Професия Съдия
В четвъртък бе показана книгата " Съдията - в памет на Румен Янков " и събитието събра впечатляващо голям брой адвокати - висши съдии, измежду тях от години пенсионирани, техни сътрудници от страната, юристи, членове на Конституционния съд, преподаватели и студенти по право, младежи, които не познават персонално Янков, само че го познаваха посредством неговите актове и професионална биография, посредством решенията му като арбитър от Конституционен съд, които са посочени за принос в конституционната юриспруденция. Предоставените бройки от книгата не стигнаха за искащите да я имат. Изданието е на Съюза на съдиите в България, популяризира се гратис и съдържа мемоари на сътрудници на Румен Янков, единствените три изявленията, които е дал през всичките години като арбитър, особените отзиви, които е писал по каузи на Конституционния съд с пояснителен коментар на решенията от съдията Благовест Пунев.
" Дневник " ще препечата фрагменти от книгата, а през днешния ден публикуваме с дребни съкращения предговора, написан от редактора на книгата Мирела Веселинова. Избрахме този текст поради голямата фактология, която съдържа и която през днешния ден никой не желае да си спомня, а тя е значима за институционалната памет. Фактите рисуват горчивата истина, че никоя власт не желае самостоятелна правосъдна власт и с тази цел всяка власт се старае да инструментализира прокуратурата, което на собствен ред отключва деградацията на всяка система.
Акцентите са на " Дневник ".
---------------------
Когато се обаждам на сина на Румен Янков – Евгени, с молба за среща и диалог, тъй като приготвяме книга за татко му, той пита с немалка доза подигравка: " Какво, ще го канонизирате ли? ".
Реплика, все едно казана от татко му.
Но не спорим, че още приживе Румен Янков се бе трансформирал в легенда. Той бе възприеман като
гуру, наставник, професионален престиж и морална икона. Беше индивидът, с който сверяваш
преценките си. Беше другар, диалозите с който в никакъв случай не са банални и постоянно ги осмисляш
седмици по-късно. Беше реалист, крепко стъпил на земята, подигравателен, подигравателен и с чудовищна
дарба за състрадание.
Удивително е по какъв начин този непретенциозен до аскетизъм човек, усърдно избягващ всякаква гласност,
постоянно внезапен и безапелационен в оценките си, неотстъпчив, когато става въпрос за правила, се бе
трансформирал в един ярък образец и очакване. Румен Янков беше човек отвън категориите, с
неизмеримо мислене и необикновена за днешното време резистентност на правилата, добрина и
човещина. Изключително извисен дух, който властта не съумя да промени, а житейските
превратности – да пречупят.
Според околните му неговата неповторима персона значително се дължи на сложното детство
и възпитанието, което е получил. Роден е на 29 юни 1942 година в Пловдив, където фамилията
краткотрайно се било преместило поради бомбардировките при дядото по бащина линия, фелдшер по
специалност. Израснал в София в изключителна беднотия, само че в семейство с обичаи, под мощното
въздействие на майка си.
Семейството претърпява извънредно тежък удар, когато при започване на 50-те години по-
огромният брат на Румен Янков е задържан по обвиняване, че желае да смъква националната власт. Тогава
младежът е на 16 години, а Румен – на 11. Изпратен е в пандиза като николапетковист и лежи там
няколко години. " Майка ми за една нощ побеля като пуканка ", спомня си Румен Янков.
" Не знаете какво е да ви влезе полицай в къщата ", споделяше той. Споделяше рядко,
телеграфно, апропо, постоянно в подтекста на някакъв непряк житейски проблем; за
събеседника оставаше да наслагва обособените моменти на признание като мозайка.
Интересното е, че Румен стартира да учи право напълно инцидентно. Искал да учи археология, дори
бил признат в Софийския университет, само че преди да се запише, го връщат още веднъж в казармата за
няколко месеца, та не съумял да си подаде документите.
Баща му бил срещу той да учи право, упорствал Румен да стане обущар. " Теб няма да те пуснат
да станеш и разсилен, за какво го учиш това право ", казвал му той поради фамилната орис.
Според Румен Янков по времето, когато той е станал арбитър, това е била непрестижна,
" презряна " специалност. До съда стигали единствено незначителни каузи, а " по-печените " адвокати ставали
следователи и прокурори. Това е повода да има извънредно малко съдии с досиета,
разясняваше той.
© Надежда Чипева
Всъщност професионалният му път стартира в прокуратурата – по систематизиране. През
септември 1969 година той е назначен за областен прокурор в Пещера. Още при разпределението обаче
споделил, че прокурорската работа не е за него, не му е по сърце обвинителният уклон, спомня си
брачната половинка му Анастасия. Но фамилията нямало избор, били доста небогати.
От това време е и споменът по какъв начин човек от Батак нахлул с секира в правосъдната зала и му се заканил.
" Беше добър прокурор, само че влезе в спор с локалната власт съвсем незабавно. През първите
месеци всяка вечер ходеше в ареста към 10-11 часа, с цел да ревизира кой е арестуван, дали има
произвол и задържани без официално съображение ", споделя брачната половинка му. Получил заповед за три
месеца ресурс, нямало подозрение, че той му е " издействан " от локални партийци и военни. Жена му
останала сама в Пещера с четиригодишната им дъщеричка Калина и новородения наследник.
През януари 1972 година е назначен за заместник-районен прокурор при Кирковската районна
прокуратура в София, а през есента на 1973 година е уволнен заради самоотлъчка. Според негови
другари просто в един ден споделил " тази работа не е за мен ". И престанал да се явява на работа.
Според брачната половинка му – преди този момент изпратил по пощата предупреждение за овакантяване, с противоположна
квитанция, само че от Главна прокуратура " не му го зачели ". Решил се на този ход, тъй като тя таман била
почнала работа като юрист и фамилията към този момент не разчитало единствено на неговата заплата.
Стоял без работа до лятото на 1974 година, когато бил определен за арбитър в Софийския областен съд по
гледище на тогавашния ръководител на съда. През юни 1981 година е определен за арбитър в Софийския
градски съд (СГС), където остава много време и гледа едни от най-неприятните и комплицирани каузи.
Според колежката му Катина Кръстева, с която Румен дълги години работи в една стая, той е може
би съдията с най-дълъг стаж в Софийски градски съд от това време.
Избран е за арбитър във Върховния съд (ВС) чак през ноември 1990 година с решение на Народното
заседание, с което по едно и също време е избран и за ръководител на IV Гражданско поделение на Водоснабдителна система.
Междувременно, през 1990 година е секретар на Софийската регионална изборна комисия по
време на първите свободни парламентарни избори. През 1991 година е член на ЦИК.
През февруари 1992 година е назначен за заместник-председател на Водоснабдителна система и началник на
Гражданската гилдия, а единствено четири месеца по-късно изненадващо взема решение да напусне съда след
18-годишна кариера като арбитър. Носеха се клюки, че това негово решение е реакция на митинг
против избора на столичния юрист Иван Григоров за ръководител на Водоснабдителна система, само че той не желаеше да
разяснява. Следващите две години работи като юрист в Софийската адвокатска гилдия.
През 1994 година Янков се завърна в съда. На 1 декември 1994 година с декрет на президента Желю Желев
той е назначен за ръководител на Върховния съд, откакто Иван Григоров бе определен за арбитър в
Конституционния съд. Кандидатите за поста бяха трима – Янков и съдиите от Водоснабдителна система Николай
Чирипов и Божидар Колев. Висшият правосъден съвет (ВСС) избра Янков още на първия тур с 14 гласа
против 6 гласа за Чирипов и един за Колев. (По тогавашния закон " тримата огромни " се избираха с
нормално болшинство.) Интересни размишления подухва стенограмата от разискванията във Висш съдебен съвет, (откъс от която може да се види вляво).
От стенограмата е видно, че един от главните причини за избора на Янков е, че на съда и на системата не ú би трябвало админ за ръководител, а правист и арбитър. А Румен Янков несъмнено е въплъщение на подобен арбитър в очите на сътрудниците си. Пак в тази стенограма е маркирано признанието на тогавашния основен прокурор Иван Татарчев, че още през 1992 година на Румен Янков му е предлагано да оглави Върховния съд, само че той е отказал, без да излага съображенията си. Според негови другари да взе участие в избора през 1994 година са го " натиснали " и убедили сътрудници и дори попълнили документите, останало единствено да ги подпише.
През 1996 година с ново решение на Висш съдебен съвет и с нов президентски декрет Румен Янков е определен за първия
ръководител на възобновения Върховен касационен съд (ВКС). На този пост той остана до 2000 година
Деградацията на правосъдната система и началото на преодоляването ú от политически и
корпоративни лобита стартира с избирането на Никола Филчев за основен прокурор през 1999 година
Румен Янков и представителите на Върховен касационен съд във Висшия правосъден съвет се опълчиха на този
избор и поддържаха другия претендент - Васил Миков. В съвета се разгоря изострен спор, който
ескалира с намесата на мощното юридическо лоби към тогавашния министър председател и водач на Съюз на демократичните сили Иван
Костов.
Никола Филчев бе натрапен на Висш съдебен съвет от синята върхушка с персоналната рекомендация на Иван Григоров,
Васил Гоцев, тогава министър на правораздаването, и Йордан Соколов, тогава ръководител на
Народното събрание. Към този миг Филчев е зам.-министър на правораздаването в екипа на Васил
Гоцев, а преди този момент – арбитър във Върховния съд с престиж на добър правист. Според мнозина от
сътрудниците му обаче Филчев е непоследователен, клеветник, с нестабилен темперамент, деспотичен към
подчинените и рядко угодничав към началниците.
Костов няма съществени усещания от Филчев, само че има вяра на своите съветници Соколов, Григоров и Гоцев. Румен Янков за първи и финален път в кариерата си прави нещо, което надълбоко
не утвърждава – отива на персонална среща с Костов, с цел да му каже каква неточност ще бъде направена с
избора на Филчев за основен прокурор. Това обаче не трансформира негласната позиция на министър-
ръководителя, отговорът на Костов е обидно фиктивен – " че нали вие сами ще си го избирате ".
Пред околните си хора Румен разясняваше с мъка:
" Те не могат да схванат, че основават един Франкенщайн ".
Оказа се доста проникновен.
Силното синьо лоби във Висш съдебен съвет чинно гласоподава за Никола Филчев. Парадоксално, само че същият този Висш съдебен съвет през декември 2002 година, към този момент без Румен Янков, само че още веднъж с Иван Григоров като ръководител на Върховен касационен съд, изиска оставката на Филчев с невиждано решение, гласувано с 13 гласа " за ", 9 " срещу " и един въздържал се. Филчев им се подигра.
Много може да се разсъждава по какъв начин би се развило българското правораздаване и българската
държавност изобщо, в случай че не беше ерата " Филчев ", която разврати прокуратурата, докара до тежка
деградация на правосъдната система и се отрази съдбовно на българския политически живот. Със
стъпването на Филчев в прокуратурата се стартира разпра с всички, които можеха да бъдат
забелязани като някакви съперници – противниците му за поста основен прокурор, критиците на избора
му във Висш съдебен съвет, както и всеки, който му се противопоставяше. Румен Янков стана главната цел.
Той и съидейниците му бяха атакувани по всякакъв начин, в това число с анонимни писма и телефонни
закани.
През 1999 година прокуратурата, благодарение на услужливи медии, пусна в ход компромат против
Янков. Във в. " Стандарт " бе оповестено анонимно " следствие ", позоваващо се на източници от
Върховната касационна прокуратура, че имало инспекция против Румен Янков по сигнал награжданин за осъществено закононарушение. Услужливи медии повториха информацията, като драговолно
получиха от прокуратурата удостоверение за инспекцията.
Янков одобри изключително мъчително естеството на обвиняванията – че преди 16 години, през 1983 година,
той и тъстът му нанесли побой на две психологично заболели дами. За първи път тогава Румен Янков даде
изявление за медия (бел. ред. - в. " Труд ", Мирела Веселинова, 13.12.1999), тъй като се оказа в обстановка, в която не можеше да търси институционална реакция. Смяташе за неприемливо да търси отбрана по правосъден ред за очерняне, откакто е ръководител на Върховен касационен съд, а не разполагаше с механизъм да се отбрани в границите на прокурорска инспекция.
Класически капан, който прокуратурата създаде и усъвършенства от този момент до през днешния ден,
тъй като през днешния ден Филчевата ера се повтаря като едно дежа вю – по-софистицирана, само че по-мащабна и
нападателна.
За всеки, който познава Янков, беше ясно, че обвиняванията са чудовищно нелепи, само че той
претърпя доста тежко този интервал, до момента в който инспекцията на Висш съдебен съвет потвърди, че няма нищо правилно в
компромата. Специално образуваната комисия на Висш съдебен съвет откри, че в дъното на всичко лежи един
остарял заможен спор сред двама братя, единият от които – тъстът на Янков; още през 1983 година този
спор предизвикал донос до всички вероятни инстанции – районния комитет на партията,
Комитета за държавен и национален надзор, тогавашния ръководител на Върховния съд, тогавашния
основен прокурор, даже до Тодор Живков. Сигналът още тогава бил тестван най-внимателно и
отритнат като безпочвен, което е задоволително индикативен факт, доколкото
социалистическата власт не би толерирала и най-незначителното нарушение на безпартиен арбитър
с постоянно без значение мнение и " неблагонадеждна " фамилна история. Шестнайсет години по-късно
Филчевата прокуратура отупва този донос от праха и го вади като нов. В Съдебната палата се
разказваха истории по какъв начин прокурори са издирвали жалбоподателя Архангел в Банкя и са го
убеждавали да подаде нов сигнал със същото изказване.
Междувременно, отново през медиите изтекоха и други нелепи компромати против Янков.
" Стандарт " написа да вземем за пример, че до момента в който бил областен прокурор в Пещера, след плевел скандал Янков
" протегнал ръка " на районната съдийка в града. Оказа се, че по това време в Пещера не е имало арбитър
жена, даже и съдия-изпълнител. В последна сметка на 23 декември 1999 година след безапелационните
резултати от инспекцията на комисията, Висш съдебен съвет одобри решение, че всички обвинявания против Янков са
погрешни. Съветът гласоподава единомислещо, в това число и Никола Филчев.
Но това не промени нещата във Висш съдебен съвет.
Скандалите в съвета станаха ежеседмични, изключително след самоубийството на прокурора Николай Джамбов
от Върховната административна прокуратура и предсмъртното му писмо, в което упреква Филчев за протичащото се в прокуратурата. Джамбов се самоуби след няколкомесечен тормоз, тъй като бе един от малцината, които се осмелиха да кажат обществено истината за методите на основния прокурор и обкръжението му.
В последна сметка Румен Янков се оказа в изолираност. Причините за това са няколко, само че най-
значителната е, че
институционалната система и обществото се оказаха без имунитет и механизми за противопоставяне
против корист от страна на основния прокурор с големите му и безконтролни пълномощия. На съвещанията на Висш съдебен съвет Филчев крещеше закани и обиди пред
смаяните членове на съвета, а хората, с които той се обкръжи в прокуратурата, шантажираха и
политическата класа, и магистрати, и медии.
Съдийското съсловие е консервативно по план, съдиите следиха спора и
дейностите на прокуратурата, без да намерят форма за реакция, множеството от тях нямаха настройка, че такава реакция е нужна. Това се случваше даже във Висш съдебен съвет, където единици реагираха на
държанието на Филчев. Мнозина не можеха да вдървен, че спорът не е персонален, а кардинален.
Факт е, че Румен Янков и съидейниците му не получиха политическа и социална поддръжка в
този спор. Една от аргументите е, че Янков беше не просто неподвластен на всевъзможни
политически заигравания, той беше кардинален съперник на всякакво общение на съдията с хора
отвън директната му работа. Пословична негова фраза гласи, че " съдията, когато се ръкува с някой
политик, би трябвало по-късно незабавно да отиде и да си измие ръцете ".
Янков смяташе, че най-голямата щета за съда и съдията е да бъде упрекнат в политическо заиграване. Колегата му Благовест Пунев напомня неговата поговорка " Попска работа е съдийската ", както и имитация в типично негов жанр, казана на конгрес на конституционни съдии в Албания: " Съдия да се занимава с политика, е все едно поп да кара Ямаха ".
© Съюз на съдиите в България
Представянето на книгата събра впечатляващо голям брой адвокати
Странното е, че Янков имаше политически пристрастия и те бяха известни, а и изцяло
разумни поради фамилната история. При назначението му за ръководител на Водоснабдителна система през 1994 година някои
незабавно го дефинираха като " синя каска ". След това обаче той влезе в кардинален спор точно
със " синята " власт. Сам Румен Янков декларира, че първият му конфликт с властта е във връзка на
безапелационното му противоречие против маневрите, с които политическата власт осуети назначението
на някогашния началник на следствието Бойко Рашков за основен прокурор.
Рашков бе определен от Висш съдебен съвет за заместител на Иван Татарчев през декември 1998 година, само че президентът Петър Стоянов отсрочи подписването на указа за назначението му, а в това време Народното събрание промени закона, с цел да приключи предварително мандата на настоящия Висш съдебен съвет и да назначи нов Висш съдебен съвет, който да отдръпна кандидатурата на Рашков; и след това избра Филчев. В изявлението си от декември 1999 година (бел. ред. - в. " Труд ", 13 декември 1999 г.) Янков дава недвусмислено пояснение на въпроса по какъв начин по този начин се оказа конкурент навръх синята власт:
" Моето персонално мнение е, че първият конфликт бе във връзка избора на Бойко Рашков за основен
прокурор от остарелия Висш съдебен съвет. От новия Висш съдебен съвет се очакваше да " помоли " президента да върне
предлагането, с цел да може да се извърши нов избор. Това трябваше да сътвори
политически комфорт за политиците и напън за издаващия указа. Аз се противопоставих на
такова решение, тъй като то явно не е в прерогативите на Висш съдебен съвет, пък и още се чакаше
Конституционният съд да разгласи дали съветът е законен. Заявих, че в очите на
настоящите магистрати и на обществото още от началото новият Висш съдебен съвет ще се обезцени
на половина.
Мисля обаче, че нещата се истеризираха до прекаленост, когато не бе осъществена главната
задача – анулация на решенията на остарелия Висш съдебен съвет за назначение на шефовете на окръжните
следствени служби и на профилираното разследване.
Но оттова насетне всяко мое мнение бе преценявано в подтекста на саботиране на промяната. Печалното е друго – че два политически сугестирани вестника обезверено обругаваха съдиите от съвета, приписвайки им функции на креатури на ръководителя на Върховен касационен съд. Инак дръзвам да настоявам, че клеветите против мен са проведени от Главна прокуратура ".
На синята власт не ú хареса независимото държание на съдиите в съвета и самостоятелната позиция на Румен Янков
който заради своя престиж се очерта като водач във Висш съдебен съвет. Видяха в това опасност и избабуваха избора на Филчев.
Така Янков и съдът се оказаха без политическа поддръжка, което в естествена страна би било
естествено и не би се отразило отрицателно.
В същото време Филчев съумя да си сътвори мощно лоби в парламентарната група на Съюз на демократичните сили
( " сините преторианци " ), които постановиха законови промени за увеличение на прокурорските
пълномощия, да завърже тесни връзки с управлението на Министерство на вътрешните работи в лицето на Богомил Бонев и екипа
му и да си обезпечи медиен комфорт посредством цялостен напън върху издатели и основни редактори. През
май 2000 година даже влезе в действие корекция в Закона за правосъдната власт, придобила бързо социална
популярност като,,Закон анти-Куцкова ", защото беше директна реакция на оповестеното през април
2000 година желание на арбитър Нели Куцкова като член на Висш съдебен съвет да предложи формиране на
дисциплинарно дело против прокурор (Николай Колев, към този миг считан за дясна ръка на
Филчев).
В конюнктура на изострен спор, чувствайки се неподкрепен, с изключение на от дребна група
съидейници, Румен Янков избра да напусне Върховен касационен съд и да отиде в Конституционния съд (КС). За
доста хора в съда постъпката му бе тежък удар, тъй като Янков се беше трансформирал в лице на отпора
против деградацията и подчиняването на правораздаването. Но реакцията му значително беше
предизвикана от възприятие на изтощение.
Може би най-точна картина дава един от най-близките му другари Благовест Пунев:
" Той беше толкоз уединен в задачата си, тъй като мнозина го харесваха, само че не можеха да го следват, да се наредят до него.
Най-силната страна от личността му беше неговата вътрешна независимост. Той беше
изцяло лишен от всевъзможен конформизъм, даже в минимална степен, не се подчиняваше на
събитията, не се съобразяваше с тях, а им се противопоставяше, беше непосредствен и пряк.
Неговият духовен абсолютизъм значително изяснява личността му, само че също по този начин – и
диаметрално противоположното, полярно отношение, което хората имаха към него – или го
одобряваха като честен коректив, или тотално и гневно го отхвърляха ".
Мандатът на Румен Янков в Конституционния съд стартира през октомври 2000 година и
завърши през есента на 2009 година В Конституционен съд той поведе други борби, само че все със същата идея –
отстояване на държавността, върховенството на правото и независимостта на съда. Написа
решения, избрания, особени отзиви и мнения, които са обособена, характерна част от
българската конституционна юриспруденция. От негова позиция рецептата е елементарна: " Като
имаш теза, е доста елементарно да пишеш. Иначе, в случай че не е истина, и Шекспир да си, отново нищо няма
да се получи ".
Много постоянно се цитира един от неговите препоръки към стажантите в съда в присъщия му
моралистичен жанр: " Като вземеш един проблем, първо го претегли със сърцето си. Каквото ти каже то,
след това елементарно ще го облечеш в юридическа форма ". Всъщност това е може би най-краткото и най-
картинното пояснение на антипозитивизма в правото.
Не беше добър админ, само че беше пример за арбитър.
За него съдийстването бе съзнателен житейски избор, задача, богослужение и самобитно себеотказване
И в същото време методът му към правораздаването беше извънредно прагматичен – работа, която би трябвало да се свърши, с цел да се въздаде правдивост.
Имаше невероятна резистентност на властта, беше ваксиниран против провокациите ú.
Защото за него властта беше отговорност, обвързване да бъдеш съвършен, да носиш доста по-
тежко задължение, да си налагаш по-големи ограничавания и да си пример и в професионален, и в честен
проект.
Румен Янков умря на 13 ноември 2010 година след тежко и дълготрайно боледуване.
Ако зависеше от него, тази книга в никакъв случай нямаше да излезе. Той не желаеше гласност, не позволяваше даже да бъде сниман и да се тиражират фотоси с негово присъединяване. Не се явяваше на
обществени събития, не приемаше предложения за празнувания, конференции и всевъзможни публични прояви, даже когато заемаше едни от най-високите постове в страната – отпред на Върховния съд, на Върховния касационен съд и на Конституционния съд. Не ползваше коли, защита и никакви властови привилегии, ненавиждаше " обуначването " на властта.
Не би разрешил да се написа за него.
Дано да ни елементарни!
" Дневник " ще препечата фрагменти от книгата, а през днешния ден публикуваме с дребни съкращения предговора, написан от редактора на книгата Мирела Веселинова. Избрахме този текст поради голямата фактология, която съдържа и която през днешния ден никой не желае да си спомня, а тя е значима за институционалната памет. Фактите рисуват горчивата истина, че никоя власт не желае самостоятелна правосъдна власт и с тази цел всяка власт се старае да инструментализира прокуратурата, което на собствен ред отключва деградацията на всяка система.
Акцентите са на " Дневник ".
---------------------
Когато се обаждам на сина на Румен Янков – Евгени, с молба за среща и диалог, тъй като приготвяме книга за татко му, той пита с немалка доза подигравка: " Какво, ще го канонизирате ли? ".
Реплика, все едно казана от татко му.
Но не спорим, че още приживе Румен Янков се бе трансформирал в легенда. Той бе възприеман като
гуру, наставник, професионален престиж и морална икона. Беше индивидът, с който сверяваш
преценките си. Беше другар, диалозите с който в никакъв случай не са банални и постоянно ги осмисляш
седмици по-късно. Беше реалист, крепко стъпил на земята, подигравателен, подигравателен и с чудовищна
дарба за състрадание.
Удивително е по какъв начин този непретенциозен до аскетизъм човек, усърдно избягващ всякаква гласност,
постоянно внезапен и безапелационен в оценките си, неотстъпчив, когато става въпрос за правила, се бе
трансформирал в един ярък образец и очакване. Румен Янков беше човек отвън категориите, с
неизмеримо мислене и необикновена за днешното време резистентност на правилата, добрина и
човещина. Изключително извисен дух, който властта не съумя да промени, а житейските
превратности – да пречупят.
Според околните му неговата неповторима персона значително се дължи на сложното детство
и възпитанието, което е получил. Роден е на 29 юни 1942 година в Пловдив, където фамилията
краткотрайно се било преместило поради бомбардировките при дядото по бащина линия, фелдшер по
специалност. Израснал в София в изключителна беднотия, само че в семейство с обичаи, под мощното
въздействие на майка си.
Семейството претърпява извънредно тежък удар, когато при започване на 50-те години по-
огромният брат на Румен Янков е задържан по обвиняване, че желае да смъква националната власт. Тогава
младежът е на 16 години, а Румен – на 11. Изпратен е в пандиза като николапетковист и лежи там
няколко години. " Майка ми за една нощ побеля като пуканка ", спомня си Румен Янков.
" Не знаете какво е да ви влезе полицай в къщата ", споделяше той. Споделяше рядко,
телеграфно, апропо, постоянно в подтекста на някакъв непряк житейски проблем; за
събеседника оставаше да наслагва обособените моменти на признание като мозайка.
Интересното е, че Румен стартира да учи право напълно инцидентно. Искал да учи археология, дори
бил признат в Софийския университет, само че преди да се запише, го връщат още веднъж в казармата за
няколко месеца, та не съумял да си подаде документите.
Баща му бил срещу той да учи право, упорствал Румен да стане обущар. " Теб няма да те пуснат
да станеш и разсилен, за какво го учиш това право ", казвал му той поради фамилната орис.
Според Румен Янков по времето, когато той е станал арбитър, това е била непрестижна,
" презряна " специалност. До съда стигали единствено незначителни каузи, а " по-печените " адвокати ставали
следователи и прокурори. Това е повода да има извънредно малко съдии с досиета,
разясняваше той.
© Надежда Чипева
Всъщност професионалният му път стартира в прокуратурата – по систематизиране. През
септември 1969 година той е назначен за областен прокурор в Пещера. Още при разпределението обаче
споделил, че прокурорската работа не е за него, не му е по сърце обвинителният уклон, спомня си
брачната половинка му Анастасия. Но фамилията нямало избор, били доста небогати.
От това време е и споменът по какъв начин човек от Батак нахлул с секира в правосъдната зала и му се заканил.
" Беше добър прокурор, само че влезе в спор с локалната власт съвсем незабавно. През първите
месеци всяка вечер ходеше в ареста към 10-11 часа, с цел да ревизира кой е арестуван, дали има
произвол и задържани без официално съображение ", споделя брачната половинка му. Получил заповед за три
месеца ресурс, нямало подозрение, че той му е " издействан " от локални партийци и военни. Жена му
останала сама в Пещера с четиригодишната им дъщеричка Калина и новородения наследник.
През януари 1972 година е назначен за заместник-районен прокурор при Кирковската районна
прокуратура в София, а през есента на 1973 година е уволнен заради самоотлъчка. Според негови
другари просто в един ден споделил " тази работа не е за мен ". И престанал да се явява на работа.
Според брачната половинка му – преди този момент изпратил по пощата предупреждение за овакантяване, с противоположна
квитанция, само че от Главна прокуратура " не му го зачели ". Решил се на този ход, тъй като тя таман била
почнала работа като юрист и фамилията към този момент не разчитало единствено на неговата заплата.
Стоял без работа до лятото на 1974 година, когато бил определен за арбитър в Софийския областен съд по
гледище на тогавашния ръководител на съда. През юни 1981 година е определен за арбитър в Софийския
градски съд (СГС), където остава много време и гледа едни от най-неприятните и комплицирани каузи.
Според колежката му Катина Кръстева, с която Румен дълги години работи в една стая, той е може
би съдията с най-дълъг стаж в Софийски градски съд от това време.
Избран е за арбитър във Върховния съд (ВС) чак през ноември 1990 година с решение на Народното
заседание, с което по едно и също време е избран и за ръководител на IV Гражданско поделение на Водоснабдителна система.
Междувременно, през 1990 година е секретар на Софийската регионална изборна комисия по
време на първите свободни парламентарни избори. През 1991 година е член на ЦИК.
През февруари 1992 година е назначен за заместник-председател на Водоснабдителна система и началник на
Гражданската гилдия, а единствено четири месеца по-късно изненадващо взема решение да напусне съда след
18-годишна кариера като арбитър. Носеха се клюки, че това негово решение е реакция на митинг
против избора на столичния юрист Иван Григоров за ръководител на Водоснабдителна система, само че той не желаеше да
разяснява. Следващите две години работи като юрист в Софийската адвокатска гилдия.
През 1994 година Янков се завърна в съда. На 1 декември 1994 година с декрет на президента Желю Желев
той е назначен за ръководител на Върховния съд, откакто Иван Григоров бе определен за арбитър в
Конституционния съд. Кандидатите за поста бяха трима – Янков и съдиите от Водоснабдителна система Николай
Чирипов и Божидар Колев. Висшият правосъден съвет (ВСС) избра Янков още на първия тур с 14 гласа
против 6 гласа за Чирипов и един за Колев. (По тогавашния закон " тримата огромни " се избираха с
нормално болшинство.) Интересни размишления подухва стенограмата от разискванията във Висш съдебен съвет, (откъс от която може да се види вляво).
От стенограмата е видно, че един от главните причини за избора на Янков е, че на съда и на системата не ú би трябвало админ за ръководител, а правист и арбитър. А Румен Янков несъмнено е въплъщение на подобен арбитър в очите на сътрудниците си. Пак в тази стенограма е маркирано признанието на тогавашния основен прокурор Иван Татарчев, че още през 1992 година на Румен Янков му е предлагано да оглави Върховния съд, само че той е отказал, без да излага съображенията си. Според негови другари да взе участие в избора през 1994 година са го " натиснали " и убедили сътрудници и дори попълнили документите, останало единствено да ги подпише.
През 1996 година с ново решение на Висш съдебен съвет и с нов президентски декрет Румен Янков е определен за първия
ръководител на възобновения Върховен касационен съд (ВКС). На този пост той остана до 2000 година
Деградацията на правосъдната система и началото на преодоляването ú от политически и
корпоративни лобита стартира с избирането на Никола Филчев за основен прокурор през 1999 година
Румен Янков и представителите на Върховен касационен съд във Висшия правосъден съвет се опълчиха на този
избор и поддържаха другия претендент - Васил Миков. В съвета се разгоря изострен спор, който
ескалира с намесата на мощното юридическо лоби към тогавашния министър председател и водач на Съюз на демократичните сили Иван
Костов.
Никола Филчев бе натрапен на Висш съдебен съвет от синята върхушка с персоналната рекомендация на Иван Григоров,
Васил Гоцев, тогава министър на правораздаването, и Йордан Соколов, тогава ръководител на
Народното събрание. Към този миг Филчев е зам.-министър на правораздаването в екипа на Васил
Гоцев, а преди този момент – арбитър във Върховния съд с престиж на добър правист. Според мнозина от
сътрудниците му обаче Филчев е непоследователен, клеветник, с нестабилен темперамент, деспотичен към
подчинените и рядко угодничав към началниците.
Костов няма съществени усещания от Филчев, само че има вяра на своите съветници Соколов, Григоров и Гоцев. Румен Янков за първи и финален път в кариерата си прави нещо, което надълбоко
не утвърждава – отива на персонална среща с Костов, с цел да му каже каква неточност ще бъде направена с
избора на Филчев за основен прокурор. Това обаче не трансформира негласната позиция на министър-
ръководителя, отговорът на Костов е обидно фиктивен – " че нали вие сами ще си го избирате ".
Пред околните си хора Румен разясняваше с мъка:
" Те не могат да схванат, че основават един Франкенщайн ".
Оказа се доста проникновен.
Силното синьо лоби във Висш съдебен съвет чинно гласоподава за Никола Филчев. Парадоксално, само че същият този Висш съдебен съвет през декември 2002 година, към този момент без Румен Янков, само че още веднъж с Иван Григоров като ръководител на Върховен касационен съд, изиска оставката на Филчев с невиждано решение, гласувано с 13 гласа " за ", 9 " срещу " и един въздържал се. Филчев им се подигра.
Много може да се разсъждава по какъв начин би се развило българското правораздаване и българската
държавност изобщо, в случай че не беше ерата " Филчев ", която разврати прокуратурата, докара до тежка
деградация на правосъдната система и се отрази съдбовно на българския политически живот. Със
стъпването на Филчев в прокуратурата се стартира разпра с всички, които можеха да бъдат
забелязани като някакви съперници – противниците му за поста основен прокурор, критиците на избора
му във Висш съдебен съвет, както и всеки, който му се противопоставяше. Румен Янков стана главната цел.
Той и съидейниците му бяха атакувани по всякакъв начин, в това число с анонимни писма и телефонни
закани.
През 1999 година прокуратурата, благодарение на услужливи медии, пусна в ход компромат против
Янков. Във в. " Стандарт " бе оповестено анонимно " следствие ", позоваващо се на източници от
Върховната касационна прокуратура, че имало инспекция против Румен Янков по сигнал награжданин за осъществено закононарушение. Услужливи медии повториха информацията, като драговолно
получиха от прокуратурата удостоверение за инспекцията.
Янков одобри изключително мъчително естеството на обвиняванията – че преди 16 години, през 1983 година,
той и тъстът му нанесли побой на две психологично заболели дами. За първи път тогава Румен Янков даде
изявление за медия (бел. ред. - в. " Труд ", Мирела Веселинова, 13.12.1999), тъй като се оказа в обстановка, в която не можеше да търси институционална реакция. Смяташе за неприемливо да търси отбрана по правосъден ред за очерняне, откакто е ръководител на Върховен касационен съд, а не разполагаше с механизъм да се отбрани в границите на прокурорска инспекция.
Класически капан, който прокуратурата създаде и усъвършенства от този момент до през днешния ден,
тъй като през днешния ден Филчевата ера се повтаря като едно дежа вю – по-софистицирана, само че по-мащабна и
нападателна.
За всеки, който познава Янков, беше ясно, че обвиняванията са чудовищно нелепи, само че той
претърпя доста тежко този интервал, до момента в който инспекцията на Висш съдебен съвет потвърди, че няма нищо правилно в
компромата. Специално образуваната комисия на Висш съдебен съвет откри, че в дъното на всичко лежи един
остарял заможен спор сред двама братя, единият от които – тъстът на Янков; още през 1983 година този
спор предизвикал донос до всички вероятни инстанции – районния комитет на партията,
Комитета за държавен и национален надзор, тогавашния ръководител на Върховния съд, тогавашния
основен прокурор, даже до Тодор Живков. Сигналът още тогава бил тестван най-внимателно и
отритнат като безпочвен, което е задоволително индикативен факт, доколкото
социалистическата власт не би толерирала и най-незначителното нарушение на безпартиен арбитър
с постоянно без значение мнение и " неблагонадеждна " фамилна история. Шестнайсет години по-късно
Филчевата прокуратура отупва този донос от праха и го вади като нов. В Съдебната палата се
разказваха истории по какъв начин прокурори са издирвали жалбоподателя Архангел в Банкя и са го
убеждавали да подаде нов сигнал със същото изказване.
Междувременно, отново през медиите изтекоха и други нелепи компромати против Янков.
" Стандарт " написа да вземем за пример, че до момента в който бил областен прокурор в Пещера, след плевел скандал Янков
" протегнал ръка " на районната съдийка в града. Оказа се, че по това време в Пещера не е имало арбитър
жена, даже и съдия-изпълнител. В последна сметка на 23 декември 1999 година след безапелационните
резултати от инспекцията на комисията, Висш съдебен съвет одобри решение, че всички обвинявания против Янков са
погрешни. Съветът гласоподава единомислещо, в това число и Никола Филчев.
Но това не промени нещата във Висш съдебен съвет.
Скандалите в съвета станаха ежеседмични, изключително след самоубийството на прокурора Николай Джамбов
от Върховната административна прокуратура и предсмъртното му писмо, в което упреква Филчев за протичащото се в прокуратурата. Джамбов се самоуби след няколкомесечен тормоз, тъй като бе един от малцината, които се осмелиха да кажат обществено истината за методите на основния прокурор и обкръжението му.
В последна сметка Румен Янков се оказа в изолираност. Причините за това са няколко, само че най-
значителната е, че
институционалната система и обществото се оказаха без имунитет и механизми за противопоставяне
против корист от страна на основния прокурор с големите му и безконтролни пълномощия. На съвещанията на Висш съдебен съвет Филчев крещеше закани и обиди пред
смаяните членове на съвета, а хората, с които той се обкръжи в прокуратурата, шантажираха и
политическата класа, и магистрати, и медии.
Съдийското съсловие е консервативно по план, съдиите следиха спора и
дейностите на прокуратурата, без да намерят форма за реакция, множеството от тях нямаха настройка, че такава реакция е нужна. Това се случваше даже във Висш съдебен съвет, където единици реагираха на
държанието на Филчев. Мнозина не можеха да вдървен, че спорът не е персонален, а кардинален.
Факт е, че Румен Янков и съидейниците му не получиха политическа и социална поддръжка в
този спор. Една от аргументите е, че Янков беше не просто неподвластен на всевъзможни
политически заигравания, той беше кардинален съперник на всякакво общение на съдията с хора
отвън директната му работа. Пословична негова фраза гласи, че " съдията, когато се ръкува с някой
политик, би трябвало по-късно незабавно да отиде и да си измие ръцете ".
Янков смяташе, че най-голямата щета за съда и съдията е да бъде упрекнат в политическо заиграване. Колегата му Благовест Пунев напомня неговата поговорка " Попска работа е съдийската ", както и имитация в типично негов жанр, казана на конгрес на конституционни съдии в Албания: " Съдия да се занимава с политика, е все едно поп да кара Ямаха ".
© Съюз на съдиите в България
Представянето на книгата събра впечатляващо голям брой адвокати
Странното е, че Янков имаше политически пристрастия и те бяха известни, а и изцяло
разумни поради фамилната история. При назначението му за ръководител на Водоснабдителна система през 1994 година някои
незабавно го дефинираха като " синя каска ". След това обаче той влезе в кардинален спор точно
със " синята " власт. Сам Румен Янков декларира, че първият му конфликт с властта е във връзка на
безапелационното му противоречие против маневрите, с които политическата власт осуети назначението
на някогашния началник на следствието Бойко Рашков за основен прокурор.
Рашков бе определен от Висш съдебен съвет за заместител на Иван Татарчев през декември 1998 година, само че президентът Петър Стоянов отсрочи подписването на указа за назначението му, а в това време Народното събрание промени закона, с цел да приключи предварително мандата на настоящия Висш съдебен съвет и да назначи нов Висш съдебен съвет, който да отдръпна кандидатурата на Рашков; и след това избра Филчев. В изявлението си от декември 1999 година (бел. ред. - в. " Труд ", 13 декември 1999 г.) Янков дава недвусмислено пояснение на въпроса по какъв начин по този начин се оказа конкурент навръх синята власт:
" Моето персонално мнение е, че първият конфликт бе във връзка избора на Бойко Рашков за основен
прокурор от остарелия Висш съдебен съвет. От новия Висш съдебен съвет се очакваше да " помоли " президента да върне
предлагането, с цел да може да се извърши нов избор. Това трябваше да сътвори
политически комфорт за политиците и напън за издаващия указа. Аз се противопоставих на
такова решение, тъй като то явно не е в прерогативите на Висш съдебен съвет, пък и още се чакаше
Конституционният съд да разгласи дали съветът е законен. Заявих, че в очите на
настоящите магистрати и на обществото още от началото новият Висш съдебен съвет ще се обезцени
на половина.
Мисля обаче, че нещата се истеризираха до прекаленост, когато не бе осъществена главната
задача – анулация на решенията на остарелия Висш съдебен съвет за назначение на шефовете на окръжните
следствени служби и на профилираното разследване.
Но оттова насетне всяко мое мнение бе преценявано в подтекста на саботиране на промяната. Печалното е друго – че два политически сугестирани вестника обезверено обругаваха съдиите от съвета, приписвайки им функции на креатури на ръководителя на Върховен касационен съд. Инак дръзвам да настоявам, че клеветите против мен са проведени от Главна прокуратура ".
На синята власт не ú хареса независимото държание на съдиите в съвета и самостоятелната позиция на Румен Янков
който заради своя престиж се очерта като водач във Висш съдебен съвет. Видяха в това опасност и избабуваха избора на Филчев.
Така Янков и съдът се оказаха без политическа поддръжка, което в естествена страна би било
естествено и не би се отразило отрицателно.
В същото време Филчев съумя да си сътвори мощно лоби в парламентарната група на Съюз на демократичните сили
( " сините преторианци " ), които постановиха законови промени за увеличение на прокурорските
пълномощия, да завърже тесни връзки с управлението на Министерство на вътрешните работи в лицето на Богомил Бонев и екипа
му и да си обезпечи медиен комфорт посредством цялостен напън върху издатели и основни редактори. През
май 2000 година даже влезе в действие корекция в Закона за правосъдната власт, придобила бързо социална
популярност като,,Закон анти-Куцкова ", защото беше директна реакция на оповестеното през април
2000 година желание на арбитър Нели Куцкова като член на Висш съдебен съвет да предложи формиране на
дисциплинарно дело против прокурор (Николай Колев, към този миг считан за дясна ръка на
Филчев).
В конюнктура на изострен спор, чувствайки се неподкрепен, с изключение на от дребна група
съидейници, Румен Янков избра да напусне Върховен касационен съд и да отиде в Конституционния съд (КС). За
доста хора в съда постъпката му бе тежък удар, тъй като Янков се беше трансформирал в лице на отпора
против деградацията и подчиняването на правораздаването. Но реакцията му значително беше
предизвикана от възприятие на изтощение.
Може би най-точна картина дава един от най-близките му другари Благовест Пунев:
" Той беше толкоз уединен в задачата си, тъй като мнозина го харесваха, само че не можеха да го следват, да се наредят до него.
Най-силната страна от личността му беше неговата вътрешна независимост. Той беше
изцяло лишен от всевъзможен конформизъм, даже в минимална степен, не се подчиняваше на
събитията, не се съобразяваше с тях, а им се противопоставяше, беше непосредствен и пряк.
Неговият духовен абсолютизъм значително изяснява личността му, само че също по този начин – и
диаметрално противоположното, полярно отношение, което хората имаха към него – или го
одобряваха като честен коректив, или тотално и гневно го отхвърляха ".
Мандатът на Румен Янков в Конституционния съд стартира през октомври 2000 година и
завърши през есента на 2009 година В Конституционен съд той поведе други борби, само че все със същата идея –
отстояване на държавността, върховенството на правото и независимостта на съда. Написа
решения, избрания, особени отзиви и мнения, които са обособена, характерна част от
българската конституционна юриспруденция. От негова позиция рецептата е елементарна: " Като
имаш теза, е доста елементарно да пишеш. Иначе, в случай че не е истина, и Шекспир да си, отново нищо няма
да се получи ".
Много постоянно се цитира един от неговите препоръки към стажантите в съда в присъщия му
моралистичен жанр: " Като вземеш един проблем, първо го претегли със сърцето си. Каквото ти каже то,
след това елементарно ще го облечеш в юридическа форма ". Всъщност това е може би най-краткото и най-
картинното пояснение на антипозитивизма в правото.
Не беше добър админ, само че беше пример за арбитър.
За него съдийстването бе съзнателен житейски избор, задача, богослужение и самобитно себеотказване
И в същото време методът му към правораздаването беше извънредно прагматичен – работа, която би трябвало да се свърши, с цел да се въздаде правдивост.
Имаше невероятна резистентност на властта, беше ваксиниран против провокациите ú.
Защото за него властта беше отговорност, обвързване да бъдеш съвършен, да носиш доста по-
тежко задължение, да си налагаш по-големи ограничавания и да си пример и в професионален, и в честен
проект.
Румен Янков умря на 13 ноември 2010 година след тежко и дълготрайно боледуване.
Ако зависеше от него, тази книга в никакъв случай нямаше да излезе. Той не желаеше гласност, не позволяваше даже да бъде сниман и да се тиражират фотоси с негово присъединяване. Не се явяваше на
обществени събития, не приемаше предложения за празнувания, конференции и всевъзможни публични прояви, даже когато заемаше едни от най-високите постове в страната – отпред на Върховния съд, на Върховния касационен съд и на Конституционния съд. Не ползваше коли, защита и никакви властови привилегии, ненавиждаше " обуначването " на властта.
Не би разрешил да се написа за него.
Дано да ни елементарни!
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ