Жените след 50 – изоставете високомерието и потърсете истинското щастието в живота!
Уважаеми дами, в този момент ще ви предложим една – да я назовем изповед – на жена на 50 години. Надяваме се тя да заинтригува тези от вас към тази възраст. Заложена е тезата, че с напредването на възрастта, свободата и щастието могат да окупират трайно съзнанието. И това е макар неизбежно зараждащите болежки ту тук, ту там в тялото.
На тази възраст към този момент са надалеч останали в предишното типичното за 20 годишните девойки високомерно отношение към живота като цяло – възприятието, че всичко е допустимо, всичко е постижимо; преливащият от сила и адреналин организъм инициира възприятието за безсмъртност…
И това се възприема за благополучие. А в същина е налице безвремие, изразяващо се напразно битие – следване не това, което е драговолно, невникване в същността и морала на оповестените за другари, чести смени на работата в търсене на тази, която същински се харесва… А в това време годините се натрупат незабелязано, само че неумолимо…
Именно на към 50 у тази откровена дама се появява чувството, че е премината границата, когато възрастта тормози и – с нататъшното придвижване на годините се живее по-лесно!
И тя стопира, оглежда се и открива с учудване, че сетивата й са се изострили и елементарно се разграничават вкусното, ароматното и свежото… Сега, в кръга от нейните приятелки – всичките на към тази възраст – диалозите протичат доста по-естествено и доста повече – и освен това почтено – всяка приказва за себе си… И се основава свежа и занимателна атмосфера на чашка вино!
Изчезнало е високомерието на всяка от приятелките, че точно тя дефинира разпоредбите, по които би трябвало да се случват нещата… Няма я и самоувереността, че може да се „ санкционира “ с ненавист или безразличие… Напротив, за тези които отсъстват от събиранията се приказва с почитание и любов, защото те фактически липсват… Оказва се, че не е мъчно да се одобри смирението и то напълно не наподобява като изменничество, до момента в който тъгата се приема пламенно… И шерване, шерване, шерване – на какво ли не – вместо премълчаване от глупава гордост…
И всичко това с доста обятия и любов, – борбите не вълнуват, не са забавни и тези, които ги провокират! Настанява се трайно вярата, че Бог, или Съдбата закрилят и пазят, вършат нещата да се случват в най-подходящия миг, само че в случай че това не стане – няма яд, а плачът оказва помощ при страданието. Изповедта завършава със сентенцията „ да не притискаме себе си, тъй като това би означавало да се притиска самия Живот! И да чакаме със примирение и успокоение идната свещичка върху тортата ни – за себе си!
