В една гора имало пещера и в нея малки мечета.

В една гора имало пещера и в нея дребни мечета. Край пещерата дървар сечал дърва и видял, че едно меченце излязло из един шубрак и се закачило в шипките.

Мъчило се горкото мече да се откачи от острите бодили на шипката, но не могло. Дърварят го видял, домиляло му, оставил брадвата и отишъл, та оказал помощ на мечето и го откачил от шипката. После го прегърнал и отнесъл до пещерата, оставил го единствено да се оправя и се върнал, та сграбчил брадвата и почнал работа. Близо някъде била мечката, майката на меченцето, тя видяла какво направил индивидът и отишла да му се отблагодари:

— Човече, ти ми стори огромно положително — рекла тя. — Искаш ли да станем другари?

Човекът се съгласил и двамата се сприятелили. Отначало индивидът се боял от мечката, само че бавно лека свиквал с нея и станали огромни другари. Всякога, когато идвал в гората за дърва, мечката излизала и му пособия, до момента в който натовари колата, а след това дълго го изпращала и се уговаряли за нови срещи там, покрай пещерата, където той избавил меченцето й. И индивидът, колкото пъти идвал в гората за дърва, все отсядал покрай пещерата, мечката му пособия и се разговаряли като положителни приятели.

Те станали толкоз близки и обичани другари, че един път, когато се разделяли, целунали се по устата, а индивидът споделил на мечката:

— Ех, положителни приятелю, доста си добър другар, всичко ти е хубаво, но едно ти не коства: мирише ти душата на неприятно!

Човекът даже и не помислил добре какво е споделил, та не се и досетил, че тази дума може да обиди мечката. А мечката клюмнала. Тежка, като камък, паднала човешката дума в сърцето й и мощно я заболяло, но нищо не му споделила, единствено си протегнала врата и се примолила:

— Човече, я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш мощно, в случай че не, ще те изям!

Човекът се позабъркал и мъчил всячески да измоли мечката да не я ударя. Ала тя не отстъпвала от речената дума: удари ме мощно и толкоз! Не ме ли удариш, ще те изям! И най-накрая, тя като не отстъпила, той замахнал с брадвата и я блъснал мощно, та й направил огромна рана. Разделили се посърнали, само че отново се уговорили да се търсят на същото място край пещерата.

Много пъти ходил по-късно дърварят в гората, обикалял към пещерата, но в никакъв случай не се срещнали с мечката. Той си мислел, че тя е умряла от тежката рана, и не можел да се начуди за какво по този начин й хрумнало да желае да я посече, когато били толкоз положителни другари. Минали доста години и индивидът не запомнил за мечката. Но един път инцидентно връхлетял на нея в гората. Познали се, здрависали се, разговорили се като остарели познайници. Когато индивидът натоварил колата с дърва и се приготвил да подкара воловете, мечката му рекла:

— Я огледай добре главата ми, приятелю, дали ще видиш раната, гдето в миналото ме удари с брадвата.

Човекът разгърнал вълната на врата й — раната била зараснала и даже белег нямало, та рекъл на мечката:

— А бре, приятелю, то даже не се познава да е имало рана. А аз, припомням си доста хубаво, като че през вчерашния ден беше, ударих те много мощно тогава и даже мислех, че си умряла от дълбоката рана.

Мечката рекла:
— Видиш ли, положителни ми приятелю, че раната зарасна, и аз забравих за нея, само че оная дума, дето ми сподели тогава, няма да не помни, до момента в който съм жива.

“От мен да знаеш: дълбока рана заздравява, а неприятна дума не се не помни. ”