Неофит Бозвели – бунтарят в расо
„ Училища, учебни заведения и учители, благи ми чеда! Там ще да се отворят очите ви… Послушайте ме и към обучение бегом вървете! Започнете да живеете като словесни человеци, да бъдете и на отечеството, и на страната, и на благата ваша майка България разтуха, отрада и забавление “. Това е част от разговор сред родината и нейните синове. Мати Болгария вижда своите деца пръснати отвън рамките й и им задава въпроса – какво ги е предиздвикало да я изоставен.
Един от синовете й събира храброст, изправя се против своята майка-родина и й дава отговор за какво всички са си тръгнали. Виновници са тежките кърджалийски времена, потискащата власт на гръцкото духовенство и неналичието на благоприятни условия за положително обучение. Написан преди повече от 170 години този разговор и през днешния ден е все по този начин мощен със своите послания. Създаден е през далечната 1846 година в една скромна монашеска килия. По това време създателят й към този момент е тежко болен и въпреки да осъзнава, че дните му са преброени, до последния си мирис не стопира да пробужда своите сънародници.
Той е заточен за следващ път, шестдесет и няколко годишен, само че духът му е все по този начин „ несдържан “, както гласи турският му прякор. За собствен път в живота той избира духовенството, а за своя орис – битката за просвещение и църковна самостоятелност. Пенчо Славейков го назовава „ Ахасфер на нашето възобновление “, тъй като също като скитникът, знак на еврейския народ, този мъж обикалял с дрипаво калугерско расо, безпощадно плюел против гръцкото духовенство и се опитвал да отвори очите на своите сънародници. Неговата непримиримост, просветеност и мощен дух го трансформират в един от основоположниците на нашата битка за просветна и църковна самостоятелност.
Неофит Петров е роден към 1785 година в град Котел. Години по-късно той получава прозвището Бозвели, с което остава прочут и до през днешния ден. Най-вероятно началното си обучение той получава в локалното килийно учебно заведение. По това време в него преподава поп Стойко Владиславов, който по-късно става прочут като Софроний Врачански. Още от ранна възраст той демонстрира будния си разум и демонстрира любовта си към книгите. Една навършил осемнадесет години, той отпътува за Света гора и става послушник в Хилендарския манастир. След това той продължава своето обучение в елинско учебно заведение, отвън рамките на Атон. Когато го приключва, през 1810 година той се завръща в Хилендар, където се замонашва и е ръкоположен за духовник. Няколко години по-късно Неофит е изпратен като таксидиот (пътуващ православен духовник, който събира помощи) в покрайнината на Свищов.
По това време градът се намира в доста тежко положение след края на Руско-турската война (1806 – 1812). Руските войски го опожаряват и изселват огромна част от българите оттатък Дунава. Неофит е толкоз сломен, че години по-късно разказва как руснаците не са показали „ никакво внимание, нито благосклонност “. Българите стартират да възвръщат града от руините му. През 1815 година е издигнато първото елино-българско учебно заведение на Емануил Васкидович. Неофит Бозвели става непосредствен другар на Васкидович и остава да преподава в града през идващите 25 години.
През 1835 година излиза 6-томният му труд „ Славеноболгарское Детоводство “. Вероятно той го основава в съавторство с Емануил Васкидович. Някои създатели го дефинират като първият български енциклопедичен указател. Той съдържа буквар, граматика и землеописание (география). В предговора Бозвели отхвърля псалтира и часослова като положителни способи за образование. Също по този начин в своето Детеводство, той обръща внимание, по какъв начин неговите съвременници образоват децата си да тачат материалното благосъстояние и триумф, загърбвайки духовните полезности. Общите старания на Бозвели и Васкидович спомагат за това Свищов да се издигне като образован център по време на Възраждането.
Макар да се отдава на своята учителска активност, Неофит не подценява духовните си отговорности. Той продължава да проповядва и даже получава архимандритски ранг. През тези години Бозвели обикаля българските земи и живее за къс интервал в Сърбия. По време на престоя си в Крагуевац, той се среща със съчиненията на видни просветители като Д. Обрадович и З. Орфелин, чиито демократични възгледи оставят дълготраен отпечатък върху него.
След това Бозвели обикаля Търновската епархия, където се сблъсква освен с политическия напън от страна на Османската империя, само че вижда от близко и пагубното въздействие и насилничество на гръцкото духовенство. Постепенно у него назрява една открита злост към активността на така наречен фанариоти (представителите на гръцката духовна и комерсиално – финансова аристокрация). По време на совите обиколки в селища и манастири, Неофит постоянно проповядва против гръцката духовна власт и нейните подмолни дейности.
В края на 30-те години на XIX в. напрежението в Търновската епархия се усилва. През 1838 година на мястото на умрелия Иларион Критски за митрополит в Търново е назначен Панарет – грък, който освен че бил прочут с непристойното си за духовно лице държание, само че и не прикривал омразата си към българите. Почти незабавно след встъпването си в служба, той усилва главните църковни такси. В отговор на това локалните български първенци му се опълчват и изпращат прошения до Високата врата и до Патриаршията, в които разкриват злоупотребите на Панарет и упорстват на негово място да бъде назначен Неофит Бозвели.
Той е спечелил доверието на сънародниците си, с помощта на битката против гръцкото духовенство, която води към този момент от няколко години. За да осуети българските планове, Патриаршията работи бързо и хитро. Тя смъква от поста Панарет и на негово място назначава Неофит, само че не Бозвели, а Византиос, който е гръцки свещеник. На Неофит Бозвели е отредена поддържаща роля и той е назначен за протосингел (помощник-митрополит) на Византиос. В знак на митинг Бозвели отхвърля поста и се отдръпва в Лясковския манастир. Това негово непокорство не остава безнаказано. През март 1841 година той е похитен от манастира и е заточен в Атон.
След траялото три години наказване, Бозвели в последна сметка е „ освободен “. Той взема решение, че с цел да успее да осъществя своите хрумвания за българска самостоятелна черква, най-хубавото място, където може да ги реализира е Цариград. Столицата на Османската империя освен е приютила видни български търговци и интелектуалци, само че в нея резидират и непознатите посланици, които биха могли да повлияят на Портата в интерес на българската страна в спора.
Бозвели към този момент има открити контакти с най-влиятелните дейци на локалната българска колония – Стефан Богориди, Стоян Чалъков, Васил Вълков. Установявайки се в османската столица, Бозвели бързо печели благосклонностите на цариградските българи и съумява да трансформира мнозина от тях в свои правилни съидейници. Особено деятелен негов почитател става известният деятел на битката за църковна самостоятелност – Иларион Макариополски (1812-1875).
През септември 1844 година от името на абаджийския еснафин Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подават два меморандума до Високата врата благодарение на един от чиновниците във френското посолство – Михаил Чайковски. Първото главно искане е българите да избират сами архиереите в епархиите в българските земи. Те също по този начин следва да имат правото да откриват свои български учебни заведения. В меморандумите също по този начин се показва, че българите би трябвало да имат собствен храм в Цариград и да могат да издават свободно вестници и книги в османската столица.
В настояванията намира място и концепцията да бъдат основани смесени съдилища, в които да има посланичество както на мюсюлмани, по този начин и на българи. Не на последно място, съгласно Бозвели би трябвало да бъде формирана българска делегация, самостоятелна от Цариградската патриаршия, състояща се както от миряни, по този начин и от духовници, която да съставлява българския народ пред Високата врата. Значимостта на тези меморандуми е огромна, тъй като те освен слагат началото на битката за независима българска черква, само че и целят признаването на българите като обособен народ, друг от гръцката православна общественост, в границите на Османската империя.
Отношението на Високата врата в началото е благосклонно. В началото на 1845 година Неофит Бозвели е признат от великия везир и министър на външните работи Мехмед Али по отношение на меморандумите. Вследствие на диалога, на Неофит е подредено да свика заседание на български представители от цялата страна. По време на въпросния съвет на представители от българските епархии пораждат съмнения, защото някои от тях заемат страната на Цариградската патриаршия.
Така този съвет не стига до избиране на общо посланичество. През юни 1845 година Бозвели и Макариополски са публично упълномощени от българските еснафи в Цариград да ги съставляват пред държавното управление и патриарха по верски въпроси. Двамата не престават да упорстват българите да получат изложените в меморандумите свободи и даже прибавят, че архиереите би трябвало да имат твърда заплата, с цел да може да се постави завършек на финансовите злоупотреби.
Цариградската патриаршия осъзнава пред какъв съперник е изправена и взема решение да работи час по-скоро по метода, по който и преди се е разправяла с него. Тя насочва предложение към Неофит Бозвели да го назначи за митрополит в Трапезунд (днес град в Североизточна Турция, ситуиран на Черно море). Неукротимият свещеник отхвърля и последва ново, второ изгнание в Атон. Този път заточението му минава в доста тежки условия, а самият Бозвели се разболява тежко.
През тези последни години от живота си той написа разговорите „ Мати Болгария “ и „ Разговор с един бесарабски българин “. На 4 юни 1848 година Неофит Бозвели издъхва в Хилендарския манастир. Година по-късно се сбъдва една от фантазиите му. На 9 октомври 1849 година тържествено е осветлен новооткритият български храм „ Св. Стефан “ в Цариград.
Кроткостта и смирението, които допускат черните одежди, не усмиряват Неофит Бозвели. През всичките години на своята активност, във всички свои дейности той демонстрира своя изострен разум, избухлив манталитет и непреклонен дух. За него независимата българска черква остава фантазия, а учението най-висша цел: „ И какъв брой има разлика мъртвият от живият, толко и ученият от неученият, небото от землята и пъкъл от парадайс. “
