От вина към отговорност - защо понякога бягаме от собствените си грешки
В всекидневието постоянно се случва сложни обстановки да провокират защитни реакции. Когато сме напрегнат, мозъкът инстинктивно търси метод да резервира чувството за надзор и самоуважение. Една от най-разпространените тактики за това е прехвърлянето на виновността върху условия, сътрудници, системи или просто „ неприятния ден “.
Избягването на отговорност наподобява като елементарен излаз. То носи малко облекчение, само че в дълготраен проект ни лишава от опцията да растем, да се учим и да построяваме същински доверени връзки. Зад това държание стоят ясно разпознаваеми психически механизми.
Его-защитното користолюбие: щитът на егото
Психолозите разказват така наречен егосъхраняващо користолюбие – естествена наклонност да приписваме триумфите си на личните си качества, а неуспехите – на външни фактори.
Това користолюбие пази облика ни на способени и положителни хора. Признаването на неточност от време на време се усеща като удар по самочувствието. Затова мозъкът бързо предлага „ комфортно “ пояснение, което да ни оневини.
Проблемът идва тогава, когато този механизъм се трансформира в табиет. Ако виновността постоянно е някъде другаде, персоналното развиване остава блокирано, а близките стартират да възприемат индивида като недостижим за рецензия или неточен.
Когнитивният дисонанс: битка сред облика и действителността
Друго основно пояснение е когнитивният дисонанс – вътрешният спор, който се появява, когато държанието ни опонира на визията за самите нас.
Когато човек има вяра, че е виновен, само че дейностите му демонстрират друго, поражда напрежение. За да го понижим, постоянно променяме не държанието, а метода, по който тълкуваме обстановката. Така виновността се реалокира другаде, а вътрешният комфорт се резервира.
Разрешаването на дисонанса посредством прекачване на отговорност обаче ни отдалечава от действителността и от способността да усъвършенстваме личните си умения и реакции.
Проекцията: огледалото, което сочи други
Проекцията е предпазен механизъм, при който човек приписва свои нежелани качества или неточности на други хора.
Когато действителността е неуместна, най-лесният излаз е да се види „ виновността “ у някой различен – сътрудник, сътрудник, обстановка. Така се понижава персоналният дискомфорт, само че се основават напрежение и отдалеченост във взаимоотношенията.
Проекцията е изключително разрушителна в екипна среда – тя подкопава доверието и прави съдействието съвсем невероятно.
Когато избягването на отговорност води до рецесия
Прехвърлянето на виновността може да има последствия, които надалеч надвишават персоналния живот. Историята познава голям брой корпоративни и политически кавги, при които отводът от отговорност е довел до загуба на доверие, финансови вреди и дълготрайни последици за цели организации.
Когато водачите – в бизнеса или обществото – отхвърлят да признаят неточности, обществото заплаща цената. Това ни припомня, че поемането на отговорност е освен персонална, само че и обществена добродетел.
Как да прекъснем цикъла и да изберем отговорността
Поемането на отговорност не значи самобичуване или изтъкване на „ отговорни “. То е развой на израстване, който стартира с няколко елементарни, само че основни стъпки:
1. Честна саморефлексия
Пауза, в която да се реши действителната персонална роля в дадена обстановка. Дори дребните признавания на виновност построяват темперамент.
2. Преосмисляне на неуспеха
Неуспехът не е присъда, а урок. Погледът към неуспеха като към познание понижава страха от признание на неточности.
3. Отвореност към противоположна връзка
Внимателното чуване на рецензия е умеене, което построява зрялост и професионализъм.
4. Осъзнатост и наблюдаване на личните реакции
Разбирането на моментите, когато мозъкът бърза да се отбрани, е първата стъпка към смяна.
5. Подкрепа от експерт
Терапевтичните подходи, в това число когнитивно-поведенческа терапия, могат да оказват помощ за справяне с надълбоко вкоренени модели на отбягване.
Отговорността е мост сред това, което сме през днешния ден, и това, което можем да бъдем на следващия ден.
Когато престанем да прехвърляме виновността и погледнем почтено към личните си дейности, се освобождаваме от цикъла на самозаблуда. Растежът стартира от елементарния, само че самоуверен избор: „ Да, това беше моя неточност – и мога да се оправя по-добре. “
Така построяваме доверие – в себе си, във връзките си и в общността, към която принадлежим.
Избягването на отговорност наподобява като елементарен излаз. То носи малко облекчение, само че в дълготраен проект ни лишава от опцията да растем, да се учим и да построяваме същински доверени връзки. Зад това държание стоят ясно разпознаваеми психически механизми.
Его-защитното користолюбие: щитът на егото
Психолозите разказват така наречен егосъхраняващо користолюбие – естествена наклонност да приписваме триумфите си на личните си качества, а неуспехите – на външни фактори.
Това користолюбие пази облика ни на способени и положителни хора. Признаването на неточност от време на време се усеща като удар по самочувствието. Затова мозъкът бързо предлага „ комфортно “ пояснение, което да ни оневини.
Проблемът идва тогава, когато този механизъм се трансформира в табиет. Ако виновността постоянно е някъде другаде, персоналното развиване остава блокирано, а близките стартират да възприемат индивида като недостижим за рецензия или неточен.
Когнитивният дисонанс: битка сред облика и действителността
Друго основно пояснение е когнитивният дисонанс – вътрешният спор, който се появява, когато държанието ни опонира на визията за самите нас.
Когато човек има вяра, че е виновен, само че дейностите му демонстрират друго, поражда напрежение. За да го понижим, постоянно променяме не държанието, а метода, по който тълкуваме обстановката. Така виновността се реалокира другаде, а вътрешният комфорт се резервира.
Разрешаването на дисонанса посредством прекачване на отговорност обаче ни отдалечава от действителността и от способността да усъвършенстваме личните си умения и реакции.
Проекцията: огледалото, което сочи други
Проекцията е предпазен механизъм, при който човек приписва свои нежелани качества или неточности на други хора.
Когато действителността е неуместна, най-лесният излаз е да се види „ виновността “ у някой различен – сътрудник, сътрудник, обстановка. Така се понижава персоналният дискомфорт, само че се основават напрежение и отдалеченост във взаимоотношенията.
Проекцията е изключително разрушителна в екипна среда – тя подкопава доверието и прави съдействието съвсем невероятно.
Когато избягването на отговорност води до рецесия
Прехвърлянето на виновността може да има последствия, които надалеч надвишават персоналния живот. Историята познава голям брой корпоративни и политически кавги, при които отводът от отговорност е довел до загуба на доверие, финансови вреди и дълготрайни последици за цели организации.
Когато водачите – в бизнеса или обществото – отхвърлят да признаят неточности, обществото заплаща цената. Това ни припомня, че поемането на отговорност е освен персонална, само че и обществена добродетел.
Как да прекъснем цикъла и да изберем отговорността
Поемането на отговорност не значи самобичуване или изтъкване на „ отговорни “. То е развой на израстване, който стартира с няколко елементарни, само че основни стъпки:
1. Честна саморефлексия
Пауза, в която да се реши действителната персонална роля в дадена обстановка. Дори дребните признавания на виновност построяват темперамент.
2. Преосмисляне на неуспеха
Неуспехът не е присъда, а урок. Погледът към неуспеха като към познание понижава страха от признание на неточности.
3. Отвореност към противоположна връзка
Внимателното чуване на рецензия е умеене, което построява зрялост и професионализъм.
4. Осъзнатост и наблюдаване на личните реакции
Разбирането на моментите, когато мозъкът бърза да се отбрани, е първата стъпка към смяна.
5. Подкрепа от експерт
Терапевтичните подходи, в това число когнитивно-поведенческа терапия, могат да оказват помощ за справяне с надълбоко вкоренени модели на отбягване.
Отговорността е мост сред това, което сме през днешния ден, и това, което можем да бъдем на следващия ден.
Когато престанем да прехвърляме виновността и погледнем почтено към личните си дейности, се освобождаваме от цикъла на самозаблуда. Растежът стартира от елементарния, само че самоуверен избор: „ Да, това беше моя неточност – и мога да се оправя по-добре. “
Така построяваме доверие – в себе си, във връзките си и в общността, към която принадлежим.
Източник: moreto.net
КОМЕНТАРИ