Приказка за дванайсетте месеца
В деня на Рождество, вместо нормалната за сряда алегория, взехме решение да напомним една от най-хубавите национални приказки. Приятно четене!
В едно малко селце живеела една жена, зла и скъперница, с щерка си и с доведената си щерка. Дъщеря си обичала, само че доведената с нищо не можела да й угоди. Каквото и да направи горкото дете – все не е по този начин, както трябвало, накъдето и да се обърне – все не е на тази страна, дето трябвало.
Дъщеря й по цели дни се излежавала на пухената постелка и ядяла сладки курабийки, а доведената от заран до вечер не можела да седне: ту вода мъкне, ту клони от гората докара, ту на реката пере, ту в зеленчуковата градина лехите плеви. Знаела тя и мраз, и лятната горещина, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова може би й се паднало да види на веднъж всичките дванадесет месеца.
Било зима. Месец януари. Толкова сняг се натрупал, че пред вратите трябвало да се разрива с лопати, а в гората дърветата били до половина в преспи и даже когато ги връхлитал вятър, не можели да се клатят. Хората си седели в къщите и палели печките. В такова време по здрач, злата мащеха открехнала вратата, видяла бурята по какъв начин мете, а по-късно се върнала до топлата печка и споделила на доведената си щерка:
– Да отидеш в гората за кокичета! Утре сестра ти има имен ден.
Погледнало момиченцето мащехата си: майтапи ли се, или в действителност я праща в гората? Сега в гората е ужасно! А пък и какви кокичета измежду зима? По-рано от месец март, колкото и да ги търсиш, те няма да се покажат. Само ще загинеш в гората, ще загинеш в преспите.
А сестра й споделила:
– И да загинеш, няма кой да плаче за теб. Отивай и да не се връщаш без цветя. На ти кошничка.
Заплакало момиченцето, завило се в скъсано шалче и излязло от къщи. Вятърът навявал сняг в очите му, късал шалчето. Вървяло то, едвам си измъквало краката от преспите. Наоколо ставало все по-тъмно. Небето – черно, ни една Звездица не гледала към земята, а земята била едва-едва по-светла. Това било от снега.
Стигнало гората. Тук към този момент било напълно мрачно – и ръцете си не можеш да видиш. Седнало момиченцето на едно съборено дърво. Все едно, мислело си, къде ще замръзна. И внезапно надалеч сред дърветата блеснала светлинка – като че ли звезда се била заплела в клоните.
Станало момиченцето и тръгнало към тази светлинка. Потъвало в преспите, катерело се над съборените дървета. “Дано единствено – мислело си то – не угасне светлинката! ” А тя освен че не угасвала, ами светела все по-силно. Дори замирисало на топъл пушек и се чувало по какъв начин пращят съчки в огън.
Момиченцето забързало и излязло на една полянка. И се смаяло.
На полянката било ярко като от слънце. Насред полянката горял огромен огън, горе-долу, до небето. А към него били насядали хора – кой по-близо, кой по-далеч от огъня. Седят и си приказват безшумно.
Гледало ги момиченцето и си мислело: какви са тези хора? На ловци не наподобяват, на дървари още по-малко – били пременени в златошити и среброшити облекла, а други в зелено кадифе. Почнало да ги брои, преброило дванадесет: трима остарели, трима възрастни, трима млади, а последните трима още напълно момченца.
Младите били до самия огън, старите – по-отстрани.
И ненадейно един от старците, най-високият, космат, с огромни вежди, се обърнал и погледнал към момиченцето. То се уплашило, желало да избяга, само че било късно. Старецът високо го запитал:
– Ти от кое място си пристигнала и какво търсиш тук? Момиченцето му посочило празната си кошничка и рекло:
– Трябва да набера в тази кошничка кокичета.
Старецът се засмял:
– През януари ли? Виж какво намислила!
– Не съм го аз измислила – рекло момиченцето. – Изпрати ме тук за кокичета моята мащеха и ми заповяда да не се връщам с празна кошница.
Сега всичките дванадесет мъже я погледнали и заговорили между тях. Стояло момиченцето, слушало, а думица не разбирало – разговаряли хора, а дърветата шумели. Приказвали те, приказвали и млъкнали. Високият дъртак се обърнал отново и попитал:
– Ами какво ще правиш, в случай че не намериш кокичета? Та те по-рано от месец март няма да се покажат.
– Ще остана в гората – рекло момиченцето. – Ще очаквам месец март. По-добре да замръзна тук, в сравнение с да се върна у дома без кокичета.
Казало това и заплакало.
И внезапно един от дванадесетте, най-младият, радостен, с наметнато на едното рамо кожух, станал и отишъл до стареца.
– Братко Януари, отстъпи ми за един час мястото си.
Старецът погладил дългата си брада и споделил:
– Бих ти го отстъпил, само че Март не може да пререди февруари.
– Добре де – измърморил различен дъртак, целият рошав, с разрошена брада, – отстъпи му, аз не правя възражение. Ние всички добре познаваме момиченцето: ту на реката над ледената дупка, ще го срещнем с кофа, ту в гората с товар дърва. То е познато на всички месеци. Трябва да му помогнем.
– Добре, както кажете – рекъл Януари.
Тропнал той по земята с ледената си тояжка и заговорил:
Стига към този момент, не разпуквай,
мразовит мраз, корите!
Стига към този момент да замръзват
враните в горите.
Стига хората да зъзнат,
у дома изпокрити!
Млъкнал старецът и станало безшумно в гората. Спрели да пукат от студ дърветата и завалял гъст сняг на огромни меки парцали.
– Хайде, в този момент е твой ред, братко – споделил Януари и дал тояжката на по-малкия брат, чорлавия февруари.
Февруари тупнал с тояжката, тръснал брада и забучал:
Ветрища и гневни хали,
вдигайте се, вейте!
Вихри, стихии, урагани,
измежду нощ вилнейте!
Нека тътнат небесата,
да пищи полето!
И със снежен тор земята
вредом наторете!
И щом споделил това, зашумял незабавно в клоните мокрият вятър. Завъртели се снежните парцали, завъртели се над земята бели вихрушки.
А Февруари дал ледената тояжка на по-младия брат и рекъл:
– Сега е твой ред, братко Март.
Взел по-младият брат тояжката и тупнал с нея по земята. Погледнало момиченцето – това към този момент не било тояжка, а огромен клон, целият напъпил. Усмихнал се Март и запял звънливо с младежкия си глас:
Тичайте, бързи рекички,
локви, и вий се разлейте!
Мравки, излизайте всички,
минаха веч студовете!
Мечката потегли в гората,
пее във клоните птичка.
Вместо снега по земята,
ето – разцъфна кокиче.
Момиченцето даже плеснало с ръце. Къде се дянаха високите преспи? Къде са ледените висулки, които висяха по всяко стръкче? Под краката му в този момент била мека пролетна пръст. Наоколо капе, тече, шурти. Пъпките по клоните се надули и през тъмната кожица занадничали първите зелени листенца. Гледало момиченцето, не можело да се нагледа.
– Защо стоиш? – попитал Март. – Бързай, че братята ни подариха единствено един час.
Момиченцето се опомнило и хукнало да търси кокичета сред храстите. А пък те били на всички места, колкото щеш. До храстите, до камъните, по хълмовете – накъдето погледнеш! Набрало то цялостна кошничка и цялостна престилка – и бързо отново на полянката, където горял огънят и седели дванадесетте братя.
А там към този момент нямало нито огън, нито братя. Било ярко, само че не както преди. Не било ярко от огъня, а от цялостния месец, който бил изгрял над гората. Съжалило момиченцето, че нямало на кого да благодари, и се затичало към дома си.
А месецът заплувал след него.
Без да усеща краката си, стигнало то до вратата и щом влезнало у дома, зад прозорците незабавно забучала зимната стихия, а месецът се скрил в облаците.
– Вече се върна? – попитали го мащехата и сестрата. – А къде са кокичетата?
Момиченцето не дало отговор нищо, единствено изсипало на миндера кокичетата от престилката си и поставило до тях кошничката.
Мащехата и сестрата се смаяли:
– Но отде си ги взела?
Разказало им момиченцето всичко, както си било. Слушали и двете, клатели глави – и имат вяра, и не имат вяра. Мъчно е да се повярва, а пък ето на, на миндера – цялостен куп кокичета, пресни, синкавички. И лъхало от тях на пролет. Спогледали се майка и щерка и попитали:
– А друго нищо ли не ти дадоха месеците?
-Че аз нищо друго и не желаех.
– Глупачка с глупачка! – рекла сестрата. – Да се срещне навсякъде с всичките дванадесет месеци и нищо да не изиска с изключение на кокичета.
– Ех, да бях аз на твое място, знам какво щях да желая. От един сладки ябълки и круши, от различен – зрели ягоди, от трети бели гъбки, от четвърти – пресни краставички!
– Умна си ми, щерко! – споделила мащехата. – През зимата цените на ягодите и крушите са високи. Щяхме да продадем всичко и какъв брой пари бихме взели! А тази глупачка – кокичета домъкнала! Я се облечи по-хубаво, дъще, и иди на тази поляна. Теб няма да те излъжат, въпреки да са дванадесет, а пък ти – една.
– Да, ще ме излъжат! – дала отговор щерката и бързо се облякла.
Майка й извикала след нея:
– Тури си ръкавичките, кожухчето си закопчай!
А щерката била към този момент излязла. Отърчала в гората.
Вървяла по следите на сестра си, бързала. “По-скоро – мислела – да стигна до полянката! ”
Гората ставала все по-гъста и по-тъмна, преспите все по-високи, съборените дървета били като стена.
“Ох – помислила дъщерята на мащехата, – за какво ми трябваше да пристигам в гората? Щях да си лежа в топлата постелка, а в този момент – върви и мръзни. Че може и да загинеш тук! ”
И щом помислила това, видяла далеко светлинка – като че ли звезда вплела се в клоните. Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката горял огромен огън, а към огъня били насядали дванадесетте братя, дванадесетте месеца. Седели и безшумно си приказвали.
Отишла дъщерята на мащехата до самия огън, не се поклонила, не споделила общителна дума, а си избрала място, където е по-топло, и седнала да се грее. Млъкнали братята. Станало безшумно в гората. И внезапно месец Януари тропнал с тояжка по земята.
– Ти коя си? – попитал. – Откъде се взе?
– От къщи – дала отговор дъщерята на мащехата. – Вчера сте дали на сестра ми цяла кошничка кокичета. Та в този момент и аз пристигнах по нейните следи.
– Твоята сестра я познаваме – рекъл месец Януари, – а теб не сме ти виждали лицето. Защо си пристигнала при нас?
– За дарове. Нека Юни ми насипе в кошничката ягоди, но да са по-едри. А Юли – пресни краставички и бели гъби, а пък Август – сладки ябълки и круши. А месец Септември – узрели орехи.
– Чакай – рекъл месец Януари. – Не може лятото да пристигна преди пролетта, а пролетта преди зимата. До Юни месец още е надалеч. Сега в гората аз съм стопанин, ще господарствам тук тридесет и един ден.
– Какъв е ядосан! – споделила дъщерята на мащехата. – Че аз не съм пристигнала при теб, от теб с изключение на сняг и скреж нищо не може да се чака. На мен ми трябват летните месеци.
Навъсил се месец Януари.
– Търси лятото измежду зимата! – рекъл той.
Замахал с необятния си ръкав и се вдигнала стихия в гората от земята до небето, замъглила и дървета, и полянката, където седели дванадесетте братя.
Уплашила се дъщерята на мащехата.
– Престани! – извикала тя.
Къде ти! Завъртяла я вихрушката, ослепила й очите, спряла дъха й. Сринала се тя в една пряспа и там я затрупал снегът.
А мащехата чакала, чакала щерка си, гледала през прозорчето, излизала на вратата – няма я и това си е. Облякла се тя по-дебело и тръгнала към гората. Но чунким можеш да намериш някого в гъсталаците измежду такава буря и мрак! Вървяла тя, вървяла, търсила, търсила, до момента в който и тя замръзнала. Така си останали те в гората да чакат лятото.
А доведената щерка живяла дълго, пораснала, омъжила се и отгледала деца.
И разправят, че към къщата си имала тя градина, каквато нямало в целия свят. В тази градина по-рано, в сравнение с у всички други, нацъфтявали цветята, узрявали ягодите, ябълките и крушите. В горещина там било ветровито, в стихия – безшумно. На тази господарка всичките дванадесет месеца по едно и също време гостуват – думали хората.
Кой знае, може и така да е било.
В едно малко селце живеела една жена, зла и скъперница, с щерка си и с доведената си щерка. Дъщеря си обичала, само че доведената с нищо не можела да й угоди. Каквото и да направи горкото дете – все не е по този начин, както трябвало, накъдето и да се обърне – все не е на тази страна, дето трябвало.
Дъщеря й по цели дни се излежавала на пухената постелка и ядяла сладки курабийки, а доведената от заран до вечер не можела да седне: ту вода мъкне, ту клони от гората докара, ту на реката пере, ту в зеленчуковата градина лехите плеви. Знаела тя и мраз, и лятната горещина, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова може би й се паднало да види на веднъж всичките дванадесет месеца.
Било зима. Месец януари. Толкова сняг се натрупал, че пред вратите трябвало да се разрива с лопати, а в гората дърветата били до половина в преспи и даже когато ги връхлитал вятър, не можели да се клатят. Хората си седели в къщите и палели печките. В такова време по здрач, злата мащеха открехнала вратата, видяла бурята по какъв начин мете, а по-късно се върнала до топлата печка и споделила на доведената си щерка:
– Да отидеш в гората за кокичета! Утре сестра ти има имен ден.
Погледнало момиченцето мащехата си: майтапи ли се, или в действителност я праща в гората? Сега в гората е ужасно! А пък и какви кокичета измежду зима? По-рано от месец март, колкото и да ги търсиш, те няма да се покажат. Само ще загинеш в гората, ще загинеш в преспите.
А сестра й споделила:
– И да загинеш, няма кой да плаче за теб. Отивай и да не се връщаш без цветя. На ти кошничка.
Заплакало момиченцето, завило се в скъсано шалче и излязло от къщи. Вятърът навявал сняг в очите му, късал шалчето. Вървяло то, едвам си измъквало краката от преспите. Наоколо ставало все по-тъмно. Небето – черно, ни една Звездица не гледала към земята, а земята била едва-едва по-светла. Това било от снега.
Стигнало гората. Тук към този момент било напълно мрачно – и ръцете си не можеш да видиш. Седнало момиченцето на едно съборено дърво. Все едно, мислело си, къде ще замръзна. И внезапно надалеч сред дърветата блеснала светлинка – като че ли звезда се била заплела в клоните.
Станало момиченцето и тръгнало към тази светлинка. Потъвало в преспите, катерело се над съборените дървета. “Дано единствено – мислело си то – не угасне светлинката! ” А тя освен че не угасвала, ами светела все по-силно. Дори замирисало на топъл пушек и се чувало по какъв начин пращят съчки в огън.
Момиченцето забързало и излязло на една полянка. И се смаяло.
На полянката било ярко като от слънце. Насред полянката горял огромен огън, горе-долу, до небето. А към него били насядали хора – кой по-близо, кой по-далеч от огъня. Седят и си приказват безшумно.
Гледало ги момиченцето и си мислело: какви са тези хора? На ловци не наподобяват, на дървари още по-малко – били пременени в златошити и среброшити облекла, а други в зелено кадифе. Почнало да ги брои, преброило дванадесет: трима остарели, трима възрастни, трима млади, а последните трима още напълно момченца.
Младите били до самия огън, старите – по-отстрани.
И ненадейно един от старците, най-високият, космат, с огромни вежди, се обърнал и погледнал към момиченцето. То се уплашило, желало да избяга, само че било късно. Старецът високо го запитал:
– Ти от кое място си пристигнала и какво търсиш тук? Момиченцето му посочило празната си кошничка и рекло:
– Трябва да набера в тази кошничка кокичета.
Старецът се засмял:
– През януари ли? Виж какво намислила!
– Не съм го аз измислила – рекло момиченцето. – Изпрати ме тук за кокичета моята мащеха и ми заповяда да не се връщам с празна кошница.
Сега всичките дванадесет мъже я погледнали и заговорили между тях. Стояло момиченцето, слушало, а думица не разбирало – разговаряли хора, а дърветата шумели. Приказвали те, приказвали и млъкнали. Високият дъртак се обърнал отново и попитал:
– Ами какво ще правиш, в случай че не намериш кокичета? Та те по-рано от месец март няма да се покажат.
– Ще остана в гората – рекло момиченцето. – Ще очаквам месец март. По-добре да замръзна тук, в сравнение с да се върна у дома без кокичета.
Казало това и заплакало.
И внезапно един от дванадесетте, най-младият, радостен, с наметнато на едното рамо кожух, станал и отишъл до стареца.
– Братко Януари, отстъпи ми за един час мястото си.
Старецът погладил дългата си брада и споделил:
– Бих ти го отстъпил, само че Март не може да пререди февруари.
– Добре де – измърморил различен дъртак, целият рошав, с разрошена брада, – отстъпи му, аз не правя възражение. Ние всички добре познаваме момиченцето: ту на реката над ледената дупка, ще го срещнем с кофа, ту в гората с товар дърва. То е познато на всички месеци. Трябва да му помогнем.
– Добре, както кажете – рекъл Януари.
Тропнал той по земята с ледената си тояжка и заговорил:
Стига към този момент, не разпуквай,
мразовит мраз, корите!
Стига към този момент да замръзват
враните в горите.
Стига хората да зъзнат,
у дома изпокрити!
Млъкнал старецът и станало безшумно в гората. Спрели да пукат от студ дърветата и завалял гъст сняг на огромни меки парцали.
– Хайде, в този момент е твой ред, братко – споделил Януари и дал тояжката на по-малкия брат, чорлавия февруари.
Февруари тупнал с тояжката, тръснал брада и забучал:
Ветрища и гневни хали,
вдигайте се, вейте!
Вихри, стихии, урагани,
измежду нощ вилнейте!
Нека тътнат небесата,
да пищи полето!
И със снежен тор земята
вредом наторете!
И щом споделил това, зашумял незабавно в клоните мокрият вятър. Завъртели се снежните парцали, завъртели се над земята бели вихрушки.
А Февруари дал ледената тояжка на по-младия брат и рекъл:
– Сега е твой ред, братко Март.
Взел по-младият брат тояжката и тупнал с нея по земята. Погледнало момиченцето – това към този момент не било тояжка, а огромен клон, целият напъпил. Усмихнал се Март и запял звънливо с младежкия си глас:
Тичайте, бързи рекички,
локви, и вий се разлейте!
Мравки, излизайте всички,
минаха веч студовете!
Мечката потегли в гората,
пее във клоните птичка.
Вместо снега по земята,
ето – разцъфна кокиче.
Момиченцето даже плеснало с ръце. Къде се дянаха високите преспи? Къде са ледените висулки, които висяха по всяко стръкче? Под краката му в този момент била мека пролетна пръст. Наоколо капе, тече, шурти. Пъпките по клоните се надули и през тъмната кожица занадничали първите зелени листенца. Гледало момиченцето, не можело да се нагледа.
– Защо стоиш? – попитал Март. – Бързай, че братята ни подариха единствено един час.
Момиченцето се опомнило и хукнало да търси кокичета сред храстите. А пък те били на всички места, колкото щеш. До храстите, до камъните, по хълмовете – накъдето погледнеш! Набрало то цялостна кошничка и цялостна престилка – и бързо отново на полянката, където горял огънят и седели дванадесетте братя.
А там към този момент нямало нито огън, нито братя. Било ярко, само че не както преди. Не било ярко от огъня, а от цялостния месец, който бил изгрял над гората. Съжалило момиченцето, че нямало на кого да благодари, и се затичало към дома си.
А месецът заплувал след него.
Без да усеща краката си, стигнало то до вратата и щом влезнало у дома, зад прозорците незабавно забучала зимната стихия, а месецът се скрил в облаците.
– Вече се върна? – попитали го мащехата и сестрата. – А къде са кокичетата?
Момиченцето не дало отговор нищо, единствено изсипало на миндера кокичетата от престилката си и поставило до тях кошничката.
Мащехата и сестрата се смаяли:
– Но отде си ги взела?
Разказало им момиченцето всичко, както си било. Слушали и двете, клатели глави – и имат вяра, и не имат вяра. Мъчно е да се повярва, а пък ето на, на миндера – цялостен куп кокичета, пресни, синкавички. И лъхало от тях на пролет. Спогледали се майка и щерка и попитали:
– А друго нищо ли не ти дадоха месеците?
-Че аз нищо друго и не желаех.
– Глупачка с глупачка! – рекла сестрата. – Да се срещне навсякъде с всичките дванадесет месеци и нищо да не изиска с изключение на кокичета.
– Ех, да бях аз на твое място, знам какво щях да желая. От един сладки ябълки и круши, от различен – зрели ягоди, от трети бели гъбки, от четвърти – пресни краставички!
– Умна си ми, щерко! – споделила мащехата. – През зимата цените на ягодите и крушите са високи. Щяхме да продадем всичко и какъв брой пари бихме взели! А тази глупачка – кокичета домъкнала! Я се облечи по-хубаво, дъще, и иди на тази поляна. Теб няма да те излъжат, въпреки да са дванадесет, а пък ти – една.
– Да, ще ме излъжат! – дала отговор щерката и бързо се облякла.
Майка й извикала след нея:
– Тури си ръкавичките, кожухчето си закопчай!
А щерката била към този момент излязла. Отърчала в гората.
Вървяла по следите на сестра си, бързала. “По-скоро – мислела – да стигна до полянката! ”
Гората ставала все по-гъста и по-тъмна, преспите все по-високи, съборените дървета били като стена.
“Ох – помислила дъщерята на мащехата, – за какво ми трябваше да пристигам в гората? Щях да си лежа в топлата постелка, а в този момент – върви и мръзни. Че може и да загинеш тук! ”
И щом помислила това, видяла далеко светлинка – като че ли звезда вплела се в клоните. Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката горял огромен огън, а към огъня били насядали дванадесетте братя, дванадесетте месеца. Седели и безшумно си приказвали.
Отишла дъщерята на мащехата до самия огън, не се поклонила, не споделила общителна дума, а си избрала място, където е по-топло, и седнала да се грее. Млъкнали братята. Станало безшумно в гората. И внезапно месец Януари тропнал с тояжка по земята.
– Ти коя си? – попитал. – Откъде се взе?
– От къщи – дала отговор дъщерята на мащехата. – Вчера сте дали на сестра ми цяла кошничка кокичета. Та в този момент и аз пристигнах по нейните следи.
– Твоята сестра я познаваме – рекъл месец Януари, – а теб не сме ти виждали лицето. Защо си пристигнала при нас?
– За дарове. Нека Юни ми насипе в кошничката ягоди, но да са по-едри. А Юли – пресни краставички и бели гъби, а пък Август – сладки ябълки и круши. А месец Септември – узрели орехи.
– Чакай – рекъл месец Януари. – Не може лятото да пристигна преди пролетта, а пролетта преди зимата. До Юни месец още е надалеч. Сега в гората аз съм стопанин, ще господарствам тук тридесет и един ден.
– Какъв е ядосан! – споделила дъщерята на мащехата. – Че аз не съм пристигнала при теб, от теб с изключение на сняг и скреж нищо не може да се чака. На мен ми трябват летните месеци.
Навъсил се месец Януари.
– Търси лятото измежду зимата! – рекъл той.
Замахал с необятния си ръкав и се вдигнала стихия в гората от земята до небето, замъглила и дървета, и полянката, където седели дванадесетте братя.
Уплашила се дъщерята на мащехата.
– Престани! – извикала тя.
Къде ти! Завъртяла я вихрушката, ослепила й очите, спряла дъха й. Сринала се тя в една пряспа и там я затрупал снегът.
А мащехата чакала, чакала щерка си, гледала през прозорчето, излизала на вратата – няма я и това си е. Облякла се тя по-дебело и тръгнала към гората. Но чунким можеш да намериш някого в гъсталаците измежду такава буря и мрак! Вървяла тя, вървяла, търсила, търсила, до момента в който и тя замръзнала. Така си останали те в гората да чакат лятото.
А доведената щерка живяла дълго, пораснала, омъжила се и отгледала деца.
И разправят, че към къщата си имала тя градина, каквато нямало в целия свят. В тази градина по-рано, в сравнение с у всички други, нацъфтявали цветята, узрявали ягодите, ябълките и крушите. В горещина там било ветровито, в стихия – безшумно. На тази господарка всичките дванадесет месеца по едно и също време гостуват – думали хората.
Кой знае, може и така да е било.
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ