Мимо-Гарсия преживя тежка загуба: Майка му почина след битка с рак
Участникът от " Островът на 100-те гривни " Мимо-Гарсия показа, че се бори с тежка загуба. След тежка борба с рака умря най-близкият човек на Мимо - майка му.
В обявата си риалити героя оповестява, че майка му Виктория Груева е умряла тази заран към 6:00 часа, след двумесечна тежка мъка.
" С майка ми имахме табиет да се чуваме по четири-пет пъти на ден… Сега мисля, че мога да преразказвам на: " Как е настроението на сирачето? ", написа той, предизвиквайки вълна от съпричастност измежду почитателите си.
Диагнозата рак на яйчниците идва през февруари 2018 година, когато Мимо навършва 20 години и следва публицистика в Софийския университет. Следват интервенции, химиотерапии и прогнози, които звучат като присъда, написа Шоу Блиц. Лекар даже произнася думите: " Остават ѝ три дни ", само че те се трансформират в осем години. През 2019-2020 година дамата влиза в ремисия, а животът ѝ като че ли се възстановява.
Ето какво гласи цялото известие на Мимо-Гарсия от тази заран:
" Тази заран - към 6:00 ч., майка ми Виктория Груева умря, с което се постави завършек на двумесечна тъга, през която ракът бе приковал тялото ѝ на легло, а съзнанието към този момент не беше в него.
С майка ми имахме табиет да се чуваме по четири-пет пъти дневно. Когато имах рожден ден, ми се обаждаше и питаше: „ Как е настроението на рожденика? ”.
Сега мисля, че мога да преразказвам на: „ Как е настроението на сирачето? ”… Както и да прозвучи, не мога да не пиша този текст, колкото с любов, толкоз и с яд към нея.
Тя бе най-прекрасната и закриляща майка, само че най-после постъпи извънредно егоистично и малоумно. Но с цел да разберете, би трябвало да се върна през февруари 2018 година - навършвах 20, следвах първа година мечтаната публицистика в Софийския, всичко беше на 6 и тъкмо тогава цялото семейство чу нейната диагноза рак на яйчниците.
Настъпи пъкълът - интервенции, химиотерапии, убийствено напрежение и даже имаше произнесено от доктор „ Остават ѝ три дни ”. (Само Господ, несъмнено, взема решение и трите дни станаха осем години.)
От 2009 година, едвам на 11, споделям живота си онлайн. Това ми е най-голямата терапия, тъй като ме разтоварва и успокоява. В случая не можех да се възползвам от това, тъй като майка ми изпитваше безумен позор, че е без коса, че наподобява зле. Не бе суетна суетна, само че не искаше да я съжаляват.
Тя бе извънредно мощен темперамент и самоизградила се. Работеше с кръв и пот за компанията си без да разчита на никого, само че най-много - без да се титулува като „ бизнес дама ”, както всевъзможни джукести примадони го вършат.
Също по този начин - в интервала на нейното заболяване, аз трябваше да съм на терен, с цел да не банкрутира микро бизнесът ѝ, тъй като би трябвало пари за лекуването, до момента в който съвместявам с университет и гледане на баба ми с Алцхаймер (майката на татко ми). /Поне преминавайки през това, стопирах да съм разглезен./
Някъде 2019-20 тя влезе в ремисия, всичко бе наред. Но майка ми се върна към порока пушене, а малко по малко прецизният режим на фрешове и храни без захари го не помни. Едва ли не до пердах сме стигали поради цигарите. Цяла кутия цигара по цигара съм рязал в колата ѝ, с цел да се чуди по какъв начин да я почисти и да си даде сметката каква тъпота прави.
Майка ми имаше и друго свое качество - тя бе противоположното на хипохондрик, тя отхвърляше да приема медикаменти. Може да я боли глава, да не се устоя, няма да изпие хапче. Може да е крепко настинала, с хиляди увещания ще изпие една четвърт от Тайлолхота.
В последна сметка по свое убеждение не просто отхвърли да следи положението си, само че в последните две години, знаейки, че има ново образувание от 10 см., което притиска крайниците ѝ и лишава способността да върви, не е споделила на никого от нас, отказала е на лекарите да се оперира и по този начин до декември 2025 година.
Тогава сподели, че била просто се сецнала, до момента в който придвижва дърва за огрев и по тази причина има потребност от бастун. Бастунът след това се размени с патерици. С настъпването на 2026 година пожелах да я заведа на доктор за кръста, тогава призна какво се е случвало с нея в последните 24 месеца.
Насилих я и я заведох с такси до болничното заведение в Плевен, където бе оперирана преди. Веднага се насрочи интервенция, само че за жалост, оказа се късно. Туморът към този момент бе 20 см., неоперабилен и с голям брой разсейки…
Все отново имаше вяра, в случай че се бе раздвижила, за химия. Наехме ѝ болногледачка, здравна сестра и рехабилитатор, само че нямаше късмет, просто към този момент нямаше. С всеки ден по-зле и по-зле, та до гибелта. Накрая ще кажа всички би трябвало да мислим, че когато отхвърляме да се лекуваме, нанасяме непоправима вреда на обичаните от нас ".
