„Морски обеди” от носителя на Нобелова награда Уилям Голдинг
Уилям Голдинг, създателят на „ Повелителят на мухите ”, печели Нобелова премия за литература през 1983 година. Малко преди този момент, през 1980 година печели и Man Booker Prize за „ Морски обеди ”– мрачна приказка за неподвластността на човешката природа и пагубната мощ на съвестта.
В ранните години на XIX век младият английски благородник Едмънд Талбът отпътува за Новия свят на Австралия на борда на задокеански транспортен съд дружно със стотици други пасажери от всякаква класа и генезис, събрани дружно от желанието за нова работа или нов живот. За да разведрява своя кръстник назад в Англия, Едмънд води дневник по време на дългото пътешестване.
Пъстрото общество, конфликтите на другите съсловия, дребнавите свади, възходящото напрежение той разказва с подигравка и известно надменност. Преминаването от прегръдката на цивилизацията в обятията на Нептун би било безшумно и незабележимо, в случай че един пасажер, досадният духовник Коли, не притегля враждебността на моряците, подтикната от агресивното отношение на капитана.
В мрачното уединение на корабния тулум се случва нещо – нещо, което потвърждава, че срамът се оказва по-смъртоносна мощ и от океана.
Голдинг прекатурва обичайния род – островът не крие съкровища, лекотата на морския бриз е измамлива, а в изискванията на изолираност обществените закони престават да работят и отстъпват пред жестокостта, която в никакъв случай не е прекомерно надълбоко скрита в сърцето.
„ Морски обреди ” е разказ в духа на творенията на Мелвил, Конрад, Достоевски и разкрива най-тъмните кътчета на човешката психика и злото, което се крие във всеки от нас.
Прочетете фрагмент от " Морски обеди " в идващите редове:
Почитаеми покровителю,
С тези думи стартирам своя дневник, който поех задължението да повеждам поради Вас, и те са най-подходящият му надпис.
И по този начин: място – най-накрая на борда на кораба, година – Вам известна. А датата? Важното е единствено, че през днешния ден е първият ден от пътуването ми към другия завършек на света, в символ на което още в този момент ще отбележа цифрата „ едно “ от горната страна на страницата. Защото това, което напиша, би трябвало да е роман за първия ни ден. Месецът или денят от седмицата не са от значително значение, защото в дългото ни корабоплаване от южния бряг на остарялата Англия до Антиподите ще преминем през геометрията на четирите сезона.
Тази заран, преди да напусна дома ни, отидох при по-малките си братя, които хубавичко изтормозиха остарялата Доби. Лайънъл изигра нещо, което съгласно него било военен танц на туземци. Пърси пък легна по тил, нае да си търка корема и да издава ужасни звуци, с цел да покаже какъв брой му е тежко, откакто ме е изял. С по една плесница ги приведох в уважително примирение и след това се върнах долу, където чакаха майка ми и татко ми. Дали майка ми смогна да изцеди от очите си една-две сълзи? Не, те бяха напълно откровени, тъй като в този миг и в моите гърди се надигна топлота, която не би подобавала на мъж. Та даже и татко ми... Ние, коства ми се, сме повлияни повече от сантименталните Голдсмит и Ричардсън, в сравнение с от жизнеността на положителните остарели Фийлдинг и Смолет1. Ваша светлост щеше да се убеди какъв брой ме обичат, в случай че бе чул с какви прочувствени думи ме изпращаха, като че ли бях изгнаник във вериги, а не млад благородник, назначен за асистент на губернатора в една от колониите на Негово величество. Изпитах удовлетворение от безусловните усеща на моите родители, само че останах удовлетворен и от своите! Вашето протеже напълно не е неприятно момче по душа. Овладях се чак когато минахме по алеята и стигнахме до къщата на портиера зад мелницата.
И по този начин, да продължа: ето ме на кораба. Превалих издутия насмолен ръб на това, което преди време несъмнено е било една от страховитите „ дървени замъци “ на Англия. Преминах през ниска врата в някаква тъмна палуба и едвам си поех мирис.
Господи, какъв брой обратно! В сумрака цареше суматоха и раздвижване. Един човек, който се показа за мой лакей, ме води до някаква килия до борда, потвърждавайки, че това е моята каюта. Човекът е остарял, накуцва и има лукаво лице със снопчета бяла коса от двете му страни. Между тях лъщи плешиво теме.
– Добри ми дребосъче – попитах го аз, – каква е тази смрад?
Той проточи дългия си нос и се заоглежда в близост, сякаш по-скоро търсеше да види вонята в мрака, в сравнение с да я подуши.
– Воня ли, сър? Каква смрад?
– Тази смрад – отвърнах аз с ръка на носа и устата. – Или воня, зловоние – както щете!
Слънчев човек е този Уийлър! Усмихна ми се по този начин, като че ли палубата, прихлупила ни от горната страна, се бе открехнала да пропусне малко светлина.
– За бога, сър! – възкликна той. – Скоро ще свикнете с това.
– Не искам да привиквам! Къде е капитанът на кораба?
Светлината по лицето на Уийлър помръкна и той ми отвори вратата на килията.
– И капитан Андерсън не може да стори нищо, сър – увери ме той. – Това е от пясъка и чакъла. Новите кораби употребяват за баласт желязо, само че този е по-стар и в случай че му оставяше най-малко още толкоз, колкото е изкарал, както бихте споделили вие, щяха да извадят всичко изпод. Но в този момент не – той е прекомерно остарял, нали виждате. Не са си правили труда да се ровят из него.
– Тогава там би трябвало да е станало гробище!
Уийлър се замисли за момент.
– Що се отнася до това, сър, не мога да ви кажа, защото не съм бил на него различен път. Сега поседнете тук, а аз ще ви донеса бренди.
С тези думи той изчезна, преди да съумея да му отвърна и даже преди да вдъхна още веднъж от застоялия въздух. Така че си останах на мястото.
Нека да ви опиша къде ще пребивавам, до момента в който си осигуря по-подходящо помещение. В каютата има легло, сходно на корито, прикрепено за борда, с две чекмеджета под него. На едната стена има дъска, която се смъква и служи за писалище, а на другата е закачен брезентов мех с кофа под него. Надявам се, че корабът разполага и с по-удобно място за облекчаване на естествените ни потребности! Над меха е оставено място за огледало, а в единия завършек на леглото са поставени две полици за книги. Платненият стол е единствената преносима покъщнина на това изтънчено жилище. Във вратата на равнището на очите е изрязан значителен отвор, през който прониква малко дневна светлина, а в стената на две места има куки. Подът, или палубата, както би трябвало да я назовавам, е набразден толкоз надълбоко, че можеш да си изкълчиш глезена. Предполагам, че браздите са останали от стоманените колела на оръдейните носачи по времето, когато корабът е бил задоволително здрав и чевръст, с цел да носи едно положително въоръжение. Каютата е нова, само че таванът, т.е. палубата от горната страна, и вътрешната стена зад леглото ми са остарели, олющени и разрушени, задачите в кръпки. Представете си по какъв начин ще пребивавам в такава дупка, в такава кочина! Аз обаче ще изчакам търпеливо, до момента в който се срещна с капитана. Дишайки, взех към този момент да не чувствам по този начин остро вонята, а великодушната чаша бренди, която Уийлър ми донесе, ме накара дори да се примиря.
Но какъв брой е шумно в тази дървена цитадела! Югозападният вятър, който ни държи на котва, ечи и свири през въжетата и бучи в събраните – не, в свитите ни платна (защото съм решил да употребявам това дълго пътешестване да овладея до съвършенство моряшкия език). Потоци дъжд бият отбой като литаври върху всеки сантиметър. Не стига това, ами някъде от предния завършек на същата тази палуба се носи врещене на овце, блеене на крави, крясъци на мъже и, несъмнено, викове на дами. И при мен има задоволително звук. Като моята килия или кочина има цяла дузина на отсамната страна на палубата: тъкмо толкоз килии има и на другата страна. Гол кулоар, кръстосан единствено от извисяващия се великански цилиндър на нашата мизанмачта разделя двете редици. В задната част на кораба, ми изяснява Уийлър, била столовата на пасажерите със сервизни пространства от двете є страни. През коридора минават или стоят на групички смътни фигури. Това са – т.е. сме – пасажерите, допускам. А за какво един остарял военен транспортен съд като този е бил трансфорат в транспортно средство за пасажери, товари и добитък, може да се изясни единствено с безизходицата, в която са изпаднали господата от Адмиралтейството с повече от шестстотин бойни кораба в настоящия състав на флота.
Точно в този миг Уийлър ми заяви, че ще обядваме след един час, в четири часа. Като загатнах, че имам намерение да желая по-удобна квартира, той се позамисли, след това отвър-на, че това не е доста лесна работа, и ме посъветва да изчакам малко. А като показах възмущението си, че подобен раздрънкан транспортен съд се употребява за толкоз дълъг път, той, застанал на вратата на каютата ми със салфетка, преметната на ръката, ми даде урок по моряшка философия, доколкото самичък бе отдаден в нея: „ За бога, сър, той ще плава, до момента в който потъне, сър – още откогато е издигнат, се знае, че ще потъне някой ден. “ Лекцията продъл-жи за това по какъв начин се стои на котва единствено с боцмана и дърводелеца на борда и за преимуществата котвата да се връзва с въже, както в „ положителното остаряло време “, а не с досадната желязна верига, дето освен се лашка като мъртвец на бесило, само че и дрънчи, и с тези думи той съумя да прати сърцето ми не в петите, а чак долу, при смрадливия баласт. После изрази пренебрежението си към бакърените дъна, каквито имат някои кораби. Открих, че сме „ насмолени от вътрешната страна и извън “ като в най-старо време, и допускам, че първият пълководец на тази черупка е бил самият капитан Ной. Преди да си тръгне, Уийлър ме успокои с уверението, че корабът ни е „ по-устойчив на стихия от доста други по-здрави плавателни съдове “. По-устойчив ли? „ Защото, разясни той, в случай че ни заблъскат вълните, той ще се носи леко също като остарял галош. “ Право да си кажа, моят лакей съумя да скапе значително благотворното влияние на брендито. След всичко това открих, че се постанова да извадя от сандъците си тези движимости, които ще ми трябват по пътя, до момента в който не са ги наблъскали долу. Такава блъсканица царува на този транспортен съд, че не мога да открия никого с задоволително власт, който да анулира тази извънредно глупава заповед. Не ми оставаше нищо друго, с изключение на да се примиря и да употребявам помощта на Уийлър за преместването на някои неща и откакто извадих самичък книгите си, видях по какъв начин отнесоха сандъците ми. Бих се ядосал, в случай че цялата конюнктура не бе толкоз комична. Достави ми обаче известно наслаждение да чуя диалога сред тези, които ги мъкнеха: говореха напълно по моряшки. Пооставил съм Морския речник на Фолкънър до възглавницата си, тъй като имам желанието да овладея този диалект по този начин добре, както го приказват тия, дето цялостен живот се клатушкат по палубите.
В ранните години на XIX век младият английски благородник Едмънд Талбът отпътува за Новия свят на Австралия на борда на задокеански транспортен съд дружно със стотици други пасажери от всякаква класа и генезис, събрани дружно от желанието за нова работа или нов живот. За да разведрява своя кръстник назад в Англия, Едмънд води дневник по време на дългото пътешестване.
Пъстрото общество, конфликтите на другите съсловия, дребнавите свади, възходящото напрежение той разказва с подигравка и известно надменност. Преминаването от прегръдката на цивилизацията в обятията на Нептун би било безшумно и незабележимо, в случай че един пасажер, досадният духовник Коли, не притегля враждебността на моряците, подтикната от агресивното отношение на капитана.
В мрачното уединение на корабния тулум се случва нещо – нещо, което потвърждава, че срамът се оказва по-смъртоносна мощ и от океана.
Голдинг прекатурва обичайния род – островът не крие съкровища, лекотата на морския бриз е измамлива, а в изискванията на изолираност обществените закони престават да работят и отстъпват пред жестокостта, която в никакъв случай не е прекомерно надълбоко скрита в сърцето.
„ Морски обреди ” е разказ в духа на творенията на Мелвил, Конрад, Достоевски и разкрива най-тъмните кътчета на човешката психика и злото, което се крие във всеки от нас.
Прочетете фрагмент от " Морски обеди " в идващите редове:
Почитаеми покровителю,
С тези думи стартирам своя дневник, който поех задължението да повеждам поради Вас, и те са най-подходящият му надпис.
И по този начин: място – най-накрая на борда на кораба, година – Вам известна. А датата? Важното е единствено, че през днешния ден е първият ден от пътуването ми към другия завършек на света, в символ на което още в този момент ще отбележа цифрата „ едно “ от горната страна на страницата. Защото това, което напиша, би трябвало да е роман за първия ни ден. Месецът или денят от седмицата не са от значително значение, защото в дългото ни корабоплаване от южния бряг на остарялата Англия до Антиподите ще преминем през геометрията на четирите сезона.
Тази заран, преди да напусна дома ни, отидох при по-малките си братя, които хубавичко изтормозиха остарялата Доби. Лайънъл изигра нещо, което съгласно него било военен танц на туземци. Пърси пък легна по тил, нае да си търка корема и да издава ужасни звуци, с цел да покаже какъв брой му е тежко, откакто ме е изял. С по една плесница ги приведох в уважително примирение и след това се върнах долу, където чакаха майка ми и татко ми. Дали майка ми смогна да изцеди от очите си една-две сълзи? Не, те бяха напълно откровени, тъй като в този миг и в моите гърди се надигна топлота, която не би подобавала на мъж. Та даже и татко ми... Ние, коства ми се, сме повлияни повече от сантименталните Голдсмит и Ричардсън, в сравнение с от жизнеността на положителните остарели Фийлдинг и Смолет1. Ваша светлост щеше да се убеди какъв брой ме обичат, в случай че бе чул с какви прочувствени думи ме изпращаха, като че ли бях изгнаник във вериги, а не млад благородник, назначен за асистент на губернатора в една от колониите на Негово величество. Изпитах удовлетворение от безусловните усеща на моите родители, само че останах удовлетворен и от своите! Вашето протеже напълно не е неприятно момче по душа. Овладях се чак когато минахме по алеята и стигнахме до къщата на портиера зад мелницата.
И по този начин, да продължа: ето ме на кораба. Превалих издутия насмолен ръб на това, което преди време несъмнено е било една от страховитите „ дървени замъци “ на Англия. Преминах през ниска врата в някаква тъмна палуба и едвам си поех мирис.
Господи, какъв брой обратно! В сумрака цареше суматоха и раздвижване. Един човек, който се показа за мой лакей, ме води до някаква килия до борда, потвърждавайки, че това е моята каюта. Човекът е остарял, накуцва и има лукаво лице със снопчета бяла коса от двете му страни. Между тях лъщи плешиво теме.
– Добри ми дребосъче – попитах го аз, – каква е тази смрад?
Той проточи дългия си нос и се заоглежда в близост, сякаш по-скоро търсеше да види вонята в мрака, в сравнение с да я подуши.
– Воня ли, сър? Каква смрад?
– Тази смрад – отвърнах аз с ръка на носа и устата. – Или воня, зловоние – както щете!
Слънчев човек е този Уийлър! Усмихна ми се по този начин, като че ли палубата, прихлупила ни от горната страна, се бе открехнала да пропусне малко светлина.
– За бога, сър! – възкликна той. – Скоро ще свикнете с това.
– Не искам да привиквам! Къде е капитанът на кораба?
Светлината по лицето на Уийлър помръкна и той ми отвори вратата на килията.
– И капитан Андерсън не може да стори нищо, сър – увери ме той. – Това е от пясъка и чакъла. Новите кораби употребяват за баласт желязо, само че този е по-стар и в случай че му оставяше най-малко още толкоз, колкото е изкарал, както бихте споделили вие, щяха да извадят всичко изпод. Но в този момент не – той е прекомерно остарял, нали виждате. Не са си правили труда да се ровят из него.
– Тогава там би трябвало да е станало гробище!
Уийлър се замисли за момент.
– Що се отнася до това, сър, не мога да ви кажа, защото не съм бил на него различен път. Сега поседнете тук, а аз ще ви донеса бренди.
С тези думи той изчезна, преди да съумея да му отвърна и даже преди да вдъхна още веднъж от застоялия въздух. Така че си останах на мястото.
Нека да ви опиша къде ще пребивавам, до момента в който си осигуря по-подходящо помещение. В каютата има легло, сходно на корито, прикрепено за борда, с две чекмеджета под него. На едната стена има дъска, която се смъква и служи за писалище, а на другата е закачен брезентов мех с кофа под него. Надявам се, че корабът разполага и с по-удобно място за облекчаване на естествените ни потребности! Над меха е оставено място за огледало, а в единия завършек на леглото са поставени две полици за книги. Платненият стол е единствената преносима покъщнина на това изтънчено жилище. Във вратата на равнището на очите е изрязан значителен отвор, през който прониква малко дневна светлина, а в стената на две места има куки. Подът, или палубата, както би трябвало да я назовавам, е набразден толкоз надълбоко, че можеш да си изкълчиш глезена. Предполагам, че браздите са останали от стоманените колела на оръдейните носачи по времето, когато корабът е бил задоволително здрав и чевръст, с цел да носи едно положително въоръжение. Каютата е нова, само че таванът, т.е. палубата от горната страна, и вътрешната стена зад леглото ми са остарели, олющени и разрушени, задачите в кръпки. Представете си по какъв начин ще пребивавам в такава дупка, в такава кочина! Аз обаче ще изчакам търпеливо, до момента в който се срещна с капитана. Дишайки, взех към този момент да не чувствам по този начин остро вонята, а великодушната чаша бренди, която Уийлър ми донесе, ме накара дори да се примиря.
Но какъв брой е шумно в тази дървена цитадела! Югозападният вятър, който ни държи на котва, ечи и свири през въжетата и бучи в събраните – не, в свитите ни платна (защото съм решил да употребявам това дълго пътешестване да овладея до съвършенство моряшкия език). Потоци дъжд бият отбой като литаври върху всеки сантиметър. Не стига това, ами някъде от предния завършек на същата тази палуба се носи врещене на овце, блеене на крави, крясъци на мъже и, несъмнено, викове на дами. И при мен има задоволително звук. Като моята килия или кочина има цяла дузина на отсамната страна на палубата: тъкмо толкоз килии има и на другата страна. Гол кулоар, кръстосан единствено от извисяващия се великански цилиндър на нашата мизанмачта разделя двете редици. В задната част на кораба, ми изяснява Уийлър, била столовата на пасажерите със сервизни пространства от двете є страни. През коридора минават или стоят на групички смътни фигури. Това са – т.е. сме – пасажерите, допускам. А за какво един остарял военен транспортен съд като този е бил трансфорат в транспортно средство за пасажери, товари и добитък, може да се изясни единствено с безизходицата, в която са изпаднали господата от Адмиралтейството с повече от шестстотин бойни кораба в настоящия състав на флота.
Точно в този миг Уийлър ми заяви, че ще обядваме след един час, в четири часа. Като загатнах, че имам намерение да желая по-удобна квартира, той се позамисли, след това отвър-на, че това не е доста лесна работа, и ме посъветва да изчакам малко. А като показах възмущението си, че подобен раздрънкан транспортен съд се употребява за толкоз дълъг път, той, застанал на вратата на каютата ми със салфетка, преметната на ръката, ми даде урок по моряшка философия, доколкото самичък бе отдаден в нея: „ За бога, сър, той ще плава, до момента в който потъне, сър – още откогато е издигнат, се знае, че ще потъне някой ден. “ Лекцията продъл-жи за това по какъв начин се стои на котва единствено с боцмана и дърводелеца на борда и за преимуществата котвата да се връзва с въже, както в „ положителното остаряло време “, а не с досадната желязна верига, дето освен се лашка като мъртвец на бесило, само че и дрънчи, и с тези думи той съумя да прати сърцето ми не в петите, а чак долу, при смрадливия баласт. После изрази пренебрежението си към бакърените дъна, каквито имат някои кораби. Открих, че сме „ насмолени от вътрешната страна и извън “ като в най-старо време, и допускам, че първият пълководец на тази черупка е бил самият капитан Ной. Преди да си тръгне, Уийлър ме успокои с уверението, че корабът ни е „ по-устойчив на стихия от доста други по-здрави плавателни съдове “. По-устойчив ли? „ Защото, разясни той, в случай че ни заблъскат вълните, той ще се носи леко също като остарял галош. “ Право да си кажа, моят лакей съумя да скапе значително благотворното влияние на брендито. След всичко това открих, че се постанова да извадя от сандъците си тези движимости, които ще ми трябват по пътя, до момента в който не са ги наблъскали долу. Такава блъсканица царува на този транспортен съд, че не мога да открия никого с задоволително власт, който да анулира тази извънредно глупава заповед. Не ми оставаше нищо друго, с изключение на да се примиря и да употребявам помощта на Уийлър за преместването на някои неща и откакто извадих самичък книгите си, видях по какъв начин отнесоха сандъците ми. Бих се ядосал, в случай че цялата конюнктура не бе толкоз комична. Достави ми обаче известно наслаждение да чуя диалога сред тези, които ги мъкнеха: говореха напълно по моряшки. Пооставил съм Морския речник на Фолкънър до възглавницата си, тъй като имам желанието да овладея този диалект по този начин добре, както го приказват тия, дето цялостен живот се клатушкат по палубите.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ