Утре Лили Иванова ще хвърли още една година зад гърба

Утре Лили Иванова ще хвърли още една година зад тила си. Между истината и легендата, сред клюката и измислицата, Лили продължава да върви през времето, неподвластна на сезони, столетия и политически рамки.

" Никой не може да мине по моя път ", сподели ми го през 2016 година и нестихващата й кариера е доказателство за това.

Днес ви предрагам този наш двучасов розговор в който е цялата Лили...

 

Това изявление не е за звездата Лили Иванова, а споделя за една жена-боец, тръгнала от глухата провинция и изкачила своята Голгота – с цел да се изправи на върха като неосъществим стожер на професионализма, като свръхестествен гений, целенасочен и предан на публиката.

Няма да приказваме за блестящата сцена, където Лили е ненадмината магия, няма да загатваме премиите, които я следват от първия момент...

Ще приказваме за цената да стоиш на върха повече от половин столетие. Брулена и възвеличавана.

Очаквах, че ще напипам струната на болката, на тъгата, на самосъжалението, както нормално става, когато човек се връща обратно.

Дълбоко съм се излъгала. И през днешния ден Лили е като обтегнат лък – подготвена начаса да се изстреля към следващата сцена, към следващата ария, към следващата изява. С сила, на която биха завидели върхови спортисти.

Не обича да приказва за предишното. То е поука. Живее в сегашното. То е борба. И гледа бъдещето. То е цел. Това е Лили.

Тя освен е Песен. Не единствено е Любов. Лили е Живот. Урок, който продължава да преподава на всички нас.

Свикнала с офанзивите на публичността, тя си е построила житейска философия, която я съхранява и я държи на земята. При нея няма плач. Няма суетност.

 

Не обича да я хвалят.

 Но държи да бъде оценена. Не поради себе си, а поради достолепието на страната, на която принадлежи. Заради поколението, което идва след нас и на което би трябвало да оставим знаците за нашето битие.

В това изявление ще открия другата Лили. Човека Лили. Ще се опитам да надникна в душата ѝ. Там, където се пресичат пристрастеностите на живота и прекарванията на сцената. Там е същинската Лили.

В един парещ юлски ден стоя пред вратата на жилището ѝ и погледът ми стопира в надписа: „ Който стартира да си играе на талант, незабелязано се трансформира в подобен! “. Написал ѝ го незнаен обожател. После боядисала стълбището, само че надписът още веднъж избил. Вероятно като следващо доказателство, че срещу Съдбата не се рита.

Точно тази максима Лили праволинейно следва.

Домът ѝ свети от непорочност, Лили изяснява, че усета за ред и дом го е наследила от баба си. Възмущава се на днешните нрави: „ Как по този начин ще си изхвърлиш боклука от прозореца? “.

 

И диалогът потегля...

 

 

I. Баба Мария и неписаните
закони в фамилията

- Спомена баба си. Каква е била тя? Как се споделя?

- Баба Мария, от рода на татко ми. Всички в моя жанр са пристигнали все Марии: баба ми, майка ми е Мария, другата ми баба – Марина, племенницата ми – Мария. Имаше и Иван, и Петър – това бяха имената в моя жанр. И я запитвам: „ Бабо, ти на какъв брой си години? “. Тя ми дава отговор: „ Кога беше турското иго, бях на 16 – смятай ги! “. Помнеше турското иго и ми е разказвала доста неща, само че в никакъв случай не е казвала една неприятна дума за турците... В рода на баба ми е имало доста красиво момиче по времето, когато турците са събирали красивите девойки и са ги отвеждали. За да спасят това момиче, го водят в планината, скриват го в една дупка и тя претърпява там много време, до момента в който отмине бурята.

 

Родът на баба ми и родът на дядо ми са пристигнали са от Румъния и са се заселили в с. Нисово, Русенско. Отглеждали са коне. Били са известни търговци. Най-расовите коне са били техните – турците са купували от тях.

 

- Знам, че си била привързана доста към родителите си – те идваха ли на концертите ти?

 

- Да, постоянно когато имаха опция.

 

- Между теб и сестра ти имаше ли състезание?

 

- Никога. В гимназията, в учебно заведение сме пеели дружно, имахме дует на песента „ Лекокрили лястовички “. Сестра ми имаше по-тънко гласче. Свиреше на цигулка.

 

- Защо от самото начало не сме знаели за родителите на Лили, за какво си ги крила?

 

- Нищо не съм крила и през днешния ден нищо не укривам. Но аз не излизам да пея с родителите си на сцената, аз излизам сама. Сама съм изкачила върха. Моите родители не ми се месеха за нищо, може би е имало някакъв неписан закон в нашето семейство и те знаеха, че в случай че реша нещо, ще го направя, и щом съм го решила, значи това е!

 

 

 

- Вероятно си ги опазвала да не попаднат и те под ударите на клюките и нездравото хорско любознание?

 

- Аз съм доста виновна към всичко. Не желая никой да страда поради мен...

 

                        Така полуотварям първата завеса от вътрешния мир на Лили – тя в действителност е извънредно виновна към околните си. И до през днешния ден поддържа с всички естествени човешки връзки, само че ги пази от медиите, с цел да не се стовари и върху тях нездравият интерес. Те идват на концертите ѝ, само че са постоянно някъде в публиката и в никакъв случай не попадат във фокуса на обективите. В последните години на живота си майка ѝ живее зимно време при нея или при сестра ѝ.

Лили е израснала в семейство,

където родителите са имали почитание освен един към различен, само че и към децата, на които е внушавано да бъдат почтени, да не лъжат и да имат достолепие. Колкото повече Лили се изкачва по стълбицата на славата, толкоз в персоналния си живот стои крепко стъпила на земята. Може би това ѝ оказва помощ в бурите, които я връхлитат, които я каляват и построяват в нея персона, която сама съумява да се оправи с компликациите. В нито един миг от професионалните си или житейски обрати Лили не се оплаква. Никога не хленчи, в никакъв случай не пада, постоянно намира своя път напред.

 

Лили Иванова с татко си преди концерт в зала „ Универсиада “

 

Лили Иванова с майка си в Сандански.

 

Фамилна фотография в гр. Кубрат. Най-вляво - бащата на Лили Иванова - Иван, втората от ляво на дясно - сестра ѝ Магдалена, четвъртата от ляво на дясно - Лили Иванова, до нея вдясно - майка ѝ Мария с племенницата ѝ Радмила.

 

II. Аз не бленувам – аз работя

 

- На 19 години ти тръгваш с един куфар от Кубрат и отиваш в София, без да знаеш нищо за този град.

 

- Да...

 

- Що за родители са били тези, които си пускат детето по този начин?

 

- Имали са ми доверие, очевидно. Баща ми не беше много-много склонен – преди време мнението за певиците беше радикално друго.

 

- Ако те беше спрял?

 

- Никога не обмислям – в случай че, в случай че. Никога не се връщам обратно! Така е трябвало да стане, какво значи „ в случай че “? Ако бях останала на Запад, щях ли да имам тази кариера... -Пътят на всеки е предначертан. Не ние, Съдбата диктува събитията!

 

- Но ти го казваш в този момент, след всичко претърпяно, а в тези години това е било полуда!

 

- Може би е полуда. Така ми сподели и Павлин Иванджиков – мой съученик, наследник на учителя ми по музика в Кубрат, който ме посрещна в София и му описах какво желая да върша. Първият ми опит да „ стана певица “ претърпя крах – пристигнах с влака от Кубрат, взех си стая в хотел тъкмо против бюро „ Естрада “, отидох и заявих, че съм пристигнала да пея. Те ме попитаха какъв опит имам, а аз нямах съвсем никакъв, и ми споделиха, че могат да ме изпратят да пея в ресторант „ Сините камъни “ в Сливен. Това в никакъв случай не е било в проектите ми обаче. Аз знаех, че желая да пея в София. Обясних им, че или ще би трябвало да ми намерят място в София, или просто се връщам назад. Както и стана...

 

Това обаче не ме отхвърли и скоро след този опит пристигнах още веднъж в София, когато към този момент ме посрещна Павлин, който учеше в Музикалното учебно заведение тук. И като ме чу -закъ-де съм се запътила, ме разгласи за луда. По това време към този момент Емил Димитров и Мария Косева бяха звезди. Помня, че вървяхме по тротоара до хотел „ България “, където имаше магазин за цветя, и аз му обяснявах по какъв начин един ден хората ще ми купуват цветя от този магазин. Толкова съм била сигурна, че ще съумея.

 

- Разплака ли се, когато те върнаха от първото прослушване?

 

- Не, несъмнено. Вярвах в себе си и продължих, какво ще се вайкам. (През 1961 година е позволена до прослушване в Концертна дирекция – б.а.)

 

- Значи сцената в София е била твоята фантазия на тази възраст?

 

- Не, не, не! При мен няма фантазии. Какво значи това фантазия? Аз знам какво желая! Пясъчни кули в никакъв случай не съм строила.

 

- Тогава какво е животът – цел, блян, съревнование, триумф?

 

- Животът е най-ценното, което има човек. Животът ти е даден, с цел да свършиш нещо на тази земя. И когато към този момент знаеш какво искаш, животът става битка, става борба – да постигнеш това, което си решил!

 

- Ти си биткаджийка, това го показваш на всички. Но да постигнеш всичко това, значи си се лишавала от нещо – какво е то?

 

- Това е моят избор! Да пея! Какво го касае някой от какво съм се лишавала? Например да се лимитирам, да не хапвам доста – това не касае никого, единствено мен. Певици има доста – и дебели, и слаби, избрала съм по какъв начин да наподобявам и то не е инцидентно. Никога не съм била цялостна – усещах, че като кача не килограми, а грамове единствено, ставам мързелива на сцената. А на сцената постоянно би трябвало да съм във форма. Това не е лишаване, това е избор. Личен!

 

- Първата сцена, на която се качи в София, коя е?

 

- Първата сцена беше БИАД, където тогава пееха Мария Косева и Емил Димитров. Те бяха звезди.

 

- Усети ли, че сцената е твоето място? Че това е магията, че там би трябвало да премине животът ти?

 

- Седя крепко на земята, съсредоточвам се върху това, което желая да направя, и го реализирам. Естествено, че е обикновено, когато направиш нещо, да ти доставят наслаждение аплодисментите или триумфът. Но в никакъв случай не съм живяла с фантазии, фантазиите са в книжките. Не бленувам – аз работя!

 

- Има ли нещо рисковано в характера ти?

 

- Всичко, което върша, е премислено от мен. Може би хора, които не знаят какво желаят от живота си и по какъв начин да го реализиран – те са авантюристи.

 

                     Гледам  я – стои пред мен, повърхностно облечена, спокойна, без грим, със здрава, опъната на лицето кожа, с явен взор, който ми споделя – това пред теб не е мит, това съм аз и съм като всички останали естествени хора. И в това време има нещо неизмеримо в нея, което тя като че ли не схваща, че излъчва – магията на жена, която владее всичко към себе си и подчинява на себе си. В Лили има едно убийствено комбиниране на човешки качества: гений, професионализъм и работохолизъм. Слушам описа ѝ за първите стъпки и разбирам, че тя овреме е осъзнала какво ѝ е дарено свише и напълно умишлено и целеустремено подчинява целия си живот на гения. Затова, без да е религиозна, тя съблюдава моралните човешки правила, с цел да не „ разсърди “ Онзи, който ѝ е дал най-ценното. После идва неистовият блян за самоусъвършенстване, за създаване на собствен личен жанр и налагането му – с непримиримост, с упоритост за доказване и с мисъл за непрестанно възобновяване.

 

Много скоро при нея идват и триумфите, и премиите, само че Лили в никакъв случай не стои на едно място – изкачила едно ходило, тя към този момент гледа към идващите пет. Няма утешение от постигнатото. То е минало. За нея единствено непостигнатото е цел. То е бъдещето. Тя постоянно е гладна и жадна за новото. Всъщност точно това е житейската философия на Лили, която я държи на върха толкоз години. Просто Господ я изпраща с задача на земята. И Лили я следва. Абсолютно целеустремено, осъзнато и праволинейно.

 

III. Раздяла с конската опашка и началото на триумфа

 

- Защо избра късата прическа при започване на кариерата си?

 

- Стана инцидентно. Като пристигнах в София, нямах пукнат грош, както се споделя. Записах се в студентския стол на ВИТИЗ, назоваха го „ мензата “. Бях с дълга коса, която връзвах на конска опашка. Като се нареждах на опашката, студентите ме дърпаха за косата и ми подвикваха: „ Ей, дребната с конската опашка...! “ Ядосах се и на идващия ден се подстригах. Смятам, че това бе неточност от моя страна. Но тогава по този начин съм решила да наподобявам – може би по-голяма. Не знам какво тъкмо съм желала да покажа.

 

- Какво правиш при крах?

 

- В тези години не съм имала този триумф както в този момент, само че и не можех да го желая, тъй като никой не ме познаваше. Дойдох в София през 1961-ва, през 1963-та ставам певица и отпътувах незабавно за Румъния. Там ми издадоха първата плоча. Връщам се тук, никой не знае коя съм, нито се интересуваше от мен. Концертната дирекция ме разпредели да пея с една рок група – „ Северните тигри “, в зала „ Универсиада “ като подгряваща певица на Джейн Сверт, шведска певица. Залата се нафрашка догоре, не поради мен, а поради Джейн Сверт. Но откакто свърши концертът, ме извикаха в Концертна дирекция, споделиха ми, че всички говорели за моето присъединяване. И ме пратиха на турне с групата из страната. Почти нямах репертоар – пеех „ Лунни лъчи “ на Мими Николова (по музика на Йосиф Цанков, текст Димитър Василев – б.а.), доста я харесвах и до през днешния ден сме в прелестни връзки. Получих обаче забележка, че не пея „ Лунни лъчи “ като нея, а като себе си. Един ден пристигна при мен един музикант, мисля, че беше от Пловдив, и ми сподели: „ Не ги слушай – пей по този начин, както ти искаш да пееш! “. И аз не трансформирах нищо.

 

- Защо не записа Консерваторията?

 

- Още до момента в който учех в Кубрат, едни мои другари ми предложиха: „ Ние желаеме да аплайваме във Варна в Музикалното учебно заведение, искаш ли да дойдеш с нас? “. Тогава татко ми се намеси и сподели, че съм дребна да ме пуснат в огромния град. Две години по-късно към този момент учех във Варна в учебното заведение за медицински сестри. Не скърбя. Ако бях записала Музикалното учебно заведение там, щях да получа друга режисура на гласа. В чужбина са ме питали кой ми е сложил гласа по този метод – сама съм се научила, сама съм го формирала. Слушах доста музика – италиански и джаз, нормално Ела Фицджералд. По-късно, когато станах известна, имах един прелестен преподавател, Иван Пеев. (Иван Пеев е български пианист, композитор и аранжор, наследник на проф. Иван Пеев – основател на първия български учебник по солфеж – б.а.).

Иван Пеев е моята консерватория!

 

                                 Всъщност Лили е права – тя няма крах. Биографите от дълго време са преброили стотиците ѝ награди, хилядите концерти, плочите в милионен тираж. А какво стои зад тях? Борба! За всеки хубав стих, за всяка вълнуваща мелодия, за всеки правилен звук, за всяка изява, която би трябвало да остави чувство у публиката като за единствена и неповторима. Лили трансформира това в смисъл на живота си. Талант–публика–самоусъвършенстване. Другото няма значение. Днес на нас ни е мъчно да го разберем и по тази причина търсим нещо друго зад простата истина – геният желае жертви.

 

IV. Без цигари, алкохол и шумни компании

 

- Цигари, алкохол, опиати. Как се опази?

 

- Всички към мен пушеха, само че не съм имала нужда, oт aлкохол – също. Не съм имала потребност от каквито и да е стимулатори. Taка е и до през днешния ден.

 Някои го вършат след концерт, с цел да понижат напрежението.

Това е опрощение за недостатък – не мога да приема това нещо.

 

- Защо не обичаш купони, шумни компании?

 

- Човек отива в шумната навалица, с цел да заглуши личното си безмълвие, мисля, че съм го чела някъде... Не обичам шума, не тъй като съм саможива или съм освен това от другите – просто това съм аз.

 

- Изглеждаш като издялана от гранит?

 

- Може би това е характерът ми, аз съм мощен темперамент. Аз съм зодия Телец.

 

V. „ Камино “, Ирина Чмихова и доктор Стойчев

 

- В коя от певиците по това време си виждала конкуренция?

 

- Никога не съм се старала да се съпернича. Правила съм това, което желая да направя, и то със личен жанр и с български песни. И през днешния ден е по този начин. Не се съпоставям с никого.

 

- Чувала съм, че Ирина Чмихова доста е съжалявала, че ти точно си запяла „ Камино “ – ария, към която и тя е имала искания.

 

- Тук има неточност. „ Камино “ беше вeче в репертоара на Ирина Чмихова. Бях здравна сестра, когато я чух за първи път на концерт в Кубрат. След концерта отидох при Евгени Комаров, композитор, който беше неин пианист, и го помолих да ми даде текста на песента. Отказаха ми. И аз подвих опашка, не се разсърдих, естествено. На другия ден след концерта в болничното заведение имаше мнения. Разказах, че ми е харесала една ария, само че не мога да я науча, тъй като нямам текста. Споделих и с доктор Стойчев, който ми сподели: „ Не се притеснявай, аз съм записал целия концерт на един магнетофон “. С негова помощ намерихме и преводач, който да извади текста буквално, научих го и започнах да пея „ Камино “.

 

- Как реагира Ирина Чмихова?

 

- Ирина беше невероятна звезда, държа това да бъде очебийно. Невероятна! Бях още ученичка в здравното учебно заведение във Варна, живеех на квартира на 4-тия етаж и изпод имаше едно кино, в което тя правеше концерти. Опашката беше толкоз огромна, че не можеше да се влезе, толкоз доста народ имаше. Беше огромна, огромна звезда! Пееше „ Синьото елече “, доста съветски романси и събираше голяма аудитория. И в случай че днешното потомство не я познава, то това е наша неточност, че не познаваме историята си.

 

                            Историята с „ Камино “ разкрива част от характера на Лили. От една страна – когато си сложи цел, тя я следва. От друга – вярната ѝ преценка, че може да я реализира. Лили харесва „ Камино “ в мига, в който я чува, и си слага за цел да я пее. Дали на 19 години е осъзнавала, че тази ария ще стане второто ѝ „ Аз “ през цялата ѝ креативна кариера – надали. Но у Лили има един несъзнателен блян, който я кара да тества всички „ законни “ пътища, първо да се снабди с песента, а след това да я извършва по този начин, че да засенчи даже огромната звезда Ирина Чмихова и тя в последна сметка да се откаже от тази ария. Това е първата извоювана освен житейска, само че и професионална борба на Лили.

 

- Ние не почитаме историята си във всички области, освен в музиката.

 

- България през днешния ден няма история, или историята се унищожава съзнателно! Децата по какви учебници учат, може ли да не знаят имената на съществени персони, които са дали нещо на тази страна? Моята последна обичана книга е „ Живот за България “, за Буров. Обичам да чета Оскар Уайлд, биографии на огромните исторически персони, както и „ Българските летописи “ на Стефан Цанев и доста други.

 

-Кога четеш?

 

- Нощем.

 

                        Всичко, което излиза в книжарниците за живота на исторически персони, на артисти, на артисти, го има в библиотеката на Лили. Преди това е минало през ръцете и погледа ѝ. Лили чете до 2-3 часа през нощта. Чете и, както обича да споделя, „ попива “. Преоткрила е историята ни с „ Хрониките “ на Стефан Цанев, възмущава се от заблудите, в които сме живели, вълнува се от развиването на днешните процеси в света. Има правилен, прецизен прочит на събитията, безпощадна е в оценките си за политици. Но в никакъв случай не си разрешава обществено да насочва лична рецензия към който и да било. За нея това е табу. Но я боли, че не тачим историята си, че не съхраняваме паметта на тези, с които би трябвало да се гордеем.

 

VI. Eмил Димитров, болничното заведение и злобата

 

- Помогнал ли ти е с нещо в кариерата Емил Димитров? Той към този момент беше звезда, когато ти прохождаше на огромната сцена. А по-късно станахте любимците на няколко генерации българи.

 

- Ние работехме дружно доста постоянно. В Концертна дирекция работеше госпожа Лидия Станчева, която ми симпатизираше и ме държеше изкъсо. Когато аз се появих, Емил Димитров в действителност към този момент беше звезда, Мария Косева – също. Винаги съм ги уважавала извънредно като експерти. Мария Косева ме впечатли с изключителната дикция. А истината за края на живота на Емил Димитров я знам от първо лице, тъй като бях до него. Не бих желала да разясня нищо. Ще ви опиша единствено една история – на ъгъла на пл. „ Руски монумент “ имаше един огромен пазар за цветя, когато ходех в болничното заведение, все му купувах цветя от една и съща жена. Един ден тя ме попита за кого са цветята, споделих ѝ, че отивам при Емил Димитров и желая хубави цветя, и тя ми сподели: „ Ето ти едно цвете и от мен, да му занесеш! “.

Не се лаская, когато върша жестове или щедрост – това не е брошка да си я закичиш.

 

                         Лили икономисва един „ малък “ факт от тази история. До последните дни на живота на Емил Димитров тя е до него в болничното заведение на пл. „ Руски монумент “. Ходи съвсем всеки ден, носи му книги, а когато вижда, че лекуването му там не е дейно, обажда се на шефа на Правителствена болница доктор Любомир Спасов и го моли да одобри Емил Димитров, като предлага да заплати персонално лекуването му. Разбира се, че доктор Спасов отхвърля това, приема незабавно легендата на българската поп мзузика и екипът му поставя нужните грижи за него. Лили прави това освен поради приятелското отношение, което питае към Емил, само че и поради това възприятие на национално достолепие и отговорност, което носи в себе си. Не като „ брошка “, а като осъзнато отношение към света. А това, че някои не желаят да ѝ го признаят? Дори и това е надживяла. Помагала е и на други свои сътрудници, само че в никакъв случай не е афиширала. У нея има едно изключително чувство – да не засегне някого, да не обиди, да не го злепостави... Лили ще премълчи някоя засегнатост, само че няма да си разреши да нарани някого обществено. Няма да отвърне на грозна имитация – не тъй като не я боли, тъй като това би било под достолепието ѝ. През дългите години, в които съм я следила, тя постоянно е запазвала тази отдалеченост, това аристократично отношение над злободневието. Никога не е допускала да бъде унизена или пък да се тупа в гърдите, че направила нещо за някого. Затова и мнозина злоупотребяваха.

 

Емил Димитров и Лили Иванова на сцената на „ Златният Орфей “, 1974 година

 

VII. Завистта, „ Златният ключ “ и „ Златният Орфей “

 

-Толкова ли е огромна злобата у нас?

 

- Вероятно е по този начин! Но не се окайвам. Не обичам да ме -съжаляват. Нито да се самосъжалявам.

 

- Преди да дойда на това изявление, приказвах с Александър Йосифов и той ми сподели: „ Лили е велика певица, тя е царицата на българската сцена, само че я следваха доста злоба и огромна завист. Много ѝ пречеха “. Така ли е?

 

- Ще загатна единствено тези, които останаха правилни до през днешния ден – Александър Йосифов, Тодор Филков, Александър Кипров и Найден Андреев. Но в случай че би трябвало да посоча един човек, който доста добре ме познава и знае всичко за мен, това е Ангел Попов-Ачо. С него работим дружно от 91-ва година като тонинженер както на моите концерти, по този начин и при звукозаписи. Ачо е извънреден другар, постоянно е заставал зад мен, в никакъв случай не ме е предавал и знам, че постоянно мога да разгадавам на него.

 

- И запитвам за какво е по този начин, а Йосифов ми сподели: „ Злобата у нас няма граници “.

 

- Ще ти опиша за завистта. Вече се бях омъжила за Иван Пеев (Влюбват се в Белград, по време на нейни фотоси за сръбската телевизия, подписват брак през 1965-а – б.а.), отиваме на конкурс – първия интернационален, който завоювах – „ Златният ключ “ в Братислава. В състезанието вземат участие и Карел Гот, и Хелена Вондрачкова. Карел Гот беше огромна звезда. Аз – международно незнайна, и пея „ Адажио “ по музика на Ангел Заберски, текст на Йордан Милев и аранжимент на Иван Пеев. Изпях си песента, стартира гласуването и се оказва, че Карел Гот е първи, аз съм трета или четвърта. Неочаквано един от членовете на журито – Любов Орлова, огромната съветска артистка, изиска проверка и отваряне на гласуването. Оказва се, че има погрешно изчислени точки и с много огромно разминаване в моя изгода, в действителност внезапно аз се оказах преди всичко. Това беше огромно проваляне за Карел Гот на лична територия – помня по какъв начин въобще не можех да осъзная какво става, единствено треперех да не ме освиркат. Не се случи.

 

Когато по-късно се върнах в България, ми описаха по какъв начин група музиканти, измежду които и прочут български джаз пианист, са гледали телевизионното лъчение на състезанието и по какъв начин е бил с много подигравателен коментар по мой адрес тъкмо преди да афишират резултатите. Предполагам, че той е останал по-изненадан и от мен, че съм взела огромната премия. (Усмихва се – б.а.)

 

От Чехословакия незабавно се върнахме в България, непосредствено на „ Златният Орфей “, където единствената имитация в Слънчев бряг беше: Лили Иванова пристигнала с новата си кола (тя не беше нова) и с кучето си. Но за премията в Братислава – нищо! Учудвате се на завистта... Ами те дадоха „ Златния Орфей “ на Йосиф Цанков чак като видяха, че е болен и ще си отиде от този свят! Това е истината.

 

Единственият човек, който не завижда, е Александър Йосифов. За концерта ми в зала „ Олимпия “ не съм получила приветствие от нито един български артист – нито преди, нито по-късно. (Лили Иванова е единственият български реализатор, качил се на тази именита сцена, фантазия за всеки огромен актьор – на 9 януари 2009 година -.б.а.) Единствените, които ме поздравиха, бяха певиците Роберта, Румяна Коцева и Богдана Карадочева, която сподели: „ Гледах ти концерта, беше доста хубаво! “. Там, в Париж, около историята с Едит Пиаф научих по какъв начин се съхранява национално достолепие.

 

VIII. Едит Пиаф и „ Олимпия “

 

- Каква е историята за Едит Пиаф?

 

- Този случай ми го описа един от шефовете на зала „ Олимпия “, който ме предложения на вечеря. Говорихме си за Едит Пиаф и той ми сподели: „ Ако някой във Франция каже нещо неприятно за нея, той ще бъде линчуван! Де Гол и Пиаф са икони. Тя е великата певица на Франция! И всичко друго за нея е табу! Французите са признателни, че по време на Втората международна война тя избавя зала „ Олимпия “ от банкрут. Изнася доста концерти там и французите са горди от това. Преди месец международното състезание по футбол стартира с част от ария от нейния репертоар. Как се гради история и по какъв начин се разрушава история, по какъв начин се пази легендата...

 

                               Лили споделя това не с цел да издаде горчилката, бликнала от недостойните нашенски трудове за концерта ѝ в зала „ Олимпия “, а с цел да изтъкне, че тази ненавист и отказване на всичко, което другият е постигнал, са самоубийствени за нацията ни. Тя го е изпитала на личен тил, борила се е, метафизичен от дълго време е надживяла злобата, само че вижда, че този непрекъснат негативизъм унищожава обществото ни. И бяга от тази експанзия. Бяга в песните си. Те са нейният свят – хубав, сантиментален, любовен...

 

- Мечтаеш ли за сцена, където да пееш в този момент?

 

- Навремето фантазията ми бе да пея в „ Олимпия “ и Стефан Зашев ми оказа помощ за това. Чел някъде, че желая да пея в „ Олимпия “, запомнил го е. Той е единственият човек, който не се възползва от мен, искаше единствено да ми даде и да направи нещо за мен.

 

- Как се роди концепцията за „ Олимпия “?

 

- Един ден Стефан Зашев пристигна и ми сподели: Намислил съм нещо, не знам дали ще ти хареса, би трябвало да го пазим в загадка – повеждам договаряния да пееш в „ Олимпия “.

Две години чакахме, до момента в който ни разрешат концерта, изследваха ме до девето коляно. Там, даже и да искаш да си платиш, не може да отидеш, в случай че те не те одобряват. Проучиха ме коя съм, що съм, дали пея онлайн, тъй като там не се позволява плейбек. Продуцент от залата пристигна особено до България, с цел да изслуша цялостен концерт, след което потвърдиха уговорката.

 

По-късно френският композитор Кристиян Хол пристигна на мой концерт в НДК и по-късно го попитах – вие не говорите моя език, аз пея единствено на български, по какъв начин разбирате защо пея. И той сподели: „ Не приказвам вашия език, само че след втората ария забравих на какъв език се пее “.

 

Лили Иванова и Стефан Зашев

 

Със Стефан Зашев след концерта в зала „ Olympia “, Париж, 9 януари 2009 година

 

 

                    Лили нееднократно е споменавала, че е горда с обстоятелството, че е пяла всички огромни български поети. Но това, което остава прикрито от публиката, е нейният нюх за чист български език и блян да го акцентира.

 От всички нейни текстове на песни струи красива лирика, струи мелодичният български език. Където и да отиде по света, тя пее на български. Дори в „ Олимпия “ не си разреши да пее на френски.

 

IX. Златната кокошка в триото Дамян, Тончо, Лили

 

- Как „ танцуваше “ сред композиторите? Всички огромни мелодици желаеха да пишат за теб.

 

- Просто те ми предлагаха, аз избирах. Но до „ танци “ не се е стигало.

 

- Кое е първото стихотворение на Дамян Дамянов, което изпя, и по какъв начин се роди триото Дамян–Тончо–Лили?

 

- Мисля, че беше „ Детство “ по музика на Тончо Русев.

 

                           Лили стопира дотук. Разбирам, че още веднъж се затваря, с цел да спести общественото ни оскърбление. Но пък аз се сещам за оня раздор сред огромния стихотворец и надарения композитор, който постави завършек на сполучливото трио в поп музиката ни.

 

През март 1999 година Тончо Русев ми даде изявление, в което се зарече, че в никакъв случай няма да елементарни на Дамян Дамянов, тъй като споделил, че естрадата ни е „ битпазар “.

Седмица по-късно Дамян Дамянов му изпраща смъртоносен отговор, в който за първи път разкрива подправените връзки в най-успешния по това време креативен тандем в българската поп музика. Лили се обръща към всичките си фенове да прочетат писмото на Дамян, в което той написа на Тончо Русев следното:

 

„ Благодаря Ви, че ме убедихте да пиша за българската сцена, която по това време не се ползваше с особена респект от сътрудниците ми, даже имаше гласове на остарели поети да не си мацам перото… „ Изцапах “ си го и не скърбя. По това време просто Лили Иванова към този момент беше номер едно измежду певиците, получила, доколкото помня, две съществени интернационалните оценки. За Ваш и мой шанс се беше появил празен ход сред нея и композитора, основал печелившите ѝ песни, и тя го замести с нашия тандем. Мисля, че това беше и звездният момент на българската сцена – появиха се едни от най-хубавите български песни, написани от Вас и от мен и изпълнени от Лили. Нашето трио изглеждаше като бетон. И въпреки всичко по едно време започнах да се нервирам, че хората ме възприемаха като персонален биограф на Лили Иванова. И Ви предложих да пишем и за други артисти. Вие ме разубеждавахте с думите: „ Майсторе, разбирам те, само че тя е златна кокошка “. Прав бяхте. Обичаха я хората, купуваха плочите ѝ в милиони тиражи и с ръка на сърцето признавам, че в случай че нещо съм придобил в живота си, то е било таман от „ златните яйца “, „ снесени “ от Лили… От лирика единствено нищо не се печели. Поне в България… Вие бяхте наложили ембарго над мен за другите композитори…

 

Тази наша креативна идилия продължи до лятото на 1981 година, когато след следващия „ Златен Орфей “ Вие пристигнахте вкъщи ядосан и заявихте: „ Майсторе, дай да ебем майката на тая кубратска слугиня! “ (Извинявайте, драги читатели, цитатът е прецизен.) Доколкото разбрах, сте влезнали в спречкване с Лили на Слънчев бряг. За какво тъкмо – не знам. Не научих. Май че тя се подразнила, че сте хвалили изгряващата тогава Камелия Тодорова, а пък Вие сте се подразнили, че тя е изпяла ария на Найден Андреев по моето стихотворение „ Щурче “. Все едно, войната сред вас двамата беше почнала и Вие решихте да ме употребявате за маша. Искахте да напиша писмо, с което да забраня да се извършва песента „ Щурче “ по БНР. Колебаех се дали да не Ви послушам. Уверявахте ме, че Лили така и така залязва. Че няма да останем без пари, тъй като ще напишем повече песни, ще ги сложим в „ човките “ на множеството артисти и ще „ вържем “ гащите. Но като останах уединено със себе си, не можах да приема, че ще обърна тил на индивида, който с гласа си е занесъл моите стихове във всеки български дом. Затова не написах поисканото от Вас писмо до Радио София, а подписах едно друго, донесено от Лили, с което разрешавах тя да извършва въпросната песен… “

 

Припомняйки тази преживелица в този момент на Лили, тя още веднъж акцентира: Само Александър Йосифов си остана благородник – той имаше друго образование...

 

- Изградила си си философия на войник.

 

- Моята философия е единствено Напред. Миналото е единствено уроци. Това е. То е паметта на бъдещето.

Сега пишат небивалици за мен – да пишат! Печелят пари от това, само че знам, че не е правилно. Навремето бях чела изявление на една артистка, американска: Не ме е боязън да пишат, боязън ме е да не е правилно! От какво да се опасявам?

 

- Това също е изстрадано!

 

- Не обичам тази дума. Питат ме постоянно за премиите – да ги виждате по стените? Те са в един сандък. Те са предишното ми. Наградата е оценката за твоето можене сега, само че дали през днешния ден можеш да направиш това и в случай че ги наредиш на стената, те ще ти оказват помощ ли? Ако ти не продължаваш да се усъвършенстваш и да вървиш напред – премиите не ти носят нищо, те са твоята памет. Важно е какъв си през днешния ден.

 

                      Колкото и да я тегля към „ страданието “, толкоз Лили бяга от него. Дори се ядосва, че желая да я вкарам в някакви рамки на горест. Не! „ Не съм тъжна, пея за обич, борбена съм, взискателна съм към себе си и близките и си виждам работата. Не се окайвам! Благодаря на Господ, че ме е основал такава, каквато съм! “

 

                               Тази нежна жена с нейните единствено 43 кг излъчва някаква неподправена мощ, която като че ли ни е мъчно да разберем. Тя просто ни стъписва. Защото силата ѝ не идва от физиката, а от душевния и духовния баланс, който е постигнала. И по тази причина, колкото и да се опитваме, не можем да я пробием.

 

X. Любовта на сцената

 

- Отработила ли си тези придвижвания с разтворената длан, разперените пръсти, които са по този начин присъщи за теб?

 

- Никога в живота си не помня да съм седяла пред огледалото и да преговарям. Излизам на сцената и скалъпвам. Никога не съм мислела по какъв начин да застана. Аз показвам моята страст и песента.

 

- Чувстваш песента и я преживяваш. Всяка вечер, на всеки концерт, толкоз години. Това не е ли изтощително?

 

- За мен няма нищо изтощително, което касае сцената. Tова не е заучена страст, тя се случва на мига. Без страст няма потребност да излизам на сцената, а на всеки концерт страстта е друга.

 

- Владееш ли страстта на публиката?

 

- Усещам даже тишината в залата по време на бавните песни. Тя ме зарежда. Това е прочувствено положение, не мога да го опиша.

 

 

 

- Пяла ли си през сълзи?

 

- Не! Не си припомням такива мигове. Не!

 

- Защо се обличаш в черно и бяло?

 

- Така съм решила. Живях 4 месеца във Франция и там се научих, че една черна рокля постоянно е на мода. Днес я облечеш – хубава е, на следващия ден се чудиш какво да облечеш, отново я хванеш, само че ѝ сложиш една брошка и тя е друга към този момент. Следващ път сложиш същата рокля, само че с яке или кожа – и тя отново става друга. Черното постоянно наподобява друго.

 

- Сложен човек си. Не допускаш хора до себе си.

 

- Допускам по моя преценка. Не обичам мързеливи и лицемерни хора.

 

                            Опитвам се да схвана какво се крие зад формулата на тези, които споделят, че Лили „ не е елементарен човек “. Да, не е елементарно да живееш с човек, който в персоналните си връзки не търпи фалша, който ще ти каже истината в очите, тъй като счита, че по този начин ще ти помогне, който ще ти подаде ръка в сложен миг, само че в случай че го предадеш, ще ти обърне тил вечно. Лили е взискателна към околните си толкоз, колкото и към себе си. Малцина могат да устоят на нейното движение, малко на брой могат да отвърнат на нейните условия за уместност, за професионализъм, за себеуважение. И през днешния ден, когато животът на обществените персони е на показ, когато всеки се стреми да извади на ярко освен бельото, само че и чаршафите си, Лили резервира една отдалеченост, с която забулва интимния си живот. Отново заобикаля имена, още веднъж отхвърля да извади душата си на площада, с цел да резервира и персоналното си достолепие, и достолепието на тези, с които е делила мигове от живота си.

 

XI. Мъжете, грешките, слабостите

 

- Грешките, които си правела, когато си била влюбена?

 

-Не желая да приказвам нито за мъжете си, нито за грешките, нито за любовта. Това са моите персонални прекарвания. Това са неточности в живота, които човек няма по какъв начин да не направи и постоянно ще ги прави, само че това касае единствено мен. Ние се учим от грешките си. Но да кажа, че не съм бъркала и че няма да бъркам в никакъв случай – няма такива правила!