В едно приказно царство живеело момче. То било много емоционално

В едно приказно царство живеело момче. То било доста прочувствено и сензитивно. Умеело да се радва на дребните неща към себе си и да раздава на всеки това, от което се нуждае. Доверието си подарявало на тези, които към този момент го били изгубили, обичта си давало на беззащитните, топлината си на тези, които студували, сигурността - на колебаещите се и по тази причина всички го обичали.
Неговият смях огласял Къпиновата гора, където зреели най-ароматните къпини. Силуетът му се оглеждал в езерото, носещо името Дезире, а очите му събирали чистотата на утрото и цвета на залеза. Безгрижните му дни прекосявали цялостни с неспокойствие. Но един ден момчето се събудило тъжно. Шепа горест, стаена в дребното му сърчице, карала очите му безмълвно да валят. Не го радвала песента на птичките, аромата на цветята, огледалната повърхнина на езерото, която то толкоз обичало.
Момчето се чувствало единствено, комплицирано и изоставено. Мислите му шапки като сълзи, а в възприятията му кипяла горест. Уплашено се опитвало да разсъни сърцето си от това пиене с горест, а то още повече се опивало. Хиляди въпроси напирали у него:
- Къде сгреших? Какво направих? - питало се момчето и сълзите му шапки безкрайно в отчаянието си.
Всички към него му съчувствали и желали да му оказват помощ. Слънцето се опитвало да допре нежно бузката му, дърветата му правели хладина, птичките се опитвали да му изпеят серенада, само че момчето продължавало да потъва в тъжната си самотност. Тя неканената гостенка - Тъга се настанявала в душата му и не мислела да си върви.
Унесено в мисли момчето заспало и сънувало чудноват сън. Там, зад неговата завеса, то съзряло три прелестни девойки. Те му се усмихнали и закачливо подхвърлили имената си.
- Аз съм Вяра - смигало тъмнокосото момиче - Имай самообладание и смисъл ще извърши дните ти.
- Здравей и от мен, Надежда - усмихнало се русото момиче.Ти ме повика със сълзите си.
- Ако ми липсваха очите, с цел да ти се любувам, щях да го направя със съзнанието си. Ако ми липсваха устните, с цел да те целувам, щях да помоля слънцето, само че в случай че не ми стигне живота, с цел да те направя благополучен, ще те обичам и след гибелта си, тъй като постоянно ще има бъдеще - нашепнало момичето с коси като пожар, носещо името Любов.
Хванати за ръце, те затанцували към момчето. И зад небето от горест се появил светът на насладата. Радост и горест - два свята в една дребна душа. Две действителности в един живот!
И тогава черно белите му сънища добили цвят с този на косите на Вяра, Надежда и Любов. Не закъсняла и признателната му усмивка към новите му приятелки - тези, които му върнали насладата!
На другият ден момчето сияело от благополучие, тъй като знаело, че новите му приятелки ще са постоянно
с него до края на живота му!