Писателят Васил Попов: Вече говорим за заснемане на продължението...
В четвъртък вечерта на 26 март, тъкмо в 21 ч., когато Българска национална телевизия излъчва финалния епизод на сериала „ Мамник ”, улиците в София са изненадващо тихи. Няма пешеходци, даже автомобилният трафик е разводнен, все едно е 3 през нощта. В магазин от огромна верига чиновниците са доста повече от клиентите. А от прозорците на кооперациите главно светят сините екрани на тв приемниците. Дали е случайност, или феновете всеобщо са останали у дома да гледат завършека на свръхестествената тайнственост? Защото, каквото и да приказваме, сериалът се гледа и горещо се разисква в обществените мрежи, без значение дали е свирепо подложен на критика или горещо приветстван.
Писателят Васил Попов, създател на „ Мамник ”, не взима отношение към двата лагера. За книгата си не е ревностен и търпи рецензия. А за сериала изпитва огромно почитание към труда на немалкия екип, който работи месеци по телевизионната продукция. Няколко пъти акцентира „ нещо, което феновете няма по какъв начин да знаят и да видят, само че... ”.
– Още през цялото време за сериала се изписа доста, обществените мрежи бяха заляти от мнения – както мощно положителни, по този начин и сериозни.
– И въпреки всичко за сериала се приказва. Много по-добре, в сравнение с въобще да не се разяснява. Когато си говорихме с Виктор Божинов преди началото на фотосите, си обещахме сериалът по-скоро да добавя романа, не се пробва да се съревновава с книгата. Да я добавя и като изгледаш и последния епизод, най-после да си кажеш: „ някои неща в книгата са по-хубави, други в сериала “. А съгласно мен има такива. Например героят на Камен ужасно доста ми хареса, а виждам, че и на почитателите им подхожда. Започва като леко провокиращ персонаж, само че към този момент виждаме, че претърпява трансформация. Интересно е, че още като пристигна на кастинга, Йордан Ръсин, който е от село Студена, попита дали може да вкара пернишки акцент. Казах му, че освен може, ами би трябвало (смее се).
Това ми харесва в основаването на филми и сериали – че даже да не ти харесва толкоз въпросната творба, там има детайли, които те сграбчват. Например когато започнахме работа по „ Мамник “, с Виктор Божинов бяхме безапелационни, че Петър Дундаков би трябвало да направи музиката. Още от първите неща, които направи за сериала, ми стана ясно, че не би било същото без неговата музика. В доста продукции композиторът написа музика и режисьорът я напасва към подиуми. Тук беше противоположното – Петър получаваше готовите подиуми и пишеше музиката към тях, което е по-естественият развой.
– Имаше ли отношение към сюжета?
– Има основен сценарист, Владислав Тинчев, с който обаче обсъждахме нещата. Водехме дълги диалози, тъй като той живее в Хамбург и е малко мъчно, като не се виждаме персонално. Виктор Божинов също четеше всеки епизод.
– По време на фотосите присъстваше ли на терен?
– Бях, само че там гледах да не се обаждам в никакъв случай. Екипът беше страховит. Тези хора даваха сърце и душа, с цел да станат нещата. Не всякога се получаваше и те си го знаят. Зрителите несъмнено не си дават сметка за това, само че имаме сериал с пъклен доста екстериорни фотоси. Когато снимаш в студио, е доста по-лесно да контролираш всички фактори. Имали сме проблеми с време, сняг, ветрове. Например сцената с пожара в конюшнята си беше предизвикателство – огън, животни, които кардинално се стряскат от огън и две крещящи дами. Доведоха особено дресирани коне от Варна и нямаше късмет да държим всички тези хора и животни няколко дни. Обаче тъкмо за пожара заваля дъжд и се получи забавна обстановка. Затова аз и не мога да бъда справедлив и няма по какъв начин да разясня сериала, защото бях там съвсем от самото начало и видях какъв брой доста работа се хвърля и какъв брой отдадени са тези хора.
– Защо толкоз години хорърът беше подценяван род в България – без значение дали телевизионни продукции или литература?
– На жанровата литература въобще тук се гледаше като на второ качество литература. Когато седнах да пиша „ Мамник ”, бях с настройката, че това в България няма да има триумф. Бях прелестно сюрпризиран, като си проправи път. А преди „ Мамник ” да завоюва състезанието на Storytel, бях пращал разкази в издателства и на никое място нямаше интерес. „ Вълчи разкази ”, въпреки че са писани преди „ Мамник ”, излязоха след него, той им отвори вратите.
– Как екипът гледа на сериала и по какъв начин приема рецензията против него?
– Магърдич Халваджиян неотдавна беше споделил, че това е най-успешният план на Виктор Божинов. Вече приказваме за екранизация на „ Лехуса ”. Тоест, най-вероятно историята ще продължи и в ефирен формат, освен книгите. Ако човек се отпусне и гледа сериала единствено като подобен, не нещо, правено по книга, евентуално и повече ще му допадне. Иначе има от смислени рецензии до дребнави забележки, като да вземем за пример: „ Защо толкоз рано в сериала майката на Божана прави мекици? Тя ги прави в средата на книгата! ”. Което пък ме радва, тъй като аз самият съм не запомнил за тия мекици, само че очевидно има отдадени почитатели на романа, които гледат сериала под лупа. Или за какво в сериала капачките са вързани за пластмасовите бутилки, като при започване на пандемията още нямаше такава норма. Но в случай че се хващаш за всеки малък подробност, сериалът няма да ти хареса.
– Защо Айра стана Айрън?
– Защото не можахме да намерим толкоз добре дресирана женска белгийска овчарка. Това куче извършва команди, които не са основани на име и се работеше доста елементарно с него. Дресьорът му, Петър Богданов, е на терен и то го слуша от самото начало. Толкова добре е дресирано, че дори слушаше накъде да гледа.
– Защо бай Венци непрекъснато повтаря „ гладен съм ”?
– Преди време съседите ми гледаха стара жена с деменция. Такива хора постоянно повтарят, че са гладни, тъй като мозъкът им изпраща сигнали за липса на захар. А в моето село Филиповци, на което е основана Вракола, също има старешки дом. Когато дядо ми умря, две дами, които работеха там, бяха пристигнали на погребението. Те си говореха за жена от вкъщи, която непрекъснато повтаряла, че е гладна и са я нахранили повече от пет пъти. Та им споделих да не я хранят толкоз постоянно, а най-вероятно е с деменция.
– Когато стартира да пишеш „ Мамник ”, беше ли подготвен с концепцията, или тя пристигна около състезанието?
– Нямах никаква концепция, роди се около състезанието. Беше в първата година на пандемията, нямаше доста какво да върша и като оповестиха състезанието, се зарових за тематика. Аз чета доста книги за фолклора и тази концепция ми пристигна от „ Българска митология: Енциклопедичен речник “ на Анани Стойнев. Самата дума „ мамник ” е такава, че те примамва да схванеш какво значи. Пратих пилотния епизод безусловно в последния миг. Крайният период в случай че е бил в среднощ, аз го изпратих в 23:50 ч. Два месеца по-късно ми се обадиха и споделиха, че са го харесали. За мен беше късмет да върша това, което желая, чувството беше ужасно. Литературните състезания в България не ми харесват изключително, тъй като в най-хубавия случай получаваш някаква парична премия, която няма да ти промени живота изключително. Тук обаче предлагаха освен да ти издадат, или в тази ситуация да озвучат творбата ти, само че да имаш и ментори. Това бяха Ваня Щерева и Ани Клисарска. Беше пъклен потребно – пиша епизод, предавам им го, те ми дават противоположна връзка с рецензия и рекомендации. Например за това, разговорите да бъдат толкоз живи, е отговорна Ваня Щерева. Тя ми сподели историята да не я описвам аз, а да я описват героите ми.
– Беше ли наясно първоначално какъв брой ще е дълга книгата и имаше ли някакви параметри, в които би трябвало да се вместиш?
– Имаше ориентир. Трябваше да са 10 аудиоепизода, само че станаха 11, тъй като имаше доста за описване. И желаеха всеки епизод да е към час, това са към 10 хиляди думи. Пак не стана, не съумях да се побера. При мен се получаваше към 15 хиляди думи и към час и половина четене. Но това беше единствено при „ Мамник ”. От „ Лехуса ” насам към този момент си излизат задачите книги, не са аудиосериали.
– Имаше ли периоди за преследване?
– Срокове по-скоро аз си поставях като цел, тъй като другояче се разпиляваш и в случай че се забавиш доста, започваш да забравяш какво се случва в историята ти. Беше и много с напрежение, тъй като по това време работех като текстописец и след през целия ден писане на рекламни текстове, се прибирах, спях по 1 час, с цел да си отърся главата от работа и сядах да пиша към 2-3 часа по сериала. А и когато пишеш живописен текст, не започваш да пишеш на секундата, би трябвало ти някакво време да влезеш в историята, да помислиш за сюжета, да си пуснеш музика.
– С „ Лехуса ” по-лесно ли се получиха нещата?
– Втората част трябваше да бъде „ Аждер ”, трябваше да са една книга с „ Лехуса ” и да бъде трилогия. Но видях, че тази добавена история от „ Лехуса ” става по-голяма и ще е добре да е в обособена книга. Иначе „ Караеврен ” – четвъртата, която е и най-голямата, към този момент е приключена и сега се редактира. Евентуално ще излезе през май като аудиокнига. А „ Аждер ” излиза на книга в този момент, на 2 април е представянето на романа в City Stage под НДК.
– Ще имат ли интерес от Българска национална телевизия да завършат цялата история като сериал?
– Надявам се! Обаче Владо Пенев ме скастри, като прочете „ Аждер ”. Каза: „ Ти май не се съобразяваш доста с опциите на българските продукции ” (смее се). Там към този момент се появяват едни кораби и събития, които съм наясно, че няма да може да се покажат на екран. Но пък не желая да се преценявам, когато пиша книга.
– Каза, че режимът ти по време на писането на „ Мамник ” е бил вървене на работа – прибиране и отмора за малко – отново писане. Как го вкара във всекидневието си – действително това са две специалности, само че с един инструмент – мозъка. Имал ли си дни, в които да си кажеш, че в този ден просто не можеш да пишеш, искаш да си починеш или да излезеш с другари?
– Това беше преди, в този момент към този момент съм единствено публицист. И е супер, че съумявам да се устоявам единствено с писане. Това го споделям постоянно на по-млади хора, които желаят да се занимават с писане. Зависи какъв вид книги пишеш, като във всяка сфера и каква аудитория ще си отгледаш. Но е допустимо човек да живее единствено с писане. Разбира се, няма гаранции, никой не ти го дава обещание, само че има по какъв начин. Ето, че към този момент 5 години работя единствено това. И работата по сериала, несъмнено.
Интервю и фотоси Ивайло Александров
Писателят Васил Попов, създател на „ Мамник ”, не взима отношение към двата лагера. За книгата си не е ревностен и търпи рецензия. А за сериала изпитва огромно почитание към труда на немалкия екип, който работи месеци по телевизионната продукция. Няколко пъти акцентира „ нещо, което феновете няма по какъв начин да знаят и да видят, само че... ”.
– Още през цялото време за сериала се изписа доста, обществените мрежи бяха заляти от мнения – както мощно положителни, по този начин и сериозни.
– И въпреки всичко за сериала се приказва. Много по-добре, в сравнение с въобще да не се разяснява. Когато си говорихме с Виктор Божинов преди началото на фотосите, си обещахме сериалът по-скоро да добавя романа, не се пробва да се съревновава с книгата. Да я добавя и като изгледаш и последния епизод, най-после да си кажеш: „ някои неща в книгата са по-хубави, други в сериала “. А съгласно мен има такива. Например героят на Камен ужасно доста ми хареса, а виждам, че и на почитателите им подхожда. Започва като леко провокиращ персонаж, само че към този момент виждаме, че претърпява трансформация. Интересно е, че още като пристигна на кастинга, Йордан Ръсин, който е от село Студена, попита дали може да вкара пернишки акцент. Казах му, че освен може, ами би трябвало (смее се).
Това ми харесва в основаването на филми и сериали – че даже да не ти харесва толкоз въпросната творба, там има детайли, които те сграбчват. Например когато започнахме работа по „ Мамник “, с Виктор Божинов бяхме безапелационни, че Петър Дундаков би трябвало да направи музиката. Още от първите неща, които направи за сериала, ми стана ясно, че не би било същото без неговата музика. В доста продукции композиторът написа музика и режисьорът я напасва към подиуми. Тук беше противоположното – Петър получаваше готовите подиуми и пишеше музиката към тях, което е по-естественият развой.
– Имаше ли отношение към сюжета?
– Има основен сценарист, Владислав Тинчев, с който обаче обсъждахме нещата. Водехме дълги диалози, тъй като той живее в Хамбург и е малко мъчно, като не се виждаме персонално. Виктор Божинов също четеше всеки епизод.
– По време на фотосите присъстваше ли на терен?
– Бях, само че там гледах да не се обаждам в никакъв случай. Екипът беше страховит. Тези хора даваха сърце и душа, с цел да станат нещата. Не всякога се получаваше и те си го знаят. Зрителите несъмнено не си дават сметка за това, само че имаме сериал с пъклен доста екстериорни фотоси. Когато снимаш в студио, е доста по-лесно да контролираш всички фактори. Имали сме проблеми с време, сняг, ветрове. Например сцената с пожара в конюшнята си беше предизвикателство – огън, животни, които кардинално се стряскат от огън и две крещящи дами. Доведоха особено дресирани коне от Варна и нямаше късмет да държим всички тези хора и животни няколко дни. Обаче тъкмо за пожара заваля дъжд и се получи забавна обстановка. Затова аз и не мога да бъда справедлив и няма по какъв начин да разясня сериала, защото бях там съвсем от самото начало и видях какъв брой доста работа се хвърля и какъв брой отдадени са тези хора.
– Защо толкоз години хорърът беше подценяван род в България – без значение дали телевизионни продукции или литература?
– На жанровата литература въобще тук се гледаше като на второ качество литература. Когато седнах да пиша „ Мамник ”, бях с настройката, че това в България няма да има триумф. Бях прелестно сюрпризиран, като си проправи път. А преди „ Мамник ” да завоюва състезанието на Storytel, бях пращал разкази в издателства и на никое място нямаше интерес. „ Вълчи разкази ”, въпреки че са писани преди „ Мамник ”, излязоха след него, той им отвори вратите.
– Как екипът гледа на сериала и по какъв начин приема рецензията против него?
– Магърдич Халваджиян неотдавна беше споделил, че това е най-успешният план на Виктор Божинов. Вече приказваме за екранизация на „ Лехуса ”. Тоест, най-вероятно историята ще продължи и в ефирен формат, освен книгите. Ако човек се отпусне и гледа сериала единствено като подобен, не нещо, правено по книга, евентуално и повече ще му допадне. Иначе има от смислени рецензии до дребнави забележки, като да вземем за пример: „ Защо толкоз рано в сериала майката на Божана прави мекици? Тя ги прави в средата на книгата! ”. Което пък ме радва, тъй като аз самият съм не запомнил за тия мекици, само че очевидно има отдадени почитатели на романа, които гледат сериала под лупа. Или за какво в сериала капачките са вързани за пластмасовите бутилки, като при започване на пандемията още нямаше такава норма. Но в случай че се хващаш за всеки малък подробност, сериалът няма да ти хареса.
– Защо Айра стана Айрън?
– Защото не можахме да намерим толкоз добре дресирана женска белгийска овчарка. Това куче извършва команди, които не са основани на име и се работеше доста елементарно с него. Дресьорът му, Петър Богданов, е на терен и то го слуша от самото начало. Толкова добре е дресирано, че дори слушаше накъде да гледа.
– Защо бай Венци непрекъснато повтаря „ гладен съм ”?
– Преди време съседите ми гледаха стара жена с деменция. Такива хора постоянно повтарят, че са гладни, тъй като мозъкът им изпраща сигнали за липса на захар. А в моето село Филиповци, на което е основана Вракола, също има старешки дом. Когато дядо ми умря, две дами, които работеха там, бяха пристигнали на погребението. Те си говореха за жена от вкъщи, която непрекъснато повтаряла, че е гладна и са я нахранили повече от пет пъти. Та им споделих да не я хранят толкоз постоянно, а най-вероятно е с деменция.
– Когато стартира да пишеш „ Мамник ”, беше ли подготвен с концепцията, или тя пристигна около състезанието?
– Нямах никаква концепция, роди се около състезанието. Беше в първата година на пандемията, нямаше доста какво да върша и като оповестиха състезанието, се зарових за тематика. Аз чета доста книги за фолклора и тази концепция ми пристигна от „ Българска митология: Енциклопедичен речник “ на Анани Стойнев. Самата дума „ мамник ” е такава, че те примамва да схванеш какво значи. Пратих пилотния епизод безусловно в последния миг. Крайният период в случай че е бил в среднощ, аз го изпратих в 23:50 ч. Два месеца по-късно ми се обадиха и споделиха, че са го харесали. За мен беше късмет да върша това, което желая, чувството беше ужасно. Литературните състезания в България не ми харесват изключително, тъй като в най-хубавия случай получаваш някаква парична премия, която няма да ти промени живота изключително. Тук обаче предлагаха освен да ти издадат, или в тази ситуация да озвучат творбата ти, само че да имаш и ментори. Това бяха Ваня Щерева и Ани Клисарска. Беше пъклен потребно – пиша епизод, предавам им го, те ми дават противоположна връзка с рецензия и рекомендации. Например за това, разговорите да бъдат толкоз живи, е отговорна Ваня Щерева. Тя ми сподели историята да не я описвам аз, а да я описват героите ми.
– Беше ли наясно първоначално какъв брой ще е дълга книгата и имаше ли някакви параметри, в които би трябвало да се вместиш?
– Имаше ориентир. Трябваше да са 10 аудиоепизода, само че станаха 11, тъй като имаше доста за описване. И желаеха всеки епизод да е към час, това са към 10 хиляди думи. Пак не стана, не съумях да се побера. При мен се получаваше към 15 хиляди думи и към час и половина четене. Но това беше единствено при „ Мамник ”. От „ Лехуса ” насам към този момент си излизат задачите книги, не са аудиосериали.
– Имаше ли периоди за преследване?
– Срокове по-скоро аз си поставях като цел, тъй като другояче се разпиляваш и в случай че се забавиш доста, започваш да забравяш какво се случва в историята ти. Беше и много с напрежение, тъй като по това време работех като текстописец и след през целия ден писане на рекламни текстове, се прибирах, спях по 1 час, с цел да си отърся главата от работа и сядах да пиша към 2-3 часа по сериала. А и когато пишеш живописен текст, не започваш да пишеш на секундата, би трябвало ти някакво време да влезеш в историята, да помислиш за сюжета, да си пуснеш музика.
– С „ Лехуса ” по-лесно ли се получиха нещата?
– Втората част трябваше да бъде „ Аждер ”, трябваше да са една книга с „ Лехуса ” и да бъде трилогия. Но видях, че тази добавена история от „ Лехуса ” става по-голяма и ще е добре да е в обособена книга. Иначе „ Караеврен ” – четвъртата, която е и най-голямата, към този момент е приключена и сега се редактира. Евентуално ще излезе през май като аудиокнига. А „ Аждер ” излиза на книга в този момент, на 2 април е представянето на романа в City Stage под НДК.
– Ще имат ли интерес от Българска национална телевизия да завършат цялата история като сериал?
– Надявам се! Обаче Владо Пенев ме скастри, като прочете „ Аждер ”. Каза: „ Ти май не се съобразяваш доста с опциите на българските продукции ” (смее се). Там към този момент се появяват едни кораби и събития, които съм наясно, че няма да може да се покажат на екран. Но пък не желая да се преценявам, когато пиша книга.
– Каза, че режимът ти по време на писането на „ Мамник ” е бил вървене на работа – прибиране и отмора за малко – отново писане. Как го вкара във всекидневието си – действително това са две специалности, само че с един инструмент – мозъка. Имал ли си дни, в които да си кажеш, че в този ден просто не можеш да пишеш, искаш да си починеш или да излезеш с другари?
– Това беше преди, в този момент към този момент съм единствено публицист. И е супер, че съумявам да се устоявам единствено с писане. Това го споделям постоянно на по-млади хора, които желаят да се занимават с писане. Зависи какъв вид книги пишеш, като във всяка сфера и каква аудитория ще си отгледаш. Но е допустимо човек да живее единствено с писане. Разбира се, няма гаранции, никой не ти го дава обещание, само че има по какъв начин. Ето, че към този момент 5 години работя единствено това. И работата по сериала, несъмнено.
Интервю и фотоси Ивайло Александров
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ