140 години след 1878-а: Още го учим урока…
Улисани в мандатното председателство на Европейски Съюз, коства ми се, не отделихме време и изпитание да спомним и преосмислим тези няколко месеца – март до юли 1878-а – в хода на които Европа (или просто – Животът) дава урок на раждащата се за нов, независим път България. Урок, който, макар годините и многото понесени удари и премеждия, наподобява още има да го учим…
Все отново за 3 март 1878 година и подписването на Санстефанския контракт се сподели по някоя публична дума. Но за Берлинския конгрес от юли 1878-а и безапелационната проверка от „ огромните от Европа “ на Санстефанския контракт, сякаш не подсети никой. Може би е сметнато, че би било в дисонанс с финала на българското европредседателство? Жалко! Защото действителността, като добър възпитател, не стопира да ни припомня, че освен при така наречен „ кръгли годишнини “, само че доста по-често като нация би трябвало да се връщаме към това време. Докато напълно осмислим урока на тези събития и го потвърдим с държанието си в актуалния свят.
Подписването на Санстефанския контракт и провеждането на Берлинския конгрес са освен разнообразни по форма и наличие събития, само че и директно противостоящи едно на друго. Първото прокламира без ангажименти установяването на една действителност, второто анулира прокламацията и открива друга, всъщност – друга, действителност. Макар да става дума все за България. Но урокът, произлизащ от двете събития взети дружно, е един в същината си.
Очевидно е, че в предишното, а и през днешния ден, на българите ни е по-лесно да мислим за 3 март 1878 година и Санстефанския контракт като за нещо единствено за себе си. Обещание, даже съвсем реализация, в случай че не и реализация, на наша фантазия. Мечта, обусловена от историята ни и съгласно хубавите думи за правата на народите, които огласят Европа през това време. Всички българи, от всички български земи, събрани в една още веднъж родена, свободна България!
Берлинският конгрес от юли 1878-а е отвън това наше виждане. Той няма място в него, тъй като ние избираме да го схващаме като една проява на неприязън и преднамереност към фантазията ни и като използване на груба мощ, с цел да бъде тя унищожена.
Така преди 140 години, в рамките единствено на няколко месеца, в българското национално схващане трайно се настанява един мит, поради който в последвалия, съвсем към този момент век и половина, ще пожертваме доста в витална сила и материални благосъстояния. Имам поради мита за „ унищожената от Европа прелестна българска фантазия “. Запленени от мита, чет нямат българските държавни управления и политици, които в един или различен миг, ангажират България в самоубийствени случки. Съществуването на мита основава за другите страни и за всякакви прикрити сили съвсем неограничени благоприятни условия за въздействие и влияние върху българските общество и страна. И на първо място, този мит е, който ни пречи да осъзнаем в пълнотата му урока, който са дали на „ Нова България “ преди 140 години Сан Стефано и Берлин, възприемани като едно цяло.
Урокът е урок по натурализъм. Как да се живее допустимо по-успешно в света подобен, какъвто е. Сигурно българите, българските владетели, са знаели този урок в миналото. Вероятно вековете на турското иго са притъпили и потиснали някои съществени чувства за ръководство и за междудържавни връзки. И основали по този метод удобна почва за легенди.
Какво демонстрират Сан Стефано и Берлин през далечната 1878-а? Показват, че и най-хубавата, най-емоционалната и исторически обоснована фантазия, няма късмет да се осъществя, в случай че не е подкрепена от реален разбор и съответна готовност на нужните сили, средства, капацитет. Показват още, че във всяка съответна конюнктура, по отношение на всеки съответен проблем, страните – дребни и огромни, се водят най-първо от своите лични национални ползи. Всичко друго, колкото и добре да звучи, идва по-късно и в някаква степен се приема, единствено в случай че не накърнява националния им интерес. Следователно, всяка страна, млада или остаряла, дребна или огромна, с цел да разчита на триумф на геополитическата сцена, би трябвало да има ясно схващане за своя народен интерес и да демонстрира натурализъм и схващане в връзките си с сътрудниците. Както и да са определяни последните – като противници, съперници или съдружници.
В паметта на всички ни са, с цел да няма потребност да ги подсещам, случаите в последния век и повече, и на премълчавани или неформулирани, и на напряко подценявани намерено, национални ползи, просто, с цел да се угоди на затулен, зад хубави изречения и правила, нечий различен интерес. В това „ затваряне на паметта и мозъка “ за урока от Сан Стефано и Берлин, са прегрешавали, в един или различен миг, всички политически сили.
Съвременната геополитическа конюнктура изправя и България, като всички останали, брутално „ на препитване “ все по същия урок. Имаме ли като общество разисквани и осъзнати национални ползи? Водим ли се в връзките си с другите страни на първо място от нашите национални ползи? Съобразени ли са с тях неизбежните и за нас взаимни отстъпки в междудържавните връзки? Умеем ли на основата на националния интерес да опираме фантазиите си на рационални визии за реализацията им?
От десетилетие, че и повече, една след друга страните застават намерено на позициите за господство на националния интерес. Съединени американски щати, Китай, Русия, Англия, Иран, Турция, Северна Корея, Япония, Унгария, Полша, Чехия, Италия – описът се добавя всяка седмица. Никоя от тях не обръща тил на нуждата от интернационалните съглашения и съдействие. Но акцентира, че потегля към тях с ясното схващане за целта на националния интерес.
Изглежда, че все по-голяма част от актуалния свят си дава сметка, че глобализацията отиде в някои крайности, които не са търпими, точно поради вредите на националните ползи. И сякаш това става даже по-бързо, в сравнение с по отношение на някои от ексцесиите на блоковите системи.
Градим ли нови легенди?
Допустимо ли е, в чий интерес е, в тази конюнктура България да се лимитира в формалните си изказвания до устрема за „ цялостна интеграция в Европейски Съюз и в НАТО “? В какво отношение е сходна позиция с българския народен интерес, взет в неговата целокупност? Формулиран ли е той от някого и общопризнат ли е от актуалното българско общество? Или сме на път да си градим някакъв нов мит, при всичките рискове, които сме претърпели от сходни „ митополитики “?
Все отново за 3 март 1878 година и подписването на Санстефанския контракт се сподели по някоя публична дума. Но за Берлинския конгрес от юли 1878-а и безапелационната проверка от „ огромните от Европа “ на Санстефанския контракт, сякаш не подсети никой. Може би е сметнато, че би било в дисонанс с финала на българското европредседателство? Жалко! Защото действителността, като добър възпитател, не стопира да ни припомня, че освен при така наречен „ кръгли годишнини “, само че доста по-често като нация би трябвало да се връщаме към това време. Докато напълно осмислим урока на тези събития и го потвърдим с държанието си в актуалния свят.
Подписването на Санстефанския контракт и провеждането на Берлинския конгрес са освен разнообразни по форма и наличие събития, само че и директно противостоящи едно на друго. Първото прокламира без ангажименти установяването на една действителност, второто анулира прокламацията и открива друга, всъщност – друга, действителност. Макар да става дума все за България. Но урокът, произлизащ от двете събития взети дружно, е един в същината си.
Очевидно е, че в предишното, а и през днешния ден, на българите ни е по-лесно да мислим за 3 март 1878 година и Санстефанския контракт като за нещо единствено за себе си. Обещание, даже съвсем реализация, в случай че не и реализация, на наша фантазия. Мечта, обусловена от историята ни и съгласно хубавите думи за правата на народите, които огласят Европа през това време. Всички българи, от всички български земи, събрани в една още веднъж родена, свободна България!
Берлинският конгрес от юли 1878-а е отвън това наше виждане. Той няма място в него, тъй като ние избираме да го схващаме като една проява на неприязън и преднамереност към фантазията ни и като използване на груба мощ, с цел да бъде тя унищожена.
Така преди 140 години, в рамките единствено на няколко месеца, в българското национално схващане трайно се настанява един мит, поради който в последвалия, съвсем към този момент век и половина, ще пожертваме доста в витална сила и материални благосъстояния. Имам поради мита за „ унищожената от Европа прелестна българска фантазия “. Запленени от мита, чет нямат българските държавни управления и политици, които в един или различен миг, ангажират България в самоубийствени случки. Съществуването на мита основава за другите страни и за всякакви прикрити сили съвсем неограничени благоприятни условия за въздействие и влияние върху българските общество и страна. И на първо място, този мит е, който ни пречи да осъзнаем в пълнотата му урока, който са дали на „ Нова България “ преди 140 години Сан Стефано и Берлин, възприемани като едно цяло.
Урокът е урок по натурализъм. Как да се живее допустимо по-успешно в света подобен, какъвто е. Сигурно българите, българските владетели, са знаели този урок в миналото. Вероятно вековете на турското иго са притъпили и потиснали някои съществени чувства за ръководство и за междудържавни връзки. И основали по този метод удобна почва за легенди.
Какво демонстрират Сан Стефано и Берлин през далечната 1878-а? Показват, че и най-хубавата, най-емоционалната и исторически обоснована фантазия, няма късмет да се осъществя, в случай че не е подкрепена от реален разбор и съответна готовност на нужните сили, средства, капацитет. Показват още, че във всяка съответна конюнктура, по отношение на всеки съответен проблем, страните – дребни и огромни, се водят най-първо от своите лични национални ползи. Всичко друго, колкото и добре да звучи, идва по-късно и в някаква степен се приема, единствено в случай че не накърнява националния им интерес. Следователно, всяка страна, млада или остаряла, дребна или огромна, с цел да разчита на триумф на геополитическата сцена, би трябвало да има ясно схващане за своя народен интерес и да демонстрира натурализъм и схващане в връзките си с сътрудниците. Както и да са определяни последните – като противници, съперници или съдружници.
В паметта на всички ни са, с цел да няма потребност да ги подсещам, случаите в последния век и повече, и на премълчавани или неформулирани, и на напряко подценявани намерено, национални ползи, просто, с цел да се угоди на затулен, зад хубави изречения и правила, нечий различен интерес. В това „ затваряне на паметта и мозъка “ за урока от Сан Стефано и Берлин, са прегрешавали, в един или различен миг, всички политически сили.
Съвременната геополитическа конюнктура изправя и България, като всички останали, брутално „ на препитване “ все по същия урок. Имаме ли като общество разисквани и осъзнати национални ползи? Водим ли се в връзките си с другите страни на първо място от нашите национални ползи? Съобразени ли са с тях неизбежните и за нас взаимни отстъпки в междудържавните връзки? Умеем ли на основата на националния интерес да опираме фантазиите си на рационални визии за реализацията им?
От десетилетие, че и повече, една след друга страните застават намерено на позициите за господство на националния интерес. Съединени американски щати, Китай, Русия, Англия, Иран, Турция, Северна Корея, Япония, Унгария, Полша, Чехия, Италия – описът се добавя всяка седмица. Никоя от тях не обръща тил на нуждата от интернационалните съглашения и съдействие. Но акцентира, че потегля към тях с ясното схващане за целта на националния интерес.
Изглежда, че все по-голяма част от актуалния свят си дава сметка, че глобализацията отиде в някои крайности, които не са търпими, точно поради вредите на националните ползи. И сякаш това става даже по-бързо, в сравнение с по отношение на някои от ексцесиите на блоковите системи.
Градим ли нови легенди?
Допустимо ли е, в чий интерес е, в тази конюнктура България да се лимитира в формалните си изказвания до устрема за „ цялостна интеграция в Европейски Съюз и в НАТО “? В какво отношение е сходна позиция с българския народен интерес, взет в неговата целокупност? Формулиран ли е той от някого и общопризнат ли е от актуалното българско общество? Или сме на път да си градим някакъв нов мит, при всичките рискове, които сме претърпели от сходни „ митополитики “?
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ