Дянко Марков си отиде 6 м. преди да навърши 100 г.
В 9 часа тази заран е умрял Дянко Марков, ученик на Военното на Негово Величество учебно заведение, награден с медал „За храброст“, летец-бомбардировач, участник във Втората международна война и концлагерист в комунистическа България – един изклочителен човек, който имах достойнството да познавам и който на 4 октомври трябваше да навърши 100 години. Вечна да е паметта му!
През октомври 2014 година в Европейския парламент се състоя полемика под наслов „Комунизмът и несломеният човешки дух“, проведена от евродепута Andrey Kovatchev, по концепция на Даниела Горчева, издател в Холандия на списанието „Диалог“ на български език с клиенти в целия свят. Поводът – 25-годишнината от рухването на комунистическите режими. Залата, в която с изключение на българи участваха и евродепутати от Германия и Словения, няколко пъти стана на крайници и дълго приветства словото на Дянко Марков.
Ето и част от словото на Дянко Марков с незначителни съкращения:
УСТОЯХМЕ, ЗАЩОТО БЯХМЕ ДОБРИ ХОРА!
„Уважаеми жители на Европейската общественост на народите, уважаеми съграждани и съотечественици, уважаеми посетители!
Дойдох тука в своята към този момент 93-та годишнина от рождението ми, с цел да удостоверявам неща, които са малко известни освен на Европейската общественост, само че и на нашата млада българска генерация, която не познава събитията, на които аз, по стичане на събитията, съм бил освен очевидец, само че и участник в доста от тях.
В персонален проект най-тежкият ми спомен от годините на комунистическия терор беше, когато узнах, че до момента в който ние двамата с по-възрастния ми брат Марко, лекар на юридическите науки от швейцарски университет, бяхме ангажирани във войната против Германия, комунистическите терористи, които вилнееха в тила под отбраната на Червената войска, са извели татко ни и са го погубили без съд и присъда. И къде е гробът му – до ден-днешен не съм разбрал.
Но този персонален терор, само че тази персонална покруса, която претърпях, потъна в цялостната покруса, в която влезе нашата нация и страна, откакто беше окупирана от Червената войска и над нея се разпростря комунистическият гнет.
Моето родно място е жертва на това!
Затуй през днешния ден сме на дъното!
Затуй съм пристигнал да потвърждавам за моята персонална орис и тази на цялата ни нация и страна!
Г-жа Горчева, на която аз дължа тази покана, и господин Ковачев – двама сърцати жители на Европа и на моето Отечество, аз благодаря за вашето внимание!
Доктор Грозев е една светла персона от нашия развой, в който бяха наказани повече от 70 души младежи без всякаква виновност!
Кълна се, давам ви моята почтена дума на човек, който е пасажер за отвъдното, да споделя единствено истината. И аз потвърждавам единствено истината!
Шестедесет и пет души наказани и още няколко задочно наказани на гибел! На гибел бяха наказани „само“ седем. „Само“!!!
Но това бяха безусловно почтени хора! Бяха взети като младежи, някои от тях с едвам основани фамилии, с дребни дечица, и те бяха обречени на един нескончаем терор, тъй като присъдите в болшинството си бяха от 10 години нагоре – десет-петнадесет, до живот, гибел.
Това беше!
Моята майка написа в благодарствено писмо до сестриното си семейство, което е било в нейна помощ в тези тежки времена:
„Присъствах на най-тежкото заравяне, на което човек може да бъде очевидец. Шейсет и няколко души – младежи сред 20- и 30-годишна възраст, млади, хубави, образовани, почтени и положителни, погребваха своето бъдеще, погребваха своята младост, а някои погребваха и фамилиите си.“
На другия ден, след присъдата, за пръв път след 6 месеца единично битие в пандизите на следствието, имаше среща на наказаните с околните им. И на тази среща в така наречената „кучкарница“, тъй като по едно и също време 10-15 души, които до тогава не бяха виждали околните си, ги срещаха пред двойна решетка, където сновяха надзиратели, и всички викаха високо, с цел да може да кажат нещо и да се чуят след толкоз време разлъка.
Но след туй, като се прибрахме смазани, угнетени от тази „среща“ през двойна решетка с най-близките ни същества, пристигна това, което назовавам в своята съществена книга – „Възкресението“.
Един от по-възрастните хора, който беше юрист и наказан с нас, беше в същото време и семинарист и доста добър диригент. Той прикотка горе, на четвъртия етаж, съвсем цялата ни група, разпредели ни на четири гласа и сред затворническите стени прозвуча шедьовърът на Шуберт „Спи ми, рожбо, спи…“.
Със „Спи ми, рожбо, спи“ на Шуберт ние започнахме превръщането на наказателната система на пандизите в школа за издръжливост
– за човешко приятелство, за любов сред хората и за морал.
Това беше великото в напъните да бъде преодолян гнетът, който беше упражняван в нашето родно място.
Защото Империята на злото – Московската, наред с тиранията, залегнала в основата на комунистическата политическа вяра, беше съчетана със устрема й през България да излезе на топло море. България беше обречена от тази империя – и затуй у нас беше въдворен най-тежкият режим и терор.
Доктор Грозев беше лъчезарна персона, той беше индивидът, който даваше опора, освен здравна
в която той – и като хирург, и по обща медицина, беше един от асовете. Защото той беше лекувал в Родопите, в Странджа измежду бедните хора, измежду друговерците и те го обичаха всички. И го обичаха и в лагера, това беше човек, който можеше единствено да бъде обичан.
И знаете ли каква орис му бе отсъдена – 270 дни в карцера на остров Белене!!! Можете ли да имате визия за това – 9 месеца долу в подземието, където при всяко пълноводие на Дунава, реката залива, оросява, наводнява и където водните плъхове се мъчат да изтръгнат залъците самун даже от ръцете на окованите хора. Девет месеца!! Няколко пъти бе извикан горе да оказва първа помощ, да оказва помощ в това число и на мъчителите си. И той излезе от карцера след девет месеца с усмивка и със съзнанието да дава кураж на хората:
„Не бойте се, ето аз излизам от пъкъла! Не бойте се, когато сте положителни хора, верующи хора, когато не ненавиждате дори враговете си, имате опцията да оцелеете…!“
Това беше доктор Грозев!
Но наред с това
Нося още един спомен… ориста на едно напълно младо момче
И аз бях млад, само че той беше по-млад и от мен. Още като овчарче в предучилищна възраст е пасло овцете от своето най- южно село в гънките на разклоненията на Пирин планина. И познава козите пътеки, тъй като живеело с природата, с обичта към нея, към животните, както с обичта към хората.
Това момче по някаква причина, която по този начин и не стана ясна и за лекарите в затворническата болница, беше изгубило зрението си. Но въпреки и сляпо, момчето беше съумяло да преведе не един и двама души през границата, водейки ги по козите пътеки, недостъпни за тези, които слухтят, а и за граничарите. И да им подари свободата.
Вече хванат в тази активност, той беше наказан и хвърлен в софийския затвор. И там той беше предпочел да живее не в общото приземно помещение, където над 500 души на два етажа дървени нари живееха, колкото можеше да се назова живот. Той предпочиташе да лежи в предверието на общото помещение, върху своето съдрано килимче, с цел да може да си тананика.
И пееше своите песнички, те бяха тъжни песни като „Черней горо, черней сестро“, „Печални хризантеми“, „Когато бях овчарче“ … Разбирате какво му е било на това момче… И ние излизахме – там можеше да се пуши, и го слушахме.
Една вечер беше пристигнал млад новоназначен надзорник. Той срита хората срита полегнали там, и взе да разпитва всеки: „Ти какъв си бе?“. Трима-четирима бяха от селските протести, споделят – „земеделец“, различен споделя „от опозицията съм“, трети – „офицер“.
Надзирателят стига до момчето и го пита – „Ти какъв си?“ А то отвръща: „Аз съм… човек“
„Виждам че не си на четири крайници. Кажи какъв си – националист, анархист, фашист, какъв зложелател си?“
„Аз съм единствено човек“, сподели сляпото момче.
Този образец ви нося от моята татковина. Вземете го в сърцата си, завещайте го на идващите след вас и бъдете благословени!
Сега ме питат: по какъв начин устояхте в пандизите?
Устояхме посредством на първо място на това, че бяхме положителни хора.
Добрите хора при всички условия могат да изпитват щастливи моменти. Злото е ненаситно и нещастно. Нямаше щастливи сред тези, които изтезаваха, като се почне от следователите, сътрудниците, доносниците, които ни пращаха в наказателните лагери.
Тържеството на положителния човек е единствената опция да се противодейства против тържеството на злото. Това е пътят на жителя, с цел да излезе моята страна България от дъното!
Това е пътят на европейската цивилизация – да парира злото в света.
Тя е призвана да извърши това.
Аз още пиша, макар ослепяващите ми очи. Моята щерка, която участва тук и е най-хубавият ми асистент в живота и поддръжник, разчита моите „гарванаци“. Свидетелствам като същински участник в същинските събития. Това завещавам на млада България.
Нека ги има моите трудове и дано всеки си направи своите изводи.“
Мариан Гяурски, статус във фейсбук
През октомври 2014 година в Европейския парламент се състоя полемика под наслов „Комунизмът и несломеният човешки дух“, проведена от евродепута Andrey Kovatchev, по концепция на Даниела Горчева, издател в Холандия на списанието „Диалог“ на български език с клиенти в целия свят. Поводът – 25-годишнината от рухването на комунистическите режими. Залата, в която с изключение на българи участваха и евродепутати от Германия и Словения, няколко пъти стана на крайници и дълго приветства словото на Дянко Марков.
Ето и част от словото на Дянко Марков с незначителни съкращения:
УСТОЯХМЕ, ЗАЩОТО БЯХМЕ ДОБРИ ХОРА!
„Уважаеми жители на Европейската общественост на народите, уважаеми съграждани и съотечественици, уважаеми посетители!
Дойдох тука в своята към този момент 93-та годишнина от рождението ми, с цел да удостоверявам неща, които са малко известни освен на Европейската общественост, само че и на нашата млада българска генерация, която не познава събитията, на които аз, по стичане на събитията, съм бил освен очевидец, само че и участник в доста от тях.
В персонален проект най-тежкият ми спомен от годините на комунистическия терор беше, когато узнах, че до момента в който ние двамата с по-възрастния ми брат Марко, лекар на юридическите науки от швейцарски университет, бяхме ангажирани във войната против Германия, комунистическите терористи, които вилнееха в тила под отбраната на Червената войска, са извели татко ни и са го погубили без съд и присъда. И къде е гробът му – до ден-днешен не съм разбрал.
Но този персонален терор, само че тази персонална покруса, която претърпях, потъна в цялостната покруса, в която влезе нашата нация и страна, откакто беше окупирана от Червената войска и над нея се разпростря комунистическият гнет.
Моето родно място е жертва на това!
Затуй през днешния ден сме на дъното!
Затуй съм пристигнал да потвърждавам за моята персонална орис и тази на цялата ни нация и страна!
Г-жа Горчева, на която аз дължа тази покана, и господин Ковачев – двама сърцати жители на Европа и на моето Отечество, аз благодаря за вашето внимание!
Доктор Грозев е една светла персона от нашия развой, в който бяха наказани повече от 70 души младежи без всякаква виновност!
Кълна се, давам ви моята почтена дума на човек, който е пасажер за отвъдното, да споделя единствено истината. И аз потвърждавам единствено истината!
Шестедесет и пет души наказани и още няколко задочно наказани на гибел! На гибел бяха наказани „само“ седем. „Само“!!!
Но това бяха безусловно почтени хора! Бяха взети като младежи, някои от тях с едвам основани фамилии, с дребни дечица, и те бяха обречени на един нескончаем терор, тъй като присъдите в болшинството си бяха от 10 години нагоре – десет-петнадесет, до живот, гибел.
Това беше!
Моята майка написа в благодарствено писмо до сестриното си семейство, което е било в нейна помощ в тези тежки времена:
„Присъствах на най-тежкото заравяне, на което човек може да бъде очевидец. Шейсет и няколко души – младежи сред 20- и 30-годишна възраст, млади, хубави, образовани, почтени и положителни, погребваха своето бъдеще, погребваха своята младост, а някои погребваха и фамилиите си.“
На другия ден, след присъдата, за пръв път след 6 месеца единично битие в пандизите на следствието, имаше среща на наказаните с околните им. И на тази среща в така наречената „кучкарница“, тъй като по едно и също време 10-15 души, които до тогава не бяха виждали околните си, ги срещаха пред двойна решетка, където сновяха надзиратели, и всички викаха високо, с цел да може да кажат нещо и да се чуят след толкоз време разлъка.
Но след туй, като се прибрахме смазани, угнетени от тази „среща“ през двойна решетка с най-близките ни същества, пристигна това, което назовавам в своята съществена книга – „Възкресението“.
Един от по-възрастните хора, който беше юрист и наказан с нас, беше в същото време и семинарист и доста добър диригент. Той прикотка горе, на четвъртия етаж, съвсем цялата ни група, разпредели ни на четири гласа и сред затворническите стени прозвуча шедьовърът на Шуберт „Спи ми, рожбо, спи…“.
Със „Спи ми, рожбо, спи“ на Шуберт ние започнахме превръщането на наказателната система на пандизите в школа за издръжливост
– за човешко приятелство, за любов сред хората и за морал.
Това беше великото в напъните да бъде преодолян гнетът, който беше упражняван в нашето родно място.
Защото Империята на злото – Московската, наред с тиранията, залегнала в основата на комунистическата политическа вяра, беше съчетана със устрема й през България да излезе на топло море. България беше обречена от тази империя – и затуй у нас беше въдворен най-тежкият режим и терор.
Доктор Грозев беше лъчезарна персона, той беше индивидът, който даваше опора, освен здравна
в която той – и като хирург, и по обща медицина, беше един от асовете. Защото той беше лекувал в Родопите, в Странджа измежду бедните хора, измежду друговерците и те го обичаха всички. И го обичаха и в лагера, това беше човек, който можеше единствено да бъде обичан.
И знаете ли каква орис му бе отсъдена – 270 дни в карцера на остров Белене!!! Можете ли да имате визия за това – 9 месеца долу в подземието, където при всяко пълноводие на Дунава, реката залива, оросява, наводнява и където водните плъхове се мъчат да изтръгнат залъците самун даже от ръцете на окованите хора. Девет месеца!! Няколко пъти бе извикан горе да оказва първа помощ, да оказва помощ в това число и на мъчителите си. И той излезе от карцера след девет месеца с усмивка и със съзнанието да дава кураж на хората:
„Не бойте се, ето аз излизам от пъкъла! Не бойте се, когато сте положителни хора, верующи хора, когато не ненавиждате дори враговете си, имате опцията да оцелеете…!“
Това беше доктор Грозев!
Но наред с това
Нося още един спомен… ориста на едно напълно младо момче
И аз бях млад, само че той беше по-млад и от мен. Още като овчарче в предучилищна възраст е пасло овцете от своето най- южно село в гънките на разклоненията на Пирин планина. И познава козите пътеки, тъй като живеело с природата, с обичта към нея, към животните, както с обичта към хората.
Това момче по някаква причина, която по този начин и не стана ясна и за лекарите в затворническата болница, беше изгубило зрението си. Но въпреки и сляпо, момчето беше съумяло да преведе не един и двама души през границата, водейки ги по козите пътеки, недостъпни за тези, които слухтят, а и за граничарите. И да им подари свободата.
Вече хванат в тази активност, той беше наказан и хвърлен в софийския затвор. И там той беше предпочел да живее не в общото приземно помещение, където над 500 души на два етажа дървени нари живееха, колкото можеше да се назова живот. Той предпочиташе да лежи в предверието на общото помещение, върху своето съдрано килимче, с цел да може да си тананика.
И пееше своите песнички, те бяха тъжни песни като „Черней горо, черней сестро“, „Печални хризантеми“, „Когато бях овчарче“ … Разбирате какво му е било на това момче… И ние излизахме – там можеше да се пуши, и го слушахме.
Една вечер беше пристигнал млад новоназначен надзорник. Той срита хората срита полегнали там, и взе да разпитва всеки: „Ти какъв си бе?“. Трима-четирима бяха от селските протести, споделят – „земеделец“, различен споделя „от опозицията съм“, трети – „офицер“.
Надзирателят стига до момчето и го пита – „Ти какъв си?“ А то отвръща: „Аз съм… човек“
„Виждам че не си на четири крайници. Кажи какъв си – националист, анархист, фашист, какъв зложелател си?“
„Аз съм единствено човек“, сподели сляпото момче.
Този образец ви нося от моята татковина. Вземете го в сърцата си, завещайте го на идващите след вас и бъдете благословени!
Сега ме питат: по какъв начин устояхте в пандизите?
Устояхме посредством на първо място на това, че бяхме положителни хора.
Добрите хора при всички условия могат да изпитват щастливи моменти. Злото е ненаситно и нещастно. Нямаше щастливи сред тези, които изтезаваха, като се почне от следователите, сътрудниците, доносниците, които ни пращаха в наказателните лагери.
Тържеството на положителния човек е единствената опция да се противодейства против тържеството на злото. Това е пътят на жителя, с цел да излезе моята страна България от дъното!
Това е пътят на европейската цивилизация – да парира злото в света.
Тя е призвана да извърши това.
Аз още пиша, макар ослепяващите ми очи. Моята щерка, която участва тук и е най-хубавият ми асистент в живота и поддръжник, разчита моите „гарванаци“. Свидетелствам като същински участник в същинските събития. Това завещавам на млада България.
Нека ги има моите трудове и дано всеки си направи своите изводи.“
Мариан Гяурски, статус във фейсбук
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ