„Приятелският огън“ по времето на Наполеон
В епохата на Наполеоновите войни доста бойци ставали жертва на инцидентни изстрели от задните редици на личните им полкове. А фамозните „ щикови офанзиви “ нормално не завършвали с „ щикови битки “. Този интервал е прочут и с други странности.
Френският маршал Сен-Сир разказвал, че през 1813 година след борбата при Люцен измежду бойците на Бонапарт имало доста ранени в ръцете. Неестествено доста. Императорът решил, че те се самонараняват, с цел да не вземат участие повече в сражения и да ги реалокират в тила. Императорът кипял от яд и желал да подреди показна екзекуция на някои от тях – като предизвестие за останалите.
Но след известно време обстановката се прояснила: бойците били инцидентно ранени от техни приятели от третите редици, до момента в който вдигали ръце за нормалните дейности с шомполите при почистването и зареждането на пушките – много от които тогава се пълнели откъм дулото.
Но сходни пострадвания се следили освен измежду наполеоновите бойци. Причината била в бойната тактичност по това време. Тогава стрелците се построявали в 3 редици. За третата редица било много мъчно да стреля, без да нарани другарите си от предните редици. Опитвали се да отстранен този проблем, като бойците от първата редица заставали на колене. Първата и втората редица стреляли, а третата единствено зареждала пушките.
Но никой от бойците не желал да стреля с пушка, заредена от различен човек – съществувал риск от повърхностно зареждане и експлоадиране на оръжието в ръцете на стрелеца. Освен това, в един полк имало оръжия от разнообразни калибри. Подобно многообразие през днешния ден радва музеите и частните колекционери – само че тогава пречело на бързото и сполучливо презареждане на непознатото оръжие. Освен това, първата линия не постоянно успявала в точния момент да падне на коляно. Тогава, в случай че третата стреляла, това било рисково за личните бойци.
Генералът от съветската войска Дибич-Забалкански споделя по какъв начин бойци падали убити или ранени от изстрели откъм задните редици. Поради тази причина той предложил третата редица да се отделя от главния строй и да се употребява единствено като запас.
По принцип в онази ера – първата половина на ХІХ век, било извънредно мъчно да се управлява стълкновение. По заповед пехотинците давали единствено първия изстрел, а по-късно стреляли съгласно готовността си, съвсем на сляпо, обхванати от димни барутни пердета.
Но изниква логически въпрос: щом третата редица създавала толкоз проблеми, за какво не се отказвали от нея? Преди всичко, тази последна редица била нужна, с цел да се попълнят празните места на убитите и ранените в другите две. Освен това, единствено 2 редици е доста по-трудно да бъдат вдигнати в офанзива. Тук става въпрос за логиката на психиката на тълпата. Човек се усеща доста по-комфортно и по-уверено измежду доста себеподобни.
Единствено англичаните употребявали изграждане в 2 редици при сраженията на Пиренейския полуостров против армиите на Наполеон – само че по правилник също трябвало да разполагат с 3 редици.
Друга специфичност на борбите от онази ера е, че „ щикова офанзива “ и „ щикова битка “ изобщо не било едно и също. Причината била елементарна: гледката на бързо крачещите пехотни редици с ориентирани щикове постоянно предизвиквала суматоха измежду редиците на вражеските бойци. Една от страните – нормално по-малобройната и не толкоз квалифицираната за подобен душевен напън, нормално отстъпвала или напряко бягала от бойното поле.
През 1800 година Бонапарт води френската войска през Алпите, в последна сметка побеждавайки австрийците при Маренго. В ляво се вижда френската войска, строена в три редици. Снимка: Уикипедия
Щикови (ръкопашни) боеве се водели основно при завладяване на укрепления или в региони, където не можело да бъдат избягнати – да вземем за пример, по улиците на селища или в планински проходи. Например, малко по-рано, през 1781 година, полякът Т. Костюшко получил единствената си рана след няколко години война в Съединени американски щати (щиков удар в региона на таза) точно по време на завладяването на цитадела. Известният боен теоретик и участник във войните на Бонапарт, Антоан дьо Жомини, свидетелства, че авангардните елементи на армията влизали в щиков ръкопашен пердах с съперника най-вече в села и проходи.
Но за какво ръкопашните боеве станали такава необичайност? Една от аргументите било и това, че мобилизираните или наети бойци от ХVІІІ-ХІХ в. били с по-ниски военни качества от професионалните бойци в предишното. След дълги години образования и тренировки кавалерийските войски също доста отстъпвали на конниците от предишното, които постоянно в дословен смисъл се раждали върху седлата.
Предимството на европейските въоръжени сили над по-ловките самостоятелни бойци от туземните армии през ХІХ век било най-много в по-доброто оръжие и организация.
