Парашутът на смъртта: Чия е вината? Дали не е на тези с пачките?
В България децата под 14 години нямат право да карат електрически тротинетки. Парадоксално, тригодишните могат да бъдат качени на парашут и издигнати на 50 метра над морето. Всичко това се предлага като „ развлечение “, освен това всеобщо.
И да, децата се пленяват от концепцията, което е напълно обикновено – към тях хвърчат атрактивни джетове, банани, парашути...
Ненормално е възрастните, които оферират тези услуги, да удовлетворяват този каприз с ясното схващане, че рисковете са големи.
Дали най-голямата отговорност не е точно тяхна – и техническа, и морална.
„ Няма кой да дава отговор “
След нещастието. „ Морска администрация – Бургас “ е проверила лодката месец по-рано, само че не и въжетата, не и парашута. Министерството на туризма следи плажовете, здравните управляващи – колите за спешна помощ. На процедура се оказва, че никой не носи цялостната отговорност.
Жестоката заблуда на доверието
Майката е вярвала, че качва сина си на тествано оборудване. Вярвала е, че атракцията е безвредна. Вярвала е, че когато плащаш за нещо толкоз всеобщо предлагано, някой го управлява. Тя не е подписала документ за „ умишлен риск “. Тя е поверила детето си на хора, които би трябвало да знаят какво вършат.
Вината не е нейна. Отговорност би трябвало да носят тези, които са, което очевидно не е в чудесно положение.
Нещо повече – сходни атракциони би трябвало да бъдат лицензирани от хора, които са минали най-малко минимални курсове. Всеки риболовец по-добре знае по какъв начин се връзва възел, по какъв начин на въжето се прибавя дублаж, по какъв начин ветровете въздействат на самото въже и го изпъват като смъртоносна струна.
Но очевидно тези, които дърпат лодки с парашути, не знаят – или нехаят – тъкмо за тези „ дребни “ детайлности.
Министър-председателят приказва за нови регулации за рисковите водни атракциони. В България постоянно ли би трябвало да се стига до жестока покруса, с цел да се сетим, че законите са остарели и би трябвало да се трансформират?
И до момента в който няма явен правилник кой дава отговор за сигурността, кой ревизира оборудванията и кой дефинира възрастовата категория при децата, нещастията ще не престават. Без значение дали става дума за банан, джет или аквапарк. Защото и там е въпрос на време да се случи най-лошото – нека не съм неприятен оракул. И в случай че нещо зависи от нас, то най-малко е да се осведомяваме преди да се качим на сходни уреди: да знаем рисковете, да пожелаваме инструктаж, да питаме. В последна сметка тези хора са там освен с цел да събират пачките.
Днес едно 8-годишно дете, което от години е гледало летящите балони от плажа и е мечтаело да се качи на подобен, към този момент го няма – и нищо не може да го върне. А какво вършим ние като общество?
Констанца Илиева
И да, децата се пленяват от концепцията, което е напълно обикновено – към тях хвърчат атрактивни джетове, банани, парашути...
Ненормално е възрастните, които оферират тези услуги, да удовлетворяват този каприз с ясното схващане, че рисковете са големи.
Дали най-голямата отговорност не е точно тяхна – и техническа, и морална.
„ Няма кой да дава отговор “
След нещастието. „ Морска администрация – Бургас “ е проверила лодката месец по-рано, само че не и въжетата, не и парашута. Министерството на туризма следи плажовете, здравните управляващи – колите за спешна помощ. На процедура се оказва, че никой не носи цялостната отговорност.
Жестоката заблуда на доверието
Майката е вярвала, че качва сина си на тествано оборудване. Вярвала е, че атракцията е безвредна. Вярвала е, че когато плащаш за нещо толкоз всеобщо предлагано, някой го управлява. Тя не е подписала документ за „ умишлен риск “. Тя е поверила детето си на хора, които би трябвало да знаят какво вършат.
Вината не е нейна. Отговорност би трябвало да носят тези, които са, което очевидно не е в чудесно положение.
Нещо повече – сходни атракциони би трябвало да бъдат лицензирани от хора, които са минали най-малко минимални курсове. Всеки риболовец по-добре знае по какъв начин се връзва възел, по какъв начин на въжето се прибавя дублаж, по какъв начин ветровете въздействат на самото въже и го изпъват като смъртоносна струна.
Но очевидно тези, които дърпат лодки с парашути, не знаят – или нехаят – тъкмо за тези „ дребни “ детайлности.
Министър-председателят приказва за нови регулации за рисковите водни атракциони. В България постоянно ли би трябвало да се стига до жестока покруса, с цел да се сетим, че законите са остарели и би трябвало да се трансформират?
И до момента в който няма явен правилник кой дава отговор за сигурността, кой ревизира оборудванията и кой дефинира възрастовата категория при децата, нещастията ще не престават. Без значение дали става дума за банан, джет или аквапарк. Защото и там е въпрос на време да се случи най-лошото – нека не съм неприятен оракул. И в случай че нещо зависи от нас, то най-малко е да се осведомяваме преди да се качим на сходни уреди: да знаем рисковете, да пожелаваме инструктаж, да питаме. В последна сметка тези хора са там освен с цел да събират пачките.
Днес едно 8-годишно дете, което от години е гледало летящите балони от плажа и е мечтаело да се качи на подобен, към този момент го няма – и нищо не може да го върне. А какво вършим ние като общество?
Констанца Илиева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ