Безпорядъкът е естественият вид на света
Убеден съм, че безпорядъкът е естественият тип на света. Това споделя в изявление през 1999 година Йордан Радичков. Вчера се навършиха 20 години от кончината на огромния българския публицист и драматург. Според него хората бъркат, като се мъчат да поправят бъркотиите в света. " Човекът желае да подреди света, когато е некадърен да тури ред у себе си ", споделя той.
Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 година в село Калиманица до Берковица. Селото е разрушено през 1969 година поради градежа на язовир " Огоста ". Жителите му са разселени в близките селища, а къщите - разрушени. Родното си село Йордан Радичков назовава " моята дребна литературна орница " и " село, изпаднало от каруцата на Бога ".
На шест години той изгубва гласа си, уплашен от куче. Единствен другар му става глухонямо съседско момиче, което си играело с него. Той не разбирал какво се опитвала да му каже и по тази причина години по-късно споделя: " Винаги, когато пиша, имам възприятието, че зад мен стои още един човек и ме гледа през рамото. И се усещам длъжен, когато приказвам, да приказвам от името на още един човек, който не може да приказва - това е Глухонямата ".
На 13 години остава без татко
Началното си обучение Радичков приключва в прилежащото село Гаганица. През 1947 година приключва гимназията в Берковица. По български език и литература учителите не му пишели повече от междинен, тъй като не можел да напише съчинение по разпоредбите. " Няма пролог, ревю и умозаключение. Аз по този начин продължих да пиша до края на живота си. Една история мога да я стартира, от кое място желая ", споделя Радичков. На въпроса кой е най-щастливият интервал в живота му, писателят дава отговор, че е признателен на ориста, че е роден в Северозападна България. Неведнъж е заявявал, че черпи сюжети за творчеството си от своя роден край, който го омагьосва.
Призванието си открива инцидентно. Разболява се от туберкулоза и постъпва на лекуване в санаториума в Искрец. След като се прибира в родното си село, от нямане какво да прави, стартира да написа дребни истории и да ги праща до в. " Народна юноша ". " Това са историйки, свързани със сезоните - есен, зима, сняг, дебели преспи... ", споделя Йордан Радичков. Пишел ги на ръка и ги изпращал до редакцията на вестника. Главният редактор тогава Христо Цачев, впечатлен от стила и образността на Йордан Радичков, му предлага да стане сътрудник на вестника за Враца. Първият му репортаж е озаглавен " Ще приберем в точния момент богатата годишна продукция ".
През 1952 година е назначен за помощник в софийската редакция на " Народна юноша ". Започва да написа очерци, като се подписва с презимето си Димитров. Главният редактор на вестника му предлага да си измисли по-запомнящо се име. Бъдещият публицист взема решение да употребява фамилното име на дядо си Трайчо - Радичков. И по този начин под дописка там за първи път се появява името Йордан Радичков. С дописките и очерците за вестника писателят от време на време имал
проблеми, тъй като не пишел като другите
и особеният му жанр обърквал редакторите. Упреквали го, че им дава материали, които не трябват на броя, само че ги разгласили, тъй като били увлекателно написани.
През 1953 година Йордан Радичков и Дамян Обрешков са командировани от " Народна юноша " в Източните Родопи. Репортажите си Радичков написа бързо на машина и без да поправя съвсем нищо. От пътуването им в градовете Мадан, Рудозем, Златоград те вършат пътепис, в който всеки написа своята част, оповестена в няколко следващи броеве на вестника. От тази командировка Радичков събира хрумвания и облици за първия си роман " Той идва, Имигю, чуваш ли ", оповестен през 1953 година във в. " Литературен фронт ".
През 1954 - 1960 година Радичков е редактор във в. " Вечерни вести ". От 1960 година до 1962 година той е в състава на Сценарната комисия към " Българска кинематография ". От 1962 година до 1969 година работи като редактор и член на публицистичната колегия във в. " Литературен фронт ", където завежда отдел " Белетристика ".
В огромна част от творбите си Йордан Радичков претворява истории за самодиви, караконджули и всевъзможни чудатости от родното си село Калиманица, които е слушал да се описват по седянки. В своите разкази, новели и театрални пиеси Йордан Радичков употребява оръжието на гротеската против глупостта на света, пишат от списание " Куриер на ЮНЕСКО " и прибавят, че той черпи изкуството си от селската мъдрост.
През 1959 година се появява първият му алманах с разкази " Сърцето бие за хората ". Следват сборниците му с разкази " Прости ръце " (1961), " Обърнато небе " (1962).
Книгата, с която Йордан Радичков провокира дискусия в литературните среди с причудливите си герои и случки, е сборникът с разкази " Свирепо въодушевление ", излязъл през 1965 година В него са оповестени разказите му " Верблюд ", " Патицата " и " Лисицата, която се преструваше на умряла ". От митичното село Черказки из страната и Европа изплуват странни създания - вълци, верблюди, клюводръвци, спешени врани, жаби, врабчета и лисици, които се вършат на умрели, а дръзкото " Мамка му и прасе! " смущава литературната рецензия. От тази книга се появява и признакът на Йордан Радичков - паниката.
Белетристичните произведения на Йордан Радичков са
преведени допълнително от 50 страни на 37 езика,
измежду които на британски, белоруски, гръцки, датски, естонски, испански, италиански, литовски, македонски, молдавски, немски, норвежки, полски, португалски, румънски, съветски, словашки, сърбохърватски, тюркменски, украински, маджарски, финландски, фламандски, френски, чешки и шведски език.
По негови сюжети са снимани филмите " Горещо пладне " през 1966 година, " Привързаният балон " през 1967 година и " Последно лято " през 1974 година
През 1967 година Йордан Радичков написа първата си театрална пиеса " Суматоха ". Тя е сложена в Държавния язвителен спектакъл " Алеко Константинов " на 30 март 1967 година от режисьора Методи Андонов. През 1995 година в Театъра на Българската войска за първи път слагат неговата пиеса " Опит за хвърчене " под режисурата на Крикор Азарян. По мотив премиерата на пиесата Йордан Радичков споделя, че към този момент " никой не желае да хвърчи ".
Четири години по-късно на въпроса кого от героите на деня би натоварил на своя балон той дава отговор: " Никого не бих качил на балона. " Опит за хвърчене " е игра за огромни деца. Сега ние остаряхме, без да се усетим, убихме децата в себе си. Човек непрестанно убива нещо в себе си, до момента в който най-после и самичък себе си изтреби ".
Пиесите на писателя са поставяни в Австрия, Беларус, Германия, Дания, Естония, Кипър, Литва, Полша, Румъния, Русия, Съединени американски щати, Украйна, Унгария, Финландия, Чехия, Швейцария.
От 1973 година до 1986 година Йордан Радичков е консултант в Съвета за развиване на духовните полезности на обществото към Държавния съвет. От 22 май 1968 година до 29 март 1989 година е заместник-председател на Съюза на българските писатели, а от 1986 година до януари 1990 година - и заместник-председател на българския П.Е.Н. клуб.
Той е един от 12-те интелектуалци,
поканени на 19 януари 1989 година на историческата закуска с президента на Франция Франсоа Митеран в посолството на Франция в София, на която са разисквани проблеми на публичното развиване в България.
На 10 юни 1990 година Йордан Радичков е определен е за народен представител в VII Велико национално заседание. На 15 август 1990 година той подава оставка като депутат. В речта си от парламентарната естрада обосновава претекстовете си, като показва: " Никога не бях си представял, че можем дотам да занемарим народа си. Озлобление, неучтивост и безпардонност се разплискват на всички места и във всичко. България продължава да бъде сцена на политически битки и пристрастености. Великото национално заседание също се трансформира в такава сцена... Нека не забравяме, че има една друга, доста по-голяма сцена на пристрастия - тази сцена е цялостното със синини национално сърце. Нека не усилваме синините по това сърце ".
През 1999 година във връзка 70-годишнината на писателя излиза сборникът " Литературната орница ", в който са събрани 42 изявленията с Йордан Радичков от 1962 година до 1999 година - четири, взети от представители на разнообразни редакции и оповестени без автограф, 16 - взети от дами и 22 - от мъже. Най-много диалози с Радичков - четири, е съумял да направи Атанас Свиленов, следван от Кеворк Кеворкян, Димитър Стайков, Любомира Парпулова и Кристина Патрашкова. От книгата читателят узнава, че обичаният звяр на писателя е язовец, че обичаният му тим е " Славия ", че ненавижда търпимостта и харесва благонадеждните хора, че няма друго обичано изкуство с изключение на писането. В изявление за годишния сборник за изкуство Et Cetera през април 2001 година Радичков споделя, че човек е добре да има повече от една сексапил. За него съблазните са две - прозата и драматургията.
На въпроса какво мисли Радичков за Радичков през 1999 година, писателят дава отговор: " Аз стартирам да се изгубвам от самия себе си и заран, като се бръсна и се виждам в огледалото, виждам все по-слабо и неясно обрисувани контурите си. Боя се, че някоя заран, като стана и погледна огледалото, няма да видя нищо ".
Българска телеграфна агенция, със съкращения
Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 година в село Калиманица до Берковица. Селото е разрушено през 1969 година поради градежа на язовир " Огоста ". Жителите му са разселени в близките селища, а къщите - разрушени. Родното си село Йордан Радичков назовава " моята дребна литературна орница " и " село, изпаднало от каруцата на Бога ".
На шест години той изгубва гласа си, уплашен от куче. Единствен другар му става глухонямо съседско момиче, което си играело с него. Той не разбирал какво се опитвала да му каже и по тази причина години по-късно споделя: " Винаги, когато пиша, имам възприятието, че зад мен стои още един човек и ме гледа през рамото. И се усещам длъжен, когато приказвам, да приказвам от името на още един човек, който не може да приказва - това е Глухонямата ".
На 13 години остава без татко
Началното си обучение Радичков приключва в прилежащото село Гаганица. През 1947 година приключва гимназията в Берковица. По български език и литература учителите не му пишели повече от междинен, тъй като не можел да напише съчинение по разпоредбите. " Няма пролог, ревю и умозаключение. Аз по този начин продължих да пиша до края на живота си. Една история мога да я стартира, от кое място желая ", споделя Радичков. На въпроса кой е най-щастливият интервал в живота му, писателят дава отговор, че е признателен на ориста, че е роден в Северозападна България. Неведнъж е заявявал, че черпи сюжети за творчеството си от своя роден край, който го омагьосва.
Призванието си открива инцидентно. Разболява се от туберкулоза и постъпва на лекуване в санаториума в Искрец. След като се прибира в родното си село, от нямане какво да прави, стартира да написа дребни истории и да ги праща до в. " Народна юноша ". " Това са историйки, свързани със сезоните - есен, зима, сняг, дебели преспи... ", споделя Йордан Радичков. Пишел ги на ръка и ги изпращал до редакцията на вестника. Главният редактор тогава Христо Цачев, впечатлен от стила и образността на Йордан Радичков, му предлага да стане сътрудник на вестника за Враца. Първият му репортаж е озаглавен " Ще приберем в точния момент богатата годишна продукция ".
През 1952 година е назначен за помощник в софийската редакция на " Народна юноша ". Започва да написа очерци, като се подписва с презимето си Димитров. Главният редактор на вестника му предлага да си измисли по-запомнящо се име. Бъдещият публицист взема решение да употребява фамилното име на дядо си Трайчо - Радичков. И по този начин под дописка там за първи път се появява името Йордан Радичков. С дописките и очерците за вестника писателят от време на време имал
проблеми, тъй като не пишел като другите
и особеният му жанр обърквал редакторите. Упреквали го, че им дава материали, които не трябват на броя, само че ги разгласили, тъй като били увлекателно написани.
През 1953 година Йордан Радичков и Дамян Обрешков са командировани от " Народна юноша " в Източните Родопи. Репортажите си Радичков написа бързо на машина и без да поправя съвсем нищо. От пътуването им в градовете Мадан, Рудозем, Златоград те вършат пътепис, в който всеки написа своята част, оповестена в няколко следващи броеве на вестника. От тази командировка Радичков събира хрумвания и облици за първия си роман " Той идва, Имигю, чуваш ли ", оповестен през 1953 година във в. " Литературен фронт ".
През 1954 - 1960 година Радичков е редактор във в. " Вечерни вести ". От 1960 година до 1962 година той е в състава на Сценарната комисия към " Българска кинематография ". От 1962 година до 1969 година работи като редактор и член на публицистичната колегия във в. " Литературен фронт ", където завежда отдел " Белетристика ".
В огромна част от творбите си Йордан Радичков претворява истории за самодиви, караконджули и всевъзможни чудатости от родното си село Калиманица, които е слушал да се описват по седянки. В своите разкази, новели и театрални пиеси Йордан Радичков употребява оръжието на гротеската против глупостта на света, пишат от списание " Куриер на ЮНЕСКО " и прибавят, че той черпи изкуството си от селската мъдрост.
През 1959 година се появява първият му алманах с разкази " Сърцето бие за хората ". Следват сборниците му с разкази " Прости ръце " (1961), " Обърнато небе " (1962).
Книгата, с която Йордан Радичков провокира дискусия в литературните среди с причудливите си герои и случки, е сборникът с разкази " Свирепо въодушевление ", излязъл през 1965 година В него са оповестени разказите му " Верблюд ", " Патицата " и " Лисицата, която се преструваше на умряла ". От митичното село Черказки из страната и Европа изплуват странни създания - вълци, верблюди, клюводръвци, спешени врани, жаби, врабчета и лисици, които се вършат на умрели, а дръзкото " Мамка му и прасе! " смущава литературната рецензия. От тази книга се появява и признакът на Йордан Радичков - паниката.
Белетристичните произведения на Йордан Радичков са
преведени допълнително от 50 страни на 37 езика,
измежду които на британски, белоруски, гръцки, датски, естонски, испански, италиански, литовски, македонски, молдавски, немски, норвежки, полски, португалски, румънски, съветски, словашки, сърбохърватски, тюркменски, украински, маджарски, финландски, фламандски, френски, чешки и шведски език.
По негови сюжети са снимани филмите " Горещо пладне " през 1966 година, " Привързаният балон " през 1967 година и " Последно лято " през 1974 година
През 1967 година Йордан Радичков написа първата си театрална пиеса " Суматоха ". Тя е сложена в Държавния язвителен спектакъл " Алеко Константинов " на 30 март 1967 година от режисьора Методи Андонов. През 1995 година в Театъра на Българската войска за първи път слагат неговата пиеса " Опит за хвърчене " под режисурата на Крикор Азарян. По мотив премиерата на пиесата Йордан Радичков споделя, че към този момент " никой не желае да хвърчи ".
Четири години по-късно на въпроса кого от героите на деня би натоварил на своя балон той дава отговор: " Никого не бих качил на балона. " Опит за хвърчене " е игра за огромни деца. Сега ние остаряхме, без да се усетим, убихме децата в себе си. Човек непрестанно убива нещо в себе си, до момента в който най-после и самичък себе си изтреби ".
Пиесите на писателя са поставяни в Австрия, Беларус, Германия, Дания, Естония, Кипър, Литва, Полша, Румъния, Русия, Съединени американски щати, Украйна, Унгария, Финландия, Чехия, Швейцария.
От 1973 година до 1986 година Йордан Радичков е консултант в Съвета за развиване на духовните полезности на обществото към Държавния съвет. От 22 май 1968 година до 29 март 1989 година е заместник-председател на Съюза на българските писатели, а от 1986 година до януари 1990 година - и заместник-председател на българския П.Е.Н. клуб.
Той е един от 12-те интелектуалци,
поканени на 19 януари 1989 година на историческата закуска с президента на Франция Франсоа Митеран в посолството на Франция в София, на която са разисквани проблеми на публичното развиване в България.
На 10 юни 1990 година Йордан Радичков е определен е за народен представител в VII Велико национално заседание. На 15 август 1990 година той подава оставка като депутат. В речта си от парламентарната естрада обосновава претекстовете си, като показва: " Никога не бях си представял, че можем дотам да занемарим народа си. Озлобление, неучтивост и безпардонност се разплискват на всички места и във всичко. България продължава да бъде сцена на политически битки и пристрастености. Великото национално заседание също се трансформира в такава сцена... Нека не забравяме, че има една друга, доста по-голяма сцена на пристрастия - тази сцена е цялостното със синини национално сърце. Нека не усилваме синините по това сърце ".
През 1999 година във връзка 70-годишнината на писателя излиза сборникът " Литературната орница ", в който са събрани 42 изявленията с Йордан Радичков от 1962 година до 1999 година - четири, взети от представители на разнообразни редакции и оповестени без автограф, 16 - взети от дами и 22 - от мъже. Най-много диалози с Радичков - четири, е съумял да направи Атанас Свиленов, следван от Кеворк Кеворкян, Димитър Стайков, Любомира Парпулова и Кристина Патрашкова. От книгата читателят узнава, че обичаният звяр на писателя е язовец, че обичаният му тим е " Славия ", че ненавижда търпимостта и харесва благонадеждните хора, че няма друго обичано изкуство с изключение на писането. В изявление за годишния сборник за изкуство Et Cetera през април 2001 година Радичков споделя, че човек е добре да има повече от една сексапил. За него съблазните са две - прозата и драматургията.
На въпроса какво мисли Радичков за Радичков през 1999 година, писателят дава отговор: " Аз стартирам да се изгубвам от самия себе си и заран, като се бръсна и се виждам в огледалото, виждам все по-слабо и неясно обрисувани контурите си. Боя се, че някоя заран, като стана и погледна огледалото, няма да видя нищо ".
Българска телеграфна агенция, със съкращения
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ