Затворникът Уолтър или съпругът Боби - две лица и 40-годишна лъжа
Уолтър - мъж, който съумява да надхитри живота, системата на Съединени американски щати и да заблуди жена си. Шерил - жена, живяла 40 години в неистина, само че намерила сили да елементарни на мъжа, който обича. ”Humans of New York ” споделя история за поредност от щастливи случайности или дупки в системата на Съединени американски щати, където законите са сложни за прескачане.
“Беше една напълно елементарна заран преди съвсем към пет години. Правих чай в кухнята, Боби беше още в леглото. Тогава на вратата се почука. Отворих страхливо и видях един служител на реда да стои на прага ми. Не се тормозих, съседката постоянно създаваше проблеми и взех решение, че просто са сбъркали адреса. В момента, в който отворих вратата, 12 униформени нахлуха вкъщи. Някои бяха чиновници на ФБР. Отидоха право в спалнята, при Боби. “Как се казваш?”, попитаха. “Боби Лов”, отвърна брачният партньор ми. “Как е същинското ти име?”, настояха служителите на реда и тогава мъжът, с който съм живяла 40 години смотолеви нещо под носа си.
Така стартира историята на Шерил - американка, която 40 години е живяла в неистина. Двамата се срещнали в Ню Йорк, до момента в който той работел в кафенето към дребна клиника. Но тогава Шерил не подозирала, че мъжът, в който ще се влюби и с който ще сътвори прелестно семейство с 4 деца, в действителност не се споделя Боби Лов, а Уолтър Милър и в продължение на години бяга от управляващите.
Историята на Уолтър почнала преди години в Северна Каролина. Имал изцяло обикновено детство. Семейството му било оскъдно, само че живели умерено. Като младеж Уолтър решил да отиде на концерт. Бил едвам 14-годишен, само че една ругатня към изпълнителя го вкарала зад решетките. През 1964 година настроенията в Съединени американски щати по отношение на чернокожите не били изключително позитивни и било доста елементарно да си докараш неприятности, в случай че си друг.
И по този начин почнала поредицата от злополучия за Уолтър. Замесвал се в какво ли не. Така един ден се озовал в поправителен център, който изобщо не му се нравел - храната била ужасна, децата - неприятни. Така решил да избяга.
Отишъл във Вашингтон, където живеел брат му и за миг всичко изглеждало по този начин, като че ли Уортър ще успее да стъпи на краката си. Записал се в гимназията, не бягал от часовете и даже спортувал баскетбол. Всичко вървяло безпрепятствено. Но тогава старите привички още веднъж почукали на вратата на Уортър. Младежът влезнал в неприятна компания, която се занимавала с банкови кражби.
Снимка: Боби Лов, " Humans of New York "
Един ден нещата се обърнали против него. Бандата набелязала следващата си цел - банка в Северна Каролина. Докато всички тъпчели чувалите с банкноти обаче банкерът натиснал паник бутон незабележимо. Така на място бързо пристигнала полицията. Всички съумели да избягат, с изключение на Уолтър. Простреляли го в таза. Момчето се събудило в болничното заведение, а от там го изпратили в пандиза.
“Всичко свърши за Уолтър Милър. Дадоха ми присъда от 25 години затвор. Поставиха ме под строга защита в Централния затвор. Нямаше изплъзване от там”. спомня си Уолтър пред “Humans of New York”.
По това време умряла майка му - дамата, която постоянно се надявала, че синът й някак ще успее да промени ориста си. И по тази причина Уолтър решил да се поправи. Превърнал се в съвършения пандизчия. Поведението му било толкоз положително, че трансформирали режима му на по-лек. Преместили го на друго място, което приличало повече на лагер, в сравнение с затвор - можел да звъни по телефона, да се разхожда свободно на двора.
Всичко се трансформирало, когато някой извикал “тъпанар” на един от надзирателите. Случило се в дребните часове на нощта, когато на открито към момента било мрачно. Надзирателят не съумял да види кой изкрещял обидата, само че някак разпознал гласа на Уолтър.
“Нямаше по какъв начин да съм аз. По това време работих в кухнята, само че надзирателят беше безапелационен, че аз съм го обидил. Той беше шеф. Всичко зависеше от него. От тогава стартира целеустремено да се заяжда. Опитах се да се сниша със земята, само че колкото повече не обръщах внимание, толкоз по-зле ставаше - пълнеше досието ми с черни точки за всевъзможни нелепости. В един миг бях на косъм от това да ме върнат назад в Централния затвор”, споделя американецът.
И по този начин го начислили към най-ужасната работа в пандиза. Чистил автомагистралата рано заран. По това време таман настъпвала зимата, било пъклен студено, а до момента в който разчиствал пътя, гамени хвърляли от прозорците какви ли не отпадъци по него. Уолтър се пречупил. Така решил да избяга.
“Започнах да възнамерявам. Събирах пари. Запомних маршрута на рейса, който всяка заран ме караше до работното ми място. Спирахме на една и съща пресечка, до която имаше гора. Можех за нула време да стигна до там, да се изгубя измежду дърветата и да получа свободата си. Забелязах също, че има един надзирател всеки вторник, който не брои пандизчиите, когато се качват. И по този начин един понеделник взех решение, че това ще е последната ми нощ зад решетките”.
Планът проработил и Уолтър се измъкнал. Тичал, като че ли краката му не принадлежат на личното му тяло. Успял да стигне до гарата, а там чужд човек се смилил и му купил билет за Ню Йорк. В рейса Уолтър се успокоил и почнал постепенно да приема мисълта, че към този момент е свободен човек.
“В един миг момичето до мен ме заприказва. Попита ме по какъв начин се споделям. Набързо изстрелях от устата си - Боби. Боби Лов. Това беше моментът, в който Уолтър Милър умря”.
И по този начин почнала историята на Боби. Пристигнал в Ню Йорк през ноември, 1977 година Имал единствено 100 $ и облеклата на гърба си. В началото отседнал в беден хостел, само че парите свършили и почнал да спи по пейките. Нямал документи, нямал осигуровки, нямал нищо.
“Отидох до едно гише и скалъпих цялата тази история, че са ме обрали и тя ми даде карта с номерче за обществени осигуровки. Още я вардя. После ми издадоха някак акт за раждане с новото ми име. Намерих нотариус, който да го завери. Подпечата го, само че не го подписа. После открих човек, който реши да не забележи неналичието на автограф и ми даде шофьорска брошура. И по този начин си открих работа в кафенето към медицинския център”.
Снимка: " Humans of New York "
Там среща Шерил - неговата тотална диаметралност. Тя била толкоз добра, наивна и праведна. Затова решил да резервира тайната за себе си и да не и споделя за тъмното си минало. Онова на Уолтър Милър. Омъжили се през 1085 година, родили им се четири деца, които отгледали дружно.
“Семейството ми в Северна Каролина настояваше да й кажа. Но не можех. Нямаше да ме съобщи, само че щеше да ме накара аз да го направя. Нямаше потребност да знае за Уолтър Милър, тъй като това не бях аз. Аз бях Боби. Той нямаше досие, беше фамилен мъж, добър човек, помагаше в църквата. Миналото ми беше надълбоко заровено в Северна Каролина и нямаше да се върне”.
Но тогава пристигнали ченгетата и го отвели в ареста.
“Светът ми се срина. Арестът на Боби беше по всички вестници. Целият град ми се подиграваше. Хората в църквата ме дърпаха на една страна да ме разпитват… Нямало метод да не знам за това. А аз в действителност не знаех. 40 години не знаех. Как може да съм била толкоз глупава? След всичко желаех просто да изчезна. Нямаше капка истина в връзките ми с този мъж. Бях толкоз гневна, само че по този начин и не съумях да го намразя. Исках да съм до него, да го успокоя. Тогава си дадох сметка какъв брой доста обичам този човек. И му простих. Писах писма до Губернатора, до Обама… събрах свидетелски показания от хората в църквата, от децата, които тренираше. Аз свидетелствах в негова изгода. Нямах никаква визия кой по дяволите е този Уолтър. Но познавах Боби. Разказах им за него”, споделя Шерил.
И по този начин съдът се смилил. Година по-късно Боби Лов се прибрал вкъщи и най-накрая почнал да живее животът, който желае. Свободен от тайната на предишното си.
Източник: " Humans of New York "
Превод, Фрог Нюз
“Беше една напълно елементарна заран преди съвсем към пет години. Правих чай в кухнята, Боби беше още в леглото. Тогава на вратата се почука. Отворих страхливо и видях един служител на реда да стои на прага ми. Не се тормозих, съседката постоянно създаваше проблеми и взех решение, че просто са сбъркали адреса. В момента, в който отворих вратата, 12 униформени нахлуха вкъщи. Някои бяха чиновници на ФБР. Отидоха право в спалнята, при Боби. “Как се казваш?”, попитаха. “Боби Лов”, отвърна брачният партньор ми. “Как е същинското ти име?”, настояха служителите на реда и тогава мъжът, с който съм живяла 40 години смотолеви нещо под носа си.
Така стартира историята на Шерил - американка, която 40 години е живяла в неистина. Двамата се срещнали в Ню Йорк, до момента в който той работел в кафенето към дребна клиника. Но тогава Шерил не подозирала, че мъжът, в който ще се влюби и с който ще сътвори прелестно семейство с 4 деца, в действителност не се споделя Боби Лов, а Уолтър Милър и в продължение на години бяга от управляващите.
Историята на Уолтър почнала преди години в Северна Каролина. Имал изцяло обикновено детство. Семейството му било оскъдно, само че живели умерено. Като младеж Уолтър решил да отиде на концерт. Бил едвам 14-годишен, само че една ругатня към изпълнителя го вкарала зад решетките. През 1964 година настроенията в Съединени американски щати по отношение на чернокожите не били изключително позитивни и било доста елементарно да си докараш неприятности, в случай че си друг.
И по този начин почнала поредицата от злополучия за Уолтър. Замесвал се в какво ли не. Така един ден се озовал в поправителен център, който изобщо не му се нравел - храната била ужасна, децата - неприятни. Така решил да избяга.
Отишъл във Вашингтон, където живеел брат му и за миг всичко изглеждало по този начин, като че ли Уортър ще успее да стъпи на краката си. Записал се в гимназията, не бягал от часовете и даже спортувал баскетбол. Всичко вървяло безпрепятствено. Но тогава старите привички още веднъж почукали на вратата на Уортър. Младежът влезнал в неприятна компания, която се занимавала с банкови кражби.
Снимка: Боби Лов, " Humans of New York "
Един ден нещата се обърнали против него. Бандата набелязала следващата си цел - банка в Северна Каролина. Докато всички тъпчели чувалите с банкноти обаче банкерът натиснал паник бутон незабележимо. Така на място бързо пристигнала полицията. Всички съумели да избягат, с изключение на Уолтър. Простреляли го в таза. Момчето се събудило в болничното заведение, а от там го изпратили в пандиза.
“Всичко свърши за Уолтър Милър. Дадоха ми присъда от 25 години затвор. Поставиха ме под строга защита в Централния затвор. Нямаше изплъзване от там”. спомня си Уолтър пред “Humans of New York”.
По това време умряла майка му - дамата, която постоянно се надявала, че синът й някак ще успее да промени ориста си. И по тази причина Уолтър решил да се поправи. Превърнал се в съвършения пандизчия. Поведението му било толкоз положително, че трансформирали режима му на по-лек. Преместили го на друго място, което приличало повече на лагер, в сравнение с затвор - можел да звъни по телефона, да се разхожда свободно на двора.
Всичко се трансформирало, когато някой извикал “тъпанар” на един от надзирателите. Случило се в дребните часове на нощта, когато на открито към момента било мрачно. Надзирателят не съумял да види кой изкрещял обидата, само че някак разпознал гласа на Уолтър.
“Нямаше по какъв начин да съм аз. По това време работих в кухнята, само че надзирателят беше безапелационен, че аз съм го обидил. Той беше шеф. Всичко зависеше от него. От тогава стартира целеустремено да се заяжда. Опитах се да се сниша със земята, само че колкото повече не обръщах внимание, толкоз по-зле ставаше - пълнеше досието ми с черни точки за всевъзможни нелепости. В един миг бях на косъм от това да ме върнат назад в Централния затвор”, споделя американецът.
И по този начин го начислили към най-ужасната работа в пандиза. Чистил автомагистралата рано заран. По това време таман настъпвала зимата, било пъклен студено, а до момента в който разчиствал пътя, гамени хвърляли от прозорците какви ли не отпадъци по него. Уолтър се пречупил. Така решил да избяга.
“Започнах да възнамерявам. Събирах пари. Запомних маршрута на рейса, който всяка заран ме караше до работното ми място. Спирахме на една и съща пресечка, до която имаше гора. Можех за нула време да стигна до там, да се изгубя измежду дърветата и да получа свободата си. Забелязах също, че има един надзирател всеки вторник, който не брои пандизчиите, когато се качват. И по този начин един понеделник взех решение, че това ще е последната ми нощ зад решетките”.
Планът проработил и Уолтър се измъкнал. Тичал, като че ли краката му не принадлежат на личното му тяло. Успял да стигне до гарата, а там чужд човек се смилил и му купил билет за Ню Йорк. В рейса Уолтър се успокоил и почнал постепенно да приема мисълта, че към този момент е свободен човек.
“В един миг момичето до мен ме заприказва. Попита ме по какъв начин се споделям. Набързо изстрелях от устата си - Боби. Боби Лов. Това беше моментът, в който Уолтър Милър умря”.
И по този начин почнала историята на Боби. Пристигнал в Ню Йорк през ноември, 1977 година Имал единствено 100 $ и облеклата на гърба си. В началото отседнал в беден хостел, само че парите свършили и почнал да спи по пейките. Нямал документи, нямал осигуровки, нямал нищо.
“Отидох до едно гише и скалъпих цялата тази история, че са ме обрали и тя ми даде карта с номерче за обществени осигуровки. Още я вардя. После ми издадоха някак акт за раждане с новото ми име. Намерих нотариус, който да го завери. Подпечата го, само че не го подписа. После открих човек, който реши да не забележи неналичието на автограф и ми даде шофьорска брошура. И по този начин си открих работа в кафенето към медицинския център”.
Снимка: " Humans of New York "
Там среща Шерил - неговата тотална диаметралност. Тя била толкоз добра, наивна и праведна. Затова решил да резервира тайната за себе си и да не и споделя за тъмното си минало. Онова на Уолтър Милър. Омъжили се през 1085 година, родили им се четири деца, които отгледали дружно.
“Семейството ми в Северна Каролина настояваше да й кажа. Но не можех. Нямаше да ме съобщи, само че щеше да ме накара аз да го направя. Нямаше потребност да знае за Уолтър Милър, тъй като това не бях аз. Аз бях Боби. Той нямаше досие, беше фамилен мъж, добър човек, помагаше в църквата. Миналото ми беше надълбоко заровено в Северна Каролина и нямаше да се върне”.
Но тогава пристигнали ченгетата и го отвели в ареста.
“Светът ми се срина. Арестът на Боби беше по всички вестници. Целият град ми се подиграваше. Хората в църквата ме дърпаха на една страна да ме разпитват… Нямало метод да не знам за това. А аз в действителност не знаех. 40 години не знаех. Как може да съм била толкоз глупава? След всичко желаех просто да изчезна. Нямаше капка истина в връзките ми с този мъж. Бях толкоз гневна, само че по този начин и не съумях да го намразя. Исках да съм до него, да го успокоя. Тогава си дадох сметка какъв брой доста обичам този човек. И му простих. Писах писма до Губернатора, до Обама… събрах свидетелски показания от хората в църквата, от децата, които тренираше. Аз свидетелствах в негова изгода. Нямах никаква визия кой по дяволите е този Уолтър. Но познавах Боби. Разказах им за него”, споделя Шерил.
И по този начин съдът се смилил. Година по-късно Боби Лов се прибрал вкъщи и най-накрая почнал да живее животът, който желае. Свободен от тайната на предишното си.
Източник: " Humans of New York "
Превод, Фрог Нюз
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ