприятен езиков усет. За мен не по-малко дразнещи са образци като „ Министър-председателят е била прегледана в локална болница “ (бившата полска премиерка Беата Шидло). Щом като толкоз желаете да употребявате мъжки думи, най-малко си направете труда да редактирате и да спазвате съгласуването по жанр.
Вторият отговор е пояснителен и евентуално отрезвяващ. Маскулинизацията в нашия език е толкоз напреднала, че заглавието за премиера, който е родил, към този момент в някаква степен е задоволително най-малко за част от българите. И тъй като тук читателите може да се усъмнят в моето благоразумие, ще посоча резултатите от една анкета, оповестени в проучването „ Новите феминални названия в българския език ". Неговата авторка Ванина Сумрова е дала на участниците опция за избор сред два разновидността в следното изречение: „ Лейтенант/Лейтенантка роди момиченце в гарнизона “. Резултатите са съвсем 50:50. Според Сумрова в този случай „ нормата изисква маскулинизация, а подтекстът я изключва ". Макар анкетата да е непредставителна, аз не бих предположила, че половината от участниците ще изберат лейтенант в това изречение. Точно това ме кара да си мисля, че използването на мъжките названия в медиите напълно не е безпочвена, а дава отговор на езиковите настройки на основна част от българите.
И най-после, в немския от много време се търси решение на идващия проблем: за множественото число. Тоест по какъв начин да се назовава примерно група от лекари и лекарки или депутати и депутатки. Има няколко разновидността: с основна писмен знак вътре в думата, със звездичка вътре в думата или с тромавото колежки и сътрудници. Смятате ли, че българският ще стигне и до тази полемика?
Езиковото развиване в последните десетилетия е много динамично и не бих изключила тази опция. Но въпреки всичко ми наподобява малко евентуална. Мисля, че българките не се засягат и скоро не биха се засегнали, в случай че дружно с мъжете от своята професионална или друга общественост са наричани лекари, учители, депутати и така нататък Това е всекидневно за българския език и е заложено в природата на мъжкия жанр: той може да значи и двата пола, изключително във формите за мн.ч. Ако прочетем или чуем, че броят на учителите в страната е намалял, всеки, чийто майчин език е българският, си показва освен мъжете, само че и дамите, упражняващи тази специалност. Един от главните фактори за маскулинизацията е тъкмо този – способността на мъжкия жанр да посочва по-общо, по-абстрактно и в последна сметка по-неутрално. Ето за какво женските названия постоянно са маркирани (т.е. по-особени, по-отличителни) в опозициите с мъжките сходства: професор – професорка; кмет – кметица. Езиковото схващане регистрира, че те са натоварени с в допълнение значение, нерядко съдържат пренебрежителна окраска, и по тази причина е по-внимателно при тяхната приложимост, надлежно по-безпроблемно е да се употребяват мъжките разновидности. В умозаключение бих могла да кажа, че в едно съм сигурна – маскулинизацията ще продължи да ни вълнува и в идващите десетилетия.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ