Следродилната депресия: дълбокият мрак, който може да бъде разсеян - Булевард България
В България, вероятно и освен, е необятно застъпено разбирането, че майчинството е едно благородно свещенодействие, в което майката и новороденото се схващат без думи, тя кърми, красива и нежна, с ангелска усмивка, а то безшумно гука, нетърпеливо да посрещне живота и да опознае света.
Подобно на другите така наречен чести психологични разстройства следродилната меланхолия попада в онази особена категория, онази ничия земя положения, които носят изключително мощно страдалчество, без да са забележими, и с това стават обект на тотално, даже садистично недоумение.
Да не бъдеш щастлива, когато преди малко или неотдавна си станала майка, до неотдавна беше самобитна засегнатост към целокупното (патриархално) общество.
В последните години се извървя дълъг път в посока разтрошаване на този блудкав утопичен конструкт за майчинството като за „ най-хубавия интервал “ от живота на дамата. И въпреки всичко имаме да извървим още най-малко толкоз, до момента в който стигнем досега, в който човек може да показа, че е в меланхолия със същото успокоение, с което споделя, че е настинал.
И макар че стъпването върху една персонална, човешка покруса може да е изключително грозно, що се отнася до психологичното страдалчество и неговото разбиране от обществото, няма думи, които да са непотребни. Защото до момента в който то не се възстановява до степента, в която са признати физическите болести и до момента в който продължава да стои обгърнато в мъгла от позор и недомлъвки, ще губим хора, чиито живот
може би е можело да бъде избавен.
Ако психологичните болести имаха облик върху тялото, всичко щеше да е някак по-лесно. Уртикариите при тежка алергична реакция, пъпките при акне, отслабването при онкологично заболяване, пожълтяването при неработещ черен дроб – всички телесни белези, които съпровождат огромна част от соматичните заболявания, са един тип доказателство за близките, че индивидът е болен. Не се преструва. Страда
очевидно, с тялото си. Заслужава вниманието на медиците и съчувствието на околните си.
И въпреки депресията и тревогата също да дават изобилна физическа симптоматика, неналичието на недвусмислени знаци, проектирани върху тялото, прави територията на психологичното малко енигматична, малко свободна за тълкования.
Фразите, които с най-хубавите си планове насочваме към хората към нас, които страдат невидимо, в действителност са заредени с адов капацитет.
„ Стегни се малко “, „ Само ти можеш да си окажеш помощ, различен не може да ти помогне “. „ Вземи се в ръце “.
Крилатият израз „ Пътят към пъкъла е застлан с положителни планове “ надали може да откри по-точен подтекст от този на психологичното здраве и отношението на околните и далечните ни познати към турбуленциите, през които то неизбежно минава в границите на един живот.
Истината е, че майчинството е сложен интервал. Това е време, в което една жена, преминаваща през невиждани хормонални урагани, страда от липса на сън, от внезапна промяна на целите, от занижено самочувствие, от напълно ново равнище на отговорност и солидна доза обществена изолираност.
Нормално е младите майки от време на време да се усещат самотни, тъжни, преуморени, да сменят настроенията си и да се борят с екзистенциална тревога, която може единствено да смущава, а може и трайно да наруши всекиддневието им. Нормално е да се усещат и да бъдат прекомерно дебели, прекомерно слаби, прекомерно закрепени в добруването на бебето или незадоволително прочувствено ангажирани с него.
Близките им обаче би трябвало да са наясно, че има миг, в който нормата прелива в патология и е време да бъдат ориентирани към експерт.
Депресията, която един психиатър преди време назова „ смъртоносно заболяване “, има повече от едно лица.
Най-баналната ни визия за нея е това, което ще видите на стоковите фотографии, когато напишете „ меланхолия “: човек, който плаче, облакътил главата си на тъмна маса в стая със спуснати пердета.
Отвъд този банален облик обаче депресията може да се изяви по редица други способи: липса на интерес към храната или тъкмо противоположното: натрапливо, прекалено, самоунищожително погазване с храна. Прекалена унесеност, спане по необичайновреме от денонощието. Необясними болки в тялото. Понижено или напряко несъществуващо либидо. Трудности с концентрацията, проблеми с паметта.
Анхедония (невъзможност за изпитване на удоволствие). Всепоглъщащо чувство за виновност. Безнадеждност. Силно неспокойствие и неконтролируем яд, експанзия. В най-тежките случаи: мисли за самонараняване и суицидни идеации.
Много постоянно дамите със следродилна меланхолия (и хората в тежка меланхолия въобще) въпреки всичко споделят казуса си. Може да го създадат замаскирано, завоалирано, под не толкоз очевиден предлог или видимо на смешка. Думите, свързани с липса на вероятност, надълбоко злощастие и мислите, а изключително проектите за привършване на личния живот обаче в никакъв случай, в никакъв случай не трябва да се подценяват.
Защото за разлика от някои физически заболявания, депресията може да бъде лечима и изходът да е удобен.
Всъщност той доста постоянно е подобен и вероятно това е част от повода постнаталната меланхолия да бъде неглижирана. Според статистиките 1 от 7 дами страда от следродилна меланхолия.
За Щатите, при почти 4 млн. раждания на година, това са 600 000 дами. 23% от майките в Канада отключват разстройството. Една на 10 дами е статистиката за Англия. Цели 40% от майките в Австралия страдат от постнатална меланхолия.
В България публична статистика няма. В изявление за " 24 часа ", оповестено в уеб страницата на FemiClinic през август тази година, психиатърът доктор Мирослав Георгиев споделя, че „ статистиката за България не се отличава от американската, европейската или международната статистика “.
„ Средно от 10 до 20% от майките имат следродилна меланхолия. Т.е. при 50 - 60 хиляди раждания годишно това са минимум 5 000 - 6 000 дами “, споделя той.
Ако излезем отвън статистиката, която има неприятния табиет да обезличава човешкото и да поставя един по-мек и по-далечен филтър на страданието, това са 5 000 - 6 000 дами, които се будят със боязън от живота и отвращение за ставане от леглото.
5 000 - 6 000 дами, съществуващи в спокоен, парализиращ смут от деня (и нощта), неспособни да видят себе си в бъдеще, по-далечно от близкия час. 5 000 - 6 000 дами, които са на прага на това да изоставен дома и фамилията си. Но и които не могат да го създадат, тъй като възприятието за виновност ще ги унищожи. Които не виждат излаз. А излаз нормално има.
Един от най-подмолните признаци на депресията е дълбоката религия, че в никакъв случай няма да се оправиш, че няма да стане по-добре, че никой не
може да ти помогне, че самичък си си отговорен, че няма път напред.
Уви, депресията, както следродилната, по този начин и „ обичайна “, лишава от жертвата си способността и желанието за търсене на помощ дружно с вярата, че помощ има и „ избавление дебне отвред “. И тук би трябвало да застанем ние: дамите, мъжете, институциите, хората.
Онези, които можем да забележим оттатък „ Стегни се малко “, да надмогнем личния си смут от надзъртане в бездната и да подадем ръка там, където в началото няма кой да я хване. Докато нечии пръсти не се вкопчат в нашите – и тогава знаем, че си е коствало.
Подобно на другите така наречен чести психологични разстройства следродилната меланхолия попада в онази особена категория, онази ничия земя положения, които носят изключително мощно страдалчество, без да са забележими, и с това стават обект на тотално, даже садистично недоумение.
Да не бъдеш щастлива, когато преди малко или неотдавна си станала майка, до неотдавна беше самобитна засегнатост към целокупното (патриархално) общество.
В последните години се извървя дълъг път в посока разтрошаване на този блудкав утопичен конструкт за майчинството като за „ най-хубавия интервал “ от живота на дамата. И въпреки всичко имаме да извървим още най-малко толкоз, до момента в който стигнем досега, в който човек може да показа, че е в меланхолия със същото успокоение, с което споделя, че е настинал.
И макар че стъпването върху една персонална, човешка покруса може да е изключително грозно, що се отнася до психологичното страдалчество и неговото разбиране от обществото, няма думи, които да са непотребни. Защото до момента в който то не се възстановява до степента, в която са признати физическите болести и до момента в който продължава да стои обгърнато в мъгла от позор и недомлъвки, ще губим хора, чиито живот
може би е можело да бъде избавен.
Ако психологичните болести имаха облик върху тялото, всичко щеше да е някак по-лесно. Уртикариите при тежка алергична реакция, пъпките при акне, отслабването при онкологично заболяване, пожълтяването при неработещ черен дроб – всички телесни белези, които съпровождат огромна част от соматичните заболявания, са един тип доказателство за близките, че индивидът е болен. Не се преструва. Страда
очевидно, с тялото си. Заслужава вниманието на медиците и съчувствието на околните си.
И въпреки депресията и тревогата също да дават изобилна физическа симптоматика, неналичието на недвусмислени знаци, проектирани върху тялото, прави територията на психологичното малко енигматична, малко свободна за тълкования.
Фразите, които с най-хубавите си планове насочваме към хората към нас, които страдат невидимо, в действителност са заредени с адов капацитет.
„ Стегни се малко “, „ Само ти можеш да си окажеш помощ, различен не може да ти помогне “. „ Вземи се в ръце “.
Крилатият израз „ Пътят към пъкъла е застлан с положителни планове “ надали може да откри по-точен подтекст от този на психологичното здраве и отношението на околните и далечните ни познати към турбуленциите, през които то неизбежно минава в границите на един живот.
Истината е, че майчинството е сложен интервал. Това е време, в което една жена, преминаваща през невиждани хормонални урагани, страда от липса на сън, от внезапна промяна на целите, от занижено самочувствие, от напълно ново равнище на отговорност и солидна доза обществена изолираност.
Нормално е младите майки от време на време да се усещат самотни, тъжни, преуморени, да сменят настроенията си и да се борят с екзистенциална тревога, която може единствено да смущава, а може и трайно да наруши всекиддневието им. Нормално е да се усещат и да бъдат прекомерно дебели, прекомерно слаби, прекомерно закрепени в добруването на бебето или незадоволително прочувствено ангажирани с него.
Близките им обаче би трябвало да са наясно, че има миг, в който нормата прелива в патология и е време да бъдат ориентирани към експерт.
Депресията, която един психиатър преди време назова „ смъртоносно заболяване “, има повече от едно лица.
Най-баналната ни визия за нея е това, което ще видите на стоковите фотографии, когато напишете „ меланхолия “: човек, който плаче, облакътил главата си на тъмна маса в стая със спуснати пердета.
Отвъд този банален облик обаче депресията може да се изяви по редица други способи: липса на интерес към храната или тъкмо противоположното: натрапливо, прекалено, самоунищожително погазване с храна. Прекалена унесеност, спане по необичайновреме от денонощието. Необясними болки в тялото. Понижено или напряко несъществуващо либидо. Трудности с концентрацията, проблеми с паметта.
Анхедония (невъзможност за изпитване на удоволствие). Всепоглъщащо чувство за виновност. Безнадеждност. Силно неспокойствие и неконтролируем яд, експанзия. В най-тежките случаи: мисли за самонараняване и суицидни идеации.
Много постоянно дамите със следродилна меланхолия (и хората в тежка меланхолия въобще) въпреки всичко споделят казуса си. Може да го създадат замаскирано, завоалирано, под не толкоз очевиден предлог или видимо на смешка. Думите, свързани с липса на вероятност, надълбоко злощастие и мислите, а изключително проектите за привършване на личния живот обаче в никакъв случай, в никакъв случай не трябва да се подценяват.
Защото за разлика от някои физически заболявания, депресията може да бъде лечима и изходът да е удобен.
Всъщност той доста постоянно е подобен и вероятно това е част от повода постнаталната меланхолия да бъде неглижирана. Според статистиките 1 от 7 дами страда от следродилна меланхолия.
За Щатите, при почти 4 млн. раждания на година, това са 600 000 дами. 23% от майките в Канада отключват разстройството. Една на 10 дами е статистиката за Англия. Цели 40% от майките в Австралия страдат от постнатална меланхолия.
В България публична статистика няма. В изявление за " 24 часа ", оповестено в уеб страницата на FemiClinic през август тази година, психиатърът доктор Мирослав Георгиев споделя, че „ статистиката за България не се отличава от американската, европейската или международната статистика “.
„ Средно от 10 до 20% от майките имат следродилна меланхолия. Т.е. при 50 - 60 хиляди раждания годишно това са минимум 5 000 - 6 000 дами “, споделя той.
Ако излезем отвън статистиката, която има неприятния табиет да обезличава човешкото и да поставя един по-мек и по-далечен филтър на страданието, това са 5 000 - 6 000 дами, които се будят със боязън от живота и отвращение за ставане от леглото.
5 000 - 6 000 дами, съществуващи в спокоен, парализиращ смут от деня (и нощта), неспособни да видят себе си в бъдеще, по-далечно от близкия час. 5 000 - 6 000 дами, които са на прага на това да изоставен дома и фамилията си. Но и които не могат да го създадат, тъй като възприятието за виновност ще ги унищожи. Които не виждат излаз. А излаз нормално има.
Един от най-подмолните признаци на депресията е дълбоката религия, че в никакъв случай няма да се оправиш, че няма да стане по-добре, че никой не
може да ти помогне, че самичък си си отговорен, че няма път напред.
Уви, депресията, както следродилната, по този начин и „ обичайна “, лишава от жертвата си способността и желанието за търсене на помощ дружно с вярата, че помощ има и „ избавление дебне отвред “. И тук би трябвало да застанем ние: дамите, мъжете, институциите, хората.
Онези, които можем да забележим оттатък „ Стегни се малко “, да надмогнем личния си смут от надзъртане в бездната и да подадем ръка там, където в началото няма кой да я хване. Докато нечии пръсти не се вкопчат в нашите – и тогава знаем, че си е коствало.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ