Защо трябва да позволяваме на детето да ни помага
В едно към този момент класическо изследване, извършено преди 40 години, Хариет Рейнголд следи по какъв начин деца на възраст сред 18, 24 и 30 месеца взаимодействат с родителите си (майка в някои случаи, татко в други), до момента в който родителят прави рутинна домакинска работа като прегъване на пране, разчистване на прахуляк, метене, събиране на съдове от масата и прибиране на разпръснати по пода предмети. За задачите на изследването, всеки родител е помолен да работи релативно постепенно и да разреши на детето си да оказва помощ, в случай че детето изиска, само че не и да моли детето да помогне или да насочва помощта на детето посредством указания. Резултатът е, че всички деца – общо 80 – непринудено оказват помощ да се свърши работата. Повечето от тях оказват помощ за повече от половината от дилемите, които родителят прави, а някои даже стартират задания, преди родителя да е стигнал до тях. Освен това, по думите на Рейнголд: „ Децата оказват помощ с бързи и енергични придвижвания, с неспокойствие в гласа, радостни изражения на лицето и изпитват наслаждение от приключената задача. “ Много други проучвания удостоверяват това явно всеобщо предпочитание на дребните деца да оказват помощ.
И това държание не се прави за някаква премия. Всъщност Феликс Уорнекен и Майкъл Томасело (2008) откриват, че даването на премия за помощ понижава последващото предпочитание за помощ. В един опит те разрешават на 20-месечни деца да оказват помощ на човек от екипа им по разнообразни способи и или възнаграждават детето (с опция да играе с привлекателна играчка), или не. След това тестват децата с повече благоприятни условия да оказват помощ, в който не се предлага премия. Резултатът е, че тези, които преди този момент са възнаградени за помощ, в този момент са доста по-малко склонни да оказват помощ (само 53% от тях помагат), в сравнение с тези, които не са възнаградени (89%).
Това изобретение е доказателство, че децата са вътрешно, а не външно стимулирани да оказват помощ – т.е. те оказват помощ, тъй като желаят да бъдат потребни, а не тъй като чакат да получат нещо в подмяна. И доста други проучвания демонстрират, че премиите са склонни да подкопават вътрешната мотивация.
Родителите в нашата просвета вършат две неточности във връзка с желанията на нашите дребни деца да оказват помощ. Първо, отказват предложенията им за помощ, тъй като бързат да свършим нещата и имат вяра (често правилно), че „ помощта “ на дребното дете ще ги забави или то няма да направи нещата както би трябвало и те ще би трябвало да вървят след него. Второ, в случай че в действителност желаят помощ от детето, те му оферират някаква договорка, някаква премия.
Изследователи, които следят различни общности от коренното население на Америка, откриват, че родителите в тези общности реагират позитивно на желанията на техните дребни деца да оказват помощ, даже когато помощта ги забавя, тъй като имат вяра че това радва детето и му оказва помощ да се научи да се трансформира в същински скъп асистент. Изследването също по този начин демонстрира, че когато към този момент са на към 5-6 години, децата в тези общности са доста ефикасни помощници. Всъщност тук „ асистент “ даже не е вярната дума. По-добрата дума е „ сътрудник “ или „ съотборник “, защото те се държат по този начин, като че ли работата на фамилията е толкоз тяхна отговорност, колкото и на родители им.
От което можем да заключим също, че това предпочитание у децата да оказват помощ е междукултурно.
В резюме, проучването, което описахме тук, допуска, че в случай че желаеме детето ни да бъде сътрудник с нас в поемането на отговорност за фамилната работа, а и по принцип да поема отговорност в живота, би трябвало да създадем следното:
Да приемем, че това е фамилната работа, а освен нашата работа, което значи освен, че не сме единствените виновни хора, които да я правят, само че и че би трябвало да се откажем от част от контрола върху това по какъв начин се прави.
Да приемем, че опитите на нашето малко дете да помогне са същински и че, в случай че отделим време да му позволим да помогне, с може би единствено малко окуражаващо упътване, то в последна сметка ще стане положително в нещото, което прави, и скоро ще го прави наедно с нас.
Добре е да заобикаляме да пожелаваме помощ или да се пазарим за нея, или да я възнаграждаваме, или да издребняваме и да следим всяко придвижване, защото всичко това подкопава вътрешната мотивация на детето да оказва помощ. Усмивката от наслаждение и доброжелателно „ благодаря “ е задоволително. Това желае детето ни, тъкмо както ние желаеме това от детето си – тъй като то иска да оказва помощ частично за подсилване на връзката си с нас.
Добре е да осъзнаем, че детето ни пораства в доста позитивни връзки, когато оказва помощ. Помощта е добра освен за нас, само че и за него. То придобива скъпи умения и чувства за личните си благоприятни условия, самоуважение и принадлежност, като способства за фамилното богатство. В същото време, когато му бъде разрешено да оказва помощ, вроденият алтруизъм на детето се подхранва, а не се санкционира.
