Гледай Беларус, мисли за България
Управлението на Александър Лукашенко в Беларус се крепи на два контракта.
Първият е публичен и касае вътрешните работи на страната: против обезпечаването на екзистенциалния най-малко от артикули и услуги, беларусите би трябвало да се откажат от такава обществено-политическа интензивност, която би се развивала различно на управническото статукво. С други думи: до момента в който имаш самун на масата, електричество у дома и бензин в автомобила, нямаш право да казваш кой и по какъв начин да ръководи страната. Това е присъщ тип съглашение, на което се крепят и до ден сегашен някои азиатски страни.
Вторият контракт касае външните каузи на Беларус: против обезпечаването на преференциални цени на съветските въглеводороди и като цяло обезпечен пазар за износа си, Минск се отхвърля от независима политика в областта на външните работи, защитата и сигурността. С други думи: артикули против суверенитет.
Първият контракт е подписан сред Лукашенко и неговите сънародници, вторият - сред беларуския президент и русия му сътрудник Владимир Путин. За разлика от законните контракти, нито един от упоменатите два не е функционалност на непринуден акт и свободно волеизявление. Това ще рече, че нито белорусите са обезателно съгласни да бъдат страна от съглашението с Лукашенко, в което той им купува политическата независимост против икономическия най-малко, нито беларуският президент е обезателно склонен да делегира суверенитета на страната си на съветския държавен глава против по-евтини въглеводороди. Всъщност и в двата контракта беларусите са жертва - жителите на Лукашенко, Лукашенко - на Путин.
Нещо повече. Тези два контракта постоянно имат стабилизиращо отношение един по отношение на различен. Така да вземем за пример, когато през 2020-та година, около опорочените избори за президент, беларусите проведоха съществени митинги в страната, Лукашенко - с цел да стабилизира позициите и властта си, прибягна до външно-политическия инструмент: поддръжката от Владимир Путин. И назад: когато през годините преди 2020-та година съветският президент оказваше напън за интензификация на интеграцията сред Русия и Беларус, Лукашенко се оправдаваше с настроенията на съгражданите си.
Но тъкмо събитията от 2020 - 2021-ва година сложиха Лукашенко в обстановка, в която той към този момент не можеше да продължава да шикалкави сред народа си и Путин. Тогава той бе изправен пред най-мащабните и упорити митинги, откогато бе отпред на страната, от 1994-та година. А Европейският съюз и Съединени американски щати му постановиха наказания, с които завършиха така и така рехавите опити за разведряване на връзките сред Беларус и Запада. Последното бе изключително значимо, тъй като подкрепяйки митингите в страната, Брюксел и Вашингтон в действителност предопределиха държанието на Лукашенко. Изправен до стената под натиска на митингите и Запада, с цел да запази властта си, което постоянно е главната и най-важна цел на един деспот, той се обърна към Владимир Путин. Но този път Кремъл, давайки си сметка за неналичието на варианти пред Лукашенко, както и за това, че митингите в Беларус бяха по-скоро против неговото ръководство, в сравнение с против Русия, сложи още по-висока цена за спасението на белоруския държавен глава: в случай че искаше да оцелее политически, Лукашенко трябваше да престане да влачи крайник и да предприеме действителни стъпки за реализирането на Съюзната страна сред Русия и Беларус, оповестена другояче през 1999-та година. Затова и през 2021-ва година Лукашенко и Путин подписаха 28 стратегии, всяка една от които целеше унификацията сред двете страни в разнообразни сфери: данъчната система и митническите такси, банковия бранш, енергийната им система и така нататък
Този развой на интеграция, изразяваща се в практическа взаимозависимост на Минск от Москва, се ускори в допълнение и след започването на войната в Украйна. Тогава територията на Беларус бе употребена като насочна точка за сухопътната инвазия на Русия по отношение на Киев, както и за осъществяването на съветски удари по украински цели. Беларус играе и ролята на " зона за сигурност " за съветските оръжейни наличия и логистични линии, защото Украйна не може да прави удари по беларуска територия, без да рискува да отвори втори фронт, вкарвайки и Минск във войната. А в това време на територията на Беларус бяха ситуирани и съветски нуклеарни тактически ракети.
Беларус, паралелно на Украйна и балтийските страни (преди всичко Латвия и Естония) съставляват първия кръг страни от непосреден интерес за Русия. В стратегическото мислене на Кремъл всяка една от тези страни е нещо като продължение на Русия; втора, прилежаща или просто тамошната Русия (за разлика от " тукашната ", " истинска " и " първа " Русия). Без да управлява териториите на тези страни, Москва усеща мраз: съветското ядро е " голо ", когато не трябва " обличано " от тези непосредствени земи; като мечка без четина. Така " Русия-тук " има систематичния блян да откри надзор върху " Русия-там ". За тази цел Москва поредно арестува суверенитета на Беларус и води война за този на Украйна (членството на балтийските страни в НАТО попречва сходна независимост на деяние на Русия по отношение на тях).
Когато обаче Москва открива надзор върху тези страни от " прилежаща " или " втора Русия ", било в имперския или социалистическия си интервал, тя автоматизирано ориентира геополитическия си поглед към втория кръг от страни, по отношение на които Кремъл също има стратегическо отношение. Това са страните в Източна Европа от България до Полша. Ако Москва не може да откри директен и корав надзор върху тях, проектът най-малко е те да играят ролята на външна страна, чиято цел е да обезпечава пространство (тоест буфер) и време (за реакция) на съветския Левиатан. Като част от периферията, суверенитетът на тези страни би трябвало да бъде непълен, тъй че да разрешава " меки " или " твърди " интервенции от властовия център на съветската метрополия. В полето на периферията воденето на политика на националния интерес, произлизащ като волеизявление на съответния народ, става невероятно, защото санкциониращата външна мощ на Кремъл би попречил всяка политика, която е в прорез с нейния интерес. В изискванията на битие като съветска външна страна (или коя да е друга външна страна!), нито една страна не може да е самостоятелна. Затова е изключително парадоксално, че постоянно русофилията в Източна Европа бива обличана в национализъм. А това е оксиморон, защото патриотът би трябвало да пази суверенитета на страната си, а не да го делегира на непознат властови център.
Колкото по-близо в политическия смисъл на думата е една страна до Русия, толкоз по-малко самостоятелност и суверенитет има тя. Беларус е прегледен образец в тази посока. Всъщност управническата последователност на Александър Лукашенко е обобщение на това по какъв начин една страна губи своя суверенитет и самостоятелност. Успоредно на Съюзната страна сред Москва и Минск, това се случва и чрез присъединяване на Беларус в доминираните от Русия съюзи като Евразийския стопански съюз и Организацията на контракта за групова сигурност. Дори и в тези формати Минск изпъква като столицата, която има минимум независимост на деяние (на фона на Казахстан или Армения).
На провелите се тези дни избори за президент на Беларус се яви Александър Лукашенко, само че в действителност завоюва Владимир Путин. Разбира се, дългогодишният президент на Беларус самичък си е отговорен за това, че близостта му с Кремъл се трансформира в заложническа рецесия.
Първият е публичен и касае вътрешните работи на страната: против обезпечаването на екзистенциалния най-малко от артикули и услуги, беларусите би трябвало да се откажат от такава обществено-политическа интензивност, която би се развивала различно на управническото статукво. С други думи: до момента в който имаш самун на масата, електричество у дома и бензин в автомобила, нямаш право да казваш кой и по какъв начин да ръководи страната. Това е присъщ тип съглашение, на което се крепят и до ден сегашен някои азиатски страни.
Вторият контракт касае външните каузи на Беларус: против обезпечаването на преференциални цени на съветските въглеводороди и като цяло обезпечен пазар за износа си, Минск се отхвърля от независима политика в областта на външните работи, защитата и сигурността. С други думи: артикули против суверенитет.
Първият контракт е подписан сред Лукашенко и неговите сънародници, вторият - сред беларуския президент и русия му сътрудник Владимир Путин. За разлика от законните контракти, нито един от упоменатите два не е функционалност на непринуден акт и свободно волеизявление. Това ще рече, че нито белорусите са обезателно съгласни да бъдат страна от съглашението с Лукашенко, в което той им купува политическата независимост против икономическия най-малко, нито беларуският президент е обезателно склонен да делегира суверенитета на страната си на съветския държавен глава против по-евтини въглеводороди. Всъщност и в двата контракта беларусите са жертва - жителите на Лукашенко, Лукашенко - на Путин.
Нещо повече. Тези два контракта постоянно имат стабилизиращо отношение един по отношение на различен. Така да вземем за пример, когато през 2020-та година, около опорочените избори за президент, беларусите проведоха съществени митинги в страната, Лукашенко - с цел да стабилизира позициите и властта си, прибягна до външно-политическия инструмент: поддръжката от Владимир Путин. И назад: когато през годините преди 2020-та година съветският президент оказваше напън за интензификация на интеграцията сред Русия и Беларус, Лукашенко се оправдаваше с настроенията на съгражданите си.
Но тъкмо събитията от 2020 - 2021-ва година сложиха Лукашенко в обстановка, в която той към този момент не можеше да продължава да шикалкави сред народа си и Путин. Тогава той бе изправен пред най-мащабните и упорити митинги, откогато бе отпред на страната, от 1994-та година. А Европейският съюз и Съединени американски щати му постановиха наказания, с които завършиха така и така рехавите опити за разведряване на връзките сред Беларус и Запада. Последното бе изключително значимо, тъй като подкрепяйки митингите в страната, Брюксел и Вашингтон в действителност предопределиха държанието на Лукашенко. Изправен до стената под натиска на митингите и Запада, с цел да запази властта си, което постоянно е главната и най-важна цел на един деспот, той се обърна към Владимир Путин. Но този път Кремъл, давайки си сметка за неналичието на варианти пред Лукашенко, както и за това, че митингите в Беларус бяха по-скоро против неговото ръководство, в сравнение с против Русия, сложи още по-висока цена за спасението на белоруския държавен глава: в случай че искаше да оцелее политически, Лукашенко трябваше да престане да влачи крайник и да предприеме действителни стъпки за реализирането на Съюзната страна сред Русия и Беларус, оповестена другояче през 1999-та година. Затова и през 2021-ва година Лукашенко и Путин подписаха 28 стратегии, всяка една от които целеше унификацията сред двете страни в разнообразни сфери: данъчната система и митническите такси, банковия бранш, енергийната им система и така нататък
Този развой на интеграция, изразяваща се в практическа взаимозависимост на Минск от Москва, се ускори в допълнение и след започването на войната в Украйна. Тогава територията на Беларус бе употребена като насочна точка за сухопътната инвазия на Русия по отношение на Киев, както и за осъществяването на съветски удари по украински цели. Беларус играе и ролята на " зона за сигурност " за съветските оръжейни наличия и логистични линии, защото Украйна не може да прави удари по беларуска територия, без да рискува да отвори втори фронт, вкарвайки и Минск във войната. А в това време на територията на Беларус бяха ситуирани и съветски нуклеарни тактически ракети.
Беларус, паралелно на Украйна и балтийските страни (преди всичко Латвия и Естония) съставляват първия кръг страни от непосреден интерес за Русия. В стратегическото мислене на Кремъл всяка една от тези страни е нещо като продължение на Русия; втора, прилежаща или просто тамошната Русия (за разлика от " тукашната ", " истинска " и " първа " Русия). Без да управлява териториите на тези страни, Москва усеща мраз: съветското ядро е " голо ", когато не трябва " обличано " от тези непосредствени земи; като мечка без четина. Така " Русия-тук " има систематичния блян да откри надзор върху " Русия-там ". За тази цел Москва поредно арестува суверенитета на Беларус и води война за този на Украйна (членството на балтийските страни в НАТО попречва сходна независимост на деяние на Русия по отношение на тях).
Когато обаче Москва открива надзор върху тези страни от " прилежаща " или " втора Русия ", било в имперския или социалистическия си интервал, тя автоматизирано ориентира геополитическия си поглед към втория кръг от страни, по отношение на които Кремъл също има стратегическо отношение. Това са страните в Източна Европа от България до Полша. Ако Москва не може да откри директен и корав надзор върху тях, проектът най-малко е те да играят ролята на външна страна, чиято цел е да обезпечава пространство (тоест буфер) и време (за реакция) на съветския Левиатан. Като част от периферията, суверенитетът на тези страни би трябвало да бъде непълен, тъй че да разрешава " меки " или " твърди " интервенции от властовия център на съветската метрополия. В полето на периферията воденето на политика на националния интерес, произлизащ като волеизявление на съответния народ, става невероятно, защото санкциониращата външна мощ на Кремъл би попречил всяка политика, която е в прорез с нейния интерес. В изискванията на битие като съветска външна страна (или коя да е друга външна страна!), нито една страна не може да е самостоятелна. Затова е изключително парадоксално, че постоянно русофилията в Източна Европа бива обличана в национализъм. А това е оксиморон, защото патриотът би трябвало да пази суверенитета на страната си, а не да го делегира на непознат властови център.
Колкото по-близо в политическия смисъл на думата е една страна до Русия, толкоз по-малко самостоятелност и суверенитет има тя. Беларус е прегледен образец в тази посока. Всъщност управническата последователност на Александър Лукашенко е обобщение на това по какъв начин една страна губи своя суверенитет и самостоятелност. Успоредно на Съюзната страна сред Москва и Минск, това се случва и чрез присъединяване на Беларус в доминираните от Русия съюзи като Евразийския стопански съюз и Организацията на контракта за групова сигурност. Дори и в тези формати Минск изпъква като столицата, която има минимум независимост на деяние (на фона на Казахстан или Армения).
На провелите се тези дни избори за президент на Беларус се яви Александър Лукашенко, само че в действителност завоюва Владимир Путин. Разбира се, дългогодишният президент на Беларус самичък си е отговорен за това, че близостта му с Кремъл се трансформира в заложническа рецесия.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ