В Брюксел днес се обсъжда не просто бъдещето на климата,

В Брюксел през днешния ден се разисква не просто бъдещето на климата, а бъдещето на европейската стопанска система. След десетилетие, в което Европейският съюз водеше света по зелени цели и регулации, идва моментът на трезвата сметка: може ли континентът да резервира водачеството си, без да заплати с конкурентоспособността си. Планът на Европейската комисия да понижи излъчванията с 90% до 2040 година се трансформира в новата линия на напрежение – не сред политици и деятели, а сред промишленост и оцеляване.Зад дебатите за „ енергийна промяна “ стои елементарна икономическа аритметика. Енергията в Европа е повече от два пъти по-скъпа от тази в Съединени американски щати и Китай. За промишленостите на Германия, Франция и Италия това е не просто разход, а стратегическа преграда. Европейските компании, които до неотдавна бяха флагмани на устойчивостта, в този момент предизвестяват, че зеленият преход заплашва да се трансформира в деиндустриализация.На съвещанието канцлерът Фридрих Мерц настоя за по-бавен ритъм на понижаване на квотите по системата за търговия с излъчвания, която ще обхване и превоза и постройките. Това е внимателен баланс – колкото повече Европа натиска по линията на излъчванията, толкоз по-силно промишлеността натиска спирачката. Финансовият министър на Германия го формулира искрено: „ Декарбонизация не би трябвало да значи деиндустриализация. “Франция също не стои настрани – тя упорства за по-строга отбрана на вътрешния пазар посредством въглероден митнически механизъм и протекционизъм за стоманодобивния бранш. Финландия и Швеция пък желаят проверка на разпоредбите за горите, които за тях са и запас, и инструмент за хващане на въглерод. Всеки упорства за „ обща цел “, само че на друга цена.Исторически, Европа постоянно е успявала да трансформира рецесиите в архитектура. Енергийният потрес от 1970-те роди интеграцията на пазара; рецесията от 2008 година — банковия съюз. Но днешното предизвикателство е по-дълбоко: да съчетаеш зелена промяна и икономическа резистентност, без да се раздра обществената тъкан. Защото високите сметки за ток не са просто статистика — те са политически риск.Психологическият декор е на възходящо безсилие. Избирателите, които преди 10 години виждаха „ зелената договорка “ като честен дълг, през днешния ден я възприемат като разкош. Инфлацията, цените на жилищата и несигурността на работните места стартират да изместват климатичния идеализъм. Страхът в Брюксел не е, че Европа ще се откаже от климата, а че може да го направи посредством урната.Фундаментално, икономическата география на света се трансформира. Докато Съединени американски щати и Китай поддържат своите промишлености с солидни държавни дотации, Европа дава отговор с квоти и стандарти. Резултатът е неравномерен старт. Дори след рекордното нарастване на възобновимите енергийни източници — до 24,5% от общото ползване, — континентът заплаща най-високата цена за електричество в индустриализирания свят. И в случай че в предходната декада Европа беше етичният водач на климатичния фронт, през днешния ден тя рискува да се трансформира в жертва на личната си добродетел.Лидерите към този момент не приказват за „ реализиране на чиста нула “, а за „ реален ритъм “. Еуфорията на Брюкселските заявления се сменя с прагматизма на националните сметки. Отделните страни стартират да търсят самостоятелни изключения, краткотрайни отстъпки, национални буфери. Зеленият съюз стартира да се държи като съюз на ползи.Паралелно, външният декор се помрачава. Второто излизане на Съединени американски щати от Парижкото съглашение под ръководството на Доналд Тръмп и блокирането на интернационалния налог върху корабните излъчвания подкопават световната рамка. Европа остава сама в първата линия на климатичната упоритост, до момента в който останалите сили пренареждат целите си към енергийна сигурност и промишлен протекционизъм.Това е конфликт сред визия и действителност. Зеленият преход беше умислен като план за морално водачество – доказателство, че стопанската система може да бъде и устойчива, и печеливша. Днес се оказва, че сред тези две думи стои цената на електричеството, сметката на потребителя и страхът на политиците. Европа не губи концепцията си; тя губи темпото си.В последна сметка, климатичната промяна няма да се провали от липса на технологии, а от липса на синхрон. Ако Европа откри метод да сплоти индустриалния си инстинкт с екологичния си идеализъм, тя може още веднъж да бъде образец. Ако не — ще стане огледало на своите несъгласия: зелена в заявления, само че сива в процедура.*Материалът е с изчерпателен темперамент и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.