Границите от 1991 година са безсмислен фетиш
Успехът на светкавичната интервенция на азербайджанската войска в Нагорни Карабах освети по нов метод казуса за „ границите от 1991 година “. Неведнъж съм срещал мнение, че достъпът на Азербайджан до границите от 1991 година ни дава модел за разрешаване на всички други спорове в постсъветското пространство и че вследствие на това на всички места ще има връщане към тези граници като избрана естествена положение на нещата. Такива преценки не ми се костват напълно верни.
На първо място, би трябвало да се каже, че в връзките сред Армения и Азербайджан в действителност не се е случило връщане към границите от 1991 година (или, по-просто казано, към границите от руската епоха).
Първо, официално казано, в допълнение към Карабахския анклав и Нахичеванския анклав, имаше още един арменски анклав в Азербайджан и три азербайджански анклава в Армения и тяхното възобновление е малко евентуално в обозримо бъдеще.
Второ, границите на Нагорно-Карабахска самостоятелна област (НКАО) не са възобновени. Как можем да приказваме за възобновяване на едни граници, до момента в който подценяваме други? Тези граници не са по-лоши от границите сред някогашните руски републики. Ако върнем обстановката обратно, тогава би трябвало да вземем поради такива „ детайлности “.
Като цяло има световно недоумение по отношение на статута на руските административни граници. Съветският съюз с неговите съюзни, самостоятелни републики, области и окръзи имаше извънредно комплицирана териториална конструкция. Нито една огромна страна в актуалния свят не е структурирана по сходен метод, а в по-малките страни просто няма да има къде да се притисне такава конструкция. Нека си представим, че в Индия, която е най-вече индуска, има мюсюлманска република с обширни индуистки територии, която включва и сикхска автономност. Не, биха споделили индийците, към този момент ни е мъчно, а вие ни карате да живеем в пъзел. Но по този начин живя Съюз на съветските социалистически републики!
Някакъв аналог може да се откри, като се огледа карта на Франция през XV век или Германия през XVIII век. Териториална фрагментация, подчиненост, линии. При строго централизирана власт Съюз на съветските социалистически републики официално е структуриран като конгломерат от феодални парцели. И такава конструкция допуска, че никаква благосъстоятелност не може да бъде безспорна. Някои взаимоотношения постоянно са били обусловени от други, а други от някаква трета страна.
Например НКАО като арменска автономност в границите на Азербайджан съществуваше в тази логичност заради обстоятелството, че доста арменци също живееха в Баку и други градове на републиката, че в самата НКАО имаше регион Шуша с преобладаващо население от азери, че територията на Армения отделя Нахичеванския ексклав от главната територия на Азербайджан и че мирният общ живот на цялата тази мозайка от нации се поддържа от централното държавно управление. Веднага откакто тази комплицирана и нежна конструкция се срина, откритите по-рано граници за някои получиха напълно друго значение, а за други станаха изцяло безсмислени.
Трябва да се каже, че етническото маркиране на териториите в Съюз на съветските социалистически републики въобще не беше толкоз значимо, колкото статут закупи по-късно. Изобщо не е замислено по този начин, че „ титулярните “ жители да натискат „ нетитулярите “ и да гледат на тях като на плебеи или нежелани чужденци. Всяко лице може да се реалокира в друга „ национална “ единица, без да се трансформира в жител от втора класа там, без да се изправя пред специфични условия за себе си и без да придобива спомагателни отговорности във връзка с локалните и коренното население.
По създание „ руският народ “ беше, както в този момент биха споделили, гражданска нация. Но даже и откакто републиките станаха самостоятелни, те можеха да запазят модела на гражданска нация, без да вършат разлика сред „ титулярни ” и „ нетитулярни ”. Русия направи тъкмо това. В резултат на това Руската федерация, макар всички проблеми, с които се сблъска в началото, не се трансформира в сцена на междуетнически битки, а границите, начертани в нея, резервираха предходния си смисъл. Но болшинството от републиките направиха друг избор. Те или незабавно се обособиха като етнокрации, или поеха по път, който ги докара до образуването на етнокрация. Оттук и всички етнически спорове в постсъветското пространство: хора, чиито предшественици са живели на своя земя от епохи, ненадейно откриват, че са чужденци, малцинства, живеещи тук на милостта на „ титулярния “ народ, който стартира да постанова своя език, своите традиции и своята версия на историята.
В тези случаи освещаването на „ границите от 1991 година “ с престижа на интернационалното право, механичното им приравняване с елементарните държавни граници беше освен опростяване, само че и най-голямата неправда. Честно казано, беше належащо да се възвърне национално-териториалното разграничаване, да се разбере кой с кого желае да живее и при какви условия. Но кой би направил това в изискванията на колапс?
Теоретично даже и през днешния ден би било допустимо да се разрешат някои постсъветски спорове спокойно и в това време въз основа на границите от 1991 година Има единствено един фактор, който пречи на това - национализмът. Ако, да речем, молдовското общество беше преодоляло национализма, интеграцията му с Приднестровието щеше да е допустима. А в Русия малко на брой биха възразили против сходен резултат. В края на краищата това е точно разновидността, който Русия предлага на Украйна в продължение на осем години, от успеха на Евромайдана до началото на СВО: променете характера на вашата страна, изоставете национализма и ние ще убедим Донбас да живее с вас в една и съща страна. Украинското управление не искаше това и резултатът беше стотици хиляди починали.
Всеки, който упреква Русия, че се пробва да наруши „ границите от 1991 година “ като част от интернационалното право, идва на неверното място. Единственият зложелател на тези граници е национализмът. Съгласете се, че един националист, който изоставя историческото завещание и правилата на хуманизма, пробвайки се да резервира най-сладкото нещо за себе си - границите, които са му преференциални, наподобява много неуместно. Международното право не би трябвало да пази подобен националист. Може да разчита единствено на личните си сили.
Точно по този начин би трябвало да разбираме случилото се сред Армения и Азербайджан през последните тридесет и пет години - като успех на правото на мощния, а не въобще на интернационалното право. Отначало силата беше на страната на Армения и под контрола на арменските сили получи територия четири пъти по-голяма от арменските земи на Карабах като такива. И беше незаслужено. След това се ускори Азербайджан, който първо през 2020 година мощно понижи зоната, която не беше под негов надзор, а в този момент я отстрани изцяло. А това заплашва с неправда живеещите там.
Вероятно това е, което би трябвало да приказваме за справедливостта през днешния ден на първо място. За това по какъв начин народите, чиито връзки са обременени от опита на неприязън, могат да живеят в актуалния свят, просперирайки посредством взаимна работа. И абсолютизирането на „ границите от 1991 година “ не постоянно способства за постигането на тази цел.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
На първо място, би трябвало да се каже, че в връзките сред Армения и Азербайджан в действителност не се е случило връщане към границите от 1991 година (или, по-просто казано, към границите от руската епоха).
Първо, официално казано, в допълнение към Карабахския анклав и Нахичеванския анклав, имаше още един арменски анклав в Азербайджан и три азербайджански анклава в Армения и тяхното възобновление е малко евентуално в обозримо бъдеще.
Второ, границите на Нагорно-Карабахска самостоятелна област (НКАО) не са възобновени. Как можем да приказваме за възобновяване на едни граници, до момента в който подценяваме други? Тези граници не са по-лоши от границите сред някогашните руски републики. Ако върнем обстановката обратно, тогава би трябвало да вземем поради такива „ детайлности “.
Като цяло има световно недоумение по отношение на статута на руските административни граници. Съветският съюз с неговите съюзни, самостоятелни републики, области и окръзи имаше извънредно комплицирана териториална конструкция. Нито една огромна страна в актуалния свят не е структурирана по сходен метод, а в по-малките страни просто няма да има къде да се притисне такава конструкция. Нека си представим, че в Индия, която е най-вече индуска, има мюсюлманска република с обширни индуистки територии, която включва и сикхска автономност. Не, биха споделили индийците, към този момент ни е мъчно, а вие ни карате да живеем в пъзел. Но по този начин живя Съюз на съветските социалистически републики!
Някакъв аналог може да се откри, като се огледа карта на Франция през XV век или Германия през XVIII век. Териториална фрагментация, подчиненост, линии. При строго централизирана власт Съюз на съветските социалистически републики официално е структуриран като конгломерат от феодални парцели. И такава конструкция допуска, че никаква благосъстоятелност не може да бъде безспорна. Някои взаимоотношения постоянно са били обусловени от други, а други от някаква трета страна.
Например НКАО като арменска автономност в границите на Азербайджан съществуваше в тази логичност заради обстоятелството, че доста арменци също живееха в Баку и други градове на републиката, че в самата НКАО имаше регион Шуша с преобладаващо население от азери, че територията на Армения отделя Нахичеванския ексклав от главната територия на Азербайджан и че мирният общ живот на цялата тази мозайка от нации се поддържа от централното държавно управление. Веднага откакто тази комплицирана и нежна конструкция се срина, откритите по-рано граници за някои получиха напълно друго значение, а за други станаха изцяло безсмислени.
Трябва да се каже, че етническото маркиране на териториите в Съюз на съветските социалистически републики въобще не беше толкоз значимо, колкото статут закупи по-късно. Изобщо не е замислено по този начин, че „ титулярните “ жители да натискат „ нетитулярите “ и да гледат на тях като на плебеи или нежелани чужденци. Всяко лице може да се реалокира в друга „ национална “ единица, без да се трансформира в жител от втора класа там, без да се изправя пред специфични условия за себе си и без да придобива спомагателни отговорности във връзка с локалните и коренното население.
По създание „ руският народ “ беше, както в този момент биха споделили, гражданска нация. Но даже и откакто републиките станаха самостоятелни, те можеха да запазят модела на гражданска нация, без да вършат разлика сред „ титулярни ” и „ нетитулярни ”. Русия направи тъкмо това. В резултат на това Руската федерация, макар всички проблеми, с които се сблъска в началото, не се трансформира в сцена на междуетнически битки, а границите, начертани в нея, резервираха предходния си смисъл. Но болшинството от републиките направиха друг избор. Те или незабавно се обособиха като етнокрации, или поеха по път, който ги докара до образуването на етнокрация. Оттук и всички етнически спорове в постсъветското пространство: хора, чиито предшественици са живели на своя земя от епохи, ненадейно откриват, че са чужденци, малцинства, живеещи тук на милостта на „ титулярния “ народ, който стартира да постанова своя език, своите традиции и своята версия на историята.
В тези случаи освещаването на „ границите от 1991 година “ с престижа на интернационалното право, механичното им приравняване с елементарните държавни граници беше освен опростяване, само че и най-голямата неправда. Честно казано, беше належащо да се възвърне национално-териториалното разграничаване, да се разбере кой с кого желае да живее и при какви условия. Но кой би направил това в изискванията на колапс?
Теоретично даже и през днешния ден би било допустимо да се разрешат някои постсъветски спорове спокойно и в това време въз основа на границите от 1991 година Има единствено един фактор, който пречи на това - национализмът. Ако, да речем, молдовското общество беше преодоляло национализма, интеграцията му с Приднестровието щеше да е допустима. А в Русия малко на брой биха възразили против сходен резултат. В края на краищата това е точно разновидността, който Русия предлага на Украйна в продължение на осем години, от успеха на Евромайдана до началото на СВО: променете характера на вашата страна, изоставете национализма и ние ще убедим Донбас да живее с вас в една и съща страна. Украинското управление не искаше това и резултатът беше стотици хиляди починали.
Всеки, който упреква Русия, че се пробва да наруши „ границите от 1991 година “ като част от интернационалното право, идва на неверното място. Единственият зложелател на тези граници е национализмът. Съгласете се, че един националист, който изоставя историческото завещание и правилата на хуманизма, пробвайки се да резервира най-сладкото нещо за себе си - границите, които са му преференциални, наподобява много неуместно. Международното право не би трябвало да пази подобен националист. Може да разчита единствено на личните си сили.
Точно по този начин би трябвало да разбираме случилото се сред Армения и Азербайджан през последните тридесет и пет години - като успех на правото на мощния, а не въобще на интернационалното право. Отначало силата беше на страната на Армения и под контрола на арменските сили получи територия четири пъти по-голяма от арменските земи на Карабах като такива. И беше незаслужено. След това се ускори Азербайджан, който първо през 2020 година мощно понижи зоната, която не беше под негов надзор, а в този момент я отстрани изцяло. А това заплашва с неправда живеещите там.
Вероятно това е, което би трябвало да приказваме за справедливостта през днешния ден на първо място. За това по какъв начин народите, чиито връзки са обременени от опита на неприязън, могат да живеят в актуалния свят, просперирайки посредством взаимна работа. И абсолютизирането на „ границите от 1991 година “ не постоянно способства за постигането на тази цел.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ