Тялото на млада жена, облечено и поставено така, че да

Тялото на млада жена, облечено и сложено по този начин, че да наподобява на ангел, е намерено в парка в Стокхолм. Убийството има смразяваща аналогия с тези на Създателя на ангели - сериен палач, хванат преди две десетилетия... и преди малко умрял в пандиза.

Обаждането шокира детектив контрольор Джейми Йохансон, която от дълго време е скъсала всички връзки с Швеция. Нейният татко е заловил Създателя на ангели и тя добре помни този тежък интервал. Но в този момент истинските досиета по случая липсват, както и неговият сътрудник. Всеки миг килърът може да вземе нова жертва, а репутацията на татко ѝ е застрашена. Джейми се завръща към замръзналите улици на родния си град, с цел да открие дали има подражател, или са осъдили неверния човек преди толкоз години. Тя се изправя против личното си тъмно детство, както и против злото, дебнещо града, с цел да разгадае този случай и да открие истината. Но с толкоз доста секрети, заровени под заснежената земя, ще успее ли да хване килъра, преди той да вземе идната си жертва?

Създателят на ангели се завърна и проектът, изготвян двадесет години, към този момент е в деяние!

Морган Грийн е израснал в Южен Уелс и е учил британска литература и креативно писане в университета в Суонзи. През 2017 година той основава платформа, отдадена на насърчаването на амбициозни създатели. Морган е писал в разнообразни жанрове, само че става известен с романите за шведката Джейми Йохансон, които го изстрелват на върха на скандинавската престъпна ранглиста на Amazon.

Предствяме ви фрагмент от " Създателят на ангели ", Морган Грийн, издателство " Ера ":
1.
Тялото ѝ беше още топло, когато я отнесе в гората.

Стъпките му хрущяха в пресния сняг и студеният нощен въздух като че ли обвиваше с лед даже диханията му. Лунната светлина блестеше сребриста, а лъчите се разбиваха сред дърветата.

Той забави ход, дишаше тежко. Тя натежаваше от ден на ден, отпуснала се в ръцете му. Устните ѝ бяха посинели, а кожата ѝ закупи оня мъртвешки бледен нюанс.

Това нямаше по какъв начин да бъде елементарно.

Нищо от това не беше елементарно.

Но трябваше да се направи. Просто трябваше.

Внимателно я постави на земята. Снегът се пропи в панталоните му при коленете и го обзе вцепенение. Мълчаливо погледна в очите ѝ.

За секунда останаха по този начин. После посегна към колана си и с треперещи пръсти издърпа преди малко наточената брадвичка, пъхната там.

Цифрите на часовника му светеха в тъмното. Малко след среднощ.

Изгревът към момента беше надалеч, само че имаше още доста работа за извършване.

А времето изтичаше.

2.

Детектив контрольор Джейми Йохансон знаеше, че позвъняване в три сутринта значи единствено едно.

Телефонът ѝ светна на нощното шкафче и завибрира, все едно затанцува по дървената повърхнина.

Вероятно щеше да се стресне, в случай че въобще бе заспивала, само че съвсем не спеше напоследък.

Джейми се отдръпна от прозореца, вълните на залива Мачир се разбиваха в скалите долу от незапомнени времена, след това бързо прекоси стаята.

Не разпозна номера, само че знаеше кода – Швеция.

– Ало? – сподели го безшумно и изцяло будна.

Джейми потегли към вратата, тъй като не искаше да тормози Греъм, и излезе в коридора.

Вън от топлата прегръдка на спалнята въздухът беше много по-студен.

– Детектив контрольор Джейми Йохансон? – попита глас, чийто акцент я върна в детството. – От Лондонската столична полиция?

Не и от шест месеца, искаше да добави Джейми.

– Да – отвърна тя нерешително. – Кой се обажда?

Затвори вратата след себе си и задържа ръка върху хладния месинг, до момента в който чакаше отговор.

– Обажда се детектив контрольор Андерс Вийк от ШП, Стокхолм.

Шведска полиция! Това означаваше ШП.

– Вийк? – повтори Джейми, излезе от коридора и отиде в кухнята на Греъм, а мразовитите каменни плочки щипеха босите ѝ крайници.

– Андерс Вийк.

Джейми преглътна и се загледа през прозореца над плота. В далечината се въртеше фар.

– Как мога да ви оказа помощ?

– Извинявам се за късното позвъняване – сподели той публично, – само че нуждая се от помощта ви.

– Относно какво? – попита Джейми, като се обърна и се облегна на готварската печка „ Рейбърн “, а топлината на тялото ѝ като че ли полепна по желязната повърхнина, след това прокара ръка през пепеляворусата си коса, отметна я от лицето си и скръсти ръце.

– Баща ви – сподели той.

Джейми се вцепени.

– Баща ми е мъртъв от деветнайсет години, детектив Вийк.

Ръчно резбован часовник с кукувица тиктакаше шумно на отсрещната стена.

– Да – отвърна Вийк, – знам.

Джейми долови отчаяние в гласа му.

– Изглежда обаче – продължи той, – че Създателя на ангели не е.

***

Самолетът се спусна надолу през гъстите облаци и покритата със сняг земя се очерта през мъглата.

Тя въздъхна и потърка очи.

Сънят ѝ беше накъсан, в случай че въобще заспеше.

Господи, какво прави още веднъж тук? Знаеше, естествено, само че мозъкът ѝ не можеше да го обработи. Създателя на ангели. Това беше един от най-важните случаи на татко ѝ. Помнеше го ясно. Как можеше да не го помни? Това беше последният случай, по който работеше, преди майка ѝ да го напусне и да я води в Англия. Това беше последният гвоздей в ковчега, в който се беше трансформирал бракът на родителите ѝ.

И в този момент шведската полиция се нуждаеше от достъп до старите досиета на татко ѝ и тя трябваше да бъде там, с цел да им ги даде. Не можеше да разреши на различен да рови из движимостите му, най-малко това, което беше останало от тях.

Но не страхът я държеше настрани през всичките тези години, не знаеше какво тъкмо е. Вина? Страх? Какво щеше да откри? Не си и мислеше, че в миналото ще желае да посети от дълго време изстиналите остатъци от живота на татко си.

И въпреки всичко в този момент тези остатъци я бяха застигнали, а тя нямаше право на избор.

Джейми се връщаше на мястото, което в миналото наричаше собствен дом.

Все още не бе наясно по какъв начин я кара да се усеща всичко това.

Или може би просто не искаше да го мисли.

Джейми наблюдаваше по какъв начин градът става все по-голям под нея. Следобедът изтикваше слънцето и нощта приближаваше. Тук нощта пристигаше бързо.

Самолетът кацна при срещуположен вятър, водачът го приземи, а Джейми отключи телефона си и изключи самолетния режим. На екрана се появи известие, беше от Греъм и гласеше:

„ Пази се “.

Той не беше от най-разговорливите и Джейми високо оценяваше това.

Между тях всичко беше простичко.

Той ходеше да лови риба, прибираше се и отново отиваше за риба. Нямаше го с дни, седмици от време на време.

Хранеха се дружно, постоянно в безмълвие.

Правеха обич. Също в тишина. Всеки вярваше, че другият би споделил нещо, в случай че се наложи. Това беше необичайност. Беше хубаво. Не познаваше нищо по-добро от това.

Не знаеше също дали пък това не беше най-тъжното от всичко.

Джейми излезе в административен отпуск от май, а в този момент беше януари. Живееше във вилата на Греъм от октомври. И въпреки всичко, въпреки да беше напуснала дребния си оазис единствено преди часове, всичко ѝ се струваше далечно. Все едно животът ѝ през последните осем месеца не се беше случвал. Все едно всичко беше някакъв напрегнат сън. Някакво краткотрайно бягство. Поемане на мирис сред безмилостните талази.

И до момента в който тя се взираше в силуета на Стокхолм, Англия ѝ се струваше като някакъв различен свят. Все едно някаква друга Джейми е живяла в него.

Столичната полиция... Кариерата ѝ... Щеше ли в миналото да се върне към нея? Не знаеше.

Какво ли ще е да се върне още веднъж? Обратно измежду мъртвите. Обратно измежду мрака. Нейният, на татко ѝ... Щеше да им даде достъп, само че докосването до всичко това...

Джейми стисна ръце в скута си, с цел да спре треперенето.

Работата ѝ постоянно е била метод да се усеща покрай татко си. Да следва неговите стъпки. Да прави това, което бе правил и той.

И въпреки всичко точно това ѝ беше лишило всичко. Вътрешно и външно.

Джейми почувства тежест в гърдите си, пое надълбоко въздух и принуди гръдния си панер да се издуе. Последният ѝ случай ѝ донесе покачване и хвалба, само че тя не смяташе, че стрелбата по някой заслужава това. Отново я бяха възстановили на работа и ѝ споделиха, че може да се върне, щом е подготвена. Готова ли? Абсолютна подигравка, намерения си, до момента в който слушаше затихването на моторите, а самолетът се приготвяше да спре. Готова? В тази работа няма такова нещо. Случваха се гадни неща и по-късно всичко зависеше от самия теб. Независимо дали я търсиш, или не, тъмнината постоянно намира своя път, привлечена към теб като молец от пламък. Знаеше го доста добре.

И ето я още веднъж тук.

Джейми разкопча защитния колан и остави напрежението да я напусне.

Погледна за последно стокхолмския небосвод.

Беше прекомерно късно да се отхвърля.

***

Джейми постоянно пътуваше единствено с ръчен багаж и преминаваше през защитата, а аленият ѝ паспорт улесняваше процеса.

– Välkommen hem – поздрави митничарят и се усмихна необятно, до момента в който го връщаше. Добре пристигнала вкъщи.

Джейми му кимна, като не съумя да отвърне на любезността му, след което прибра паспорта в джоба си и се запъти към изхода. Мислите ѝ още веднъж започнаха да се носят на шведски, като че ли в никакъв случай не си бе тръгвала от тук.

Utgång.

Изход.

Това беше вторият път, когато се връща в Швеция за последните деветнайсет години. Първият път – за погребението на татко си. Преди деветнайсет години, мислеше си за това, до момента в който вървеше. Тогава с нея беше и майка ѝ. Нито една от двете не продума през цялото пътешестване.

Този път Джейми не беше споделила на майка си, че се връща. Не сподели на никого. Всъщност нямаше на кого да каже.

Сребристите порти се плъзнаха пред нея и тихият шум от пътя отекна през летището.

Гладко избръснат мъж на към четиресет стоеше на тротоара, а зад него се виждаше паркиран нов седан „ Волво “. Беше се облегнал на предния калник и деликатно наблюдаваше Джейми, до момента в който излиза.

Оттласна се и прекоси мокрия тротоар, като я пресрещна на половината път. Кимна учтиво, без да губи време, и се показа:

– Детектив контрольор Андерс Вийк – сподели той, без да вади ръце от джобовете на черното си палто. – Благодаря, че пристигна.

– Удоволствието е мое – отвърна Джейми, като се надяваше да не звучи прекомерно подправено.

Изобщо не беше наслаждение. Думата даже не се доближаваше до това.

– Би ли предпочела да приказваме на британски? – попита той, до момента в който я преценяваше с взор.

Джейми долови нотка на застъпничество в гласа му, въпреки да не разбираше за какво.

– Svenska går bra – отговори изрично тя. Може и на шведски.

Вийк се усмихна общително и небрежно и по-късно продължи на родния си език:

– Извинявам се, че не можах да споделя повече информация по телефона. Естеството на случая, както може да си представиш, е внимателно.

Джейми се протегна, сакът ѝ висеше в профил и нямаше самообладание към този момент да завърши с целия този протокол.

Ботушите ѝ изскърцаха, когато реалокира тежестта на другия си крайник. Леки ботуши за преходи, сигурни, здрави. Идеални за всичко.

Точно като нея преди.

Джейми въздъхна. Чувстваше се доста по-стара от трийсет и седемте си години, самолетните седалки постоянно я караха да се усеща по този начин.

– Разбирам. Каза, че този случай е обвързван с персоналните документи на татко ми. Не разбирам какво може да има в тях, което да не е в досиетата по делото.

Вийк въздъхна, като се огледа в двете направления. Изглеждаше угрижен.

– Моля – сподели той и уточни към колата, – имаме доста за обсъждане. Ще обясня по пътя.

***

Потегли от бордюра и гладко форсира. Електрическият мотор безшумно мъркаше, до момента в който напускаха летището.

Вече беше мрачно и въздухът стана мразовит, а вятърът напряко хапеше. Встрани от пътищата се беше натрупал сняг. През прозореца Джейми виждаше града и по какъв начин светлините пламтяха по върховете на високите съвременни офис здания. Това беше нейният дом четиринайсет години.

Първите четиринайсет години от живота ѝ.

Част от нея постоянно бе желала да остане.

– Създателя на ангели – прошепна Джейми, само че по-скоро мислеше на глас.

Обърна глава и огледа Андерс Вийк. Кожата на лицето му беше гладка, безпрепятствено избръсната. Тъмната му коса беше пригладена обратно и всеки кичур стоеше на мястото си. Имаше здрава, остра челюст и някак квадратен нос. Очите му издаваха висок разсъдък.

– Да – удостовери Вийк, – помниш ли случая?

– Бях на тринайсет – отвърна Джейми. – Това беше последният случай, по който работи татко ми, преди с майка ми да се преместим в Англия. Седем тийнейджърки бяха убити. Изнасилени. Задушени. Телата им – захвърлени в гората.

Имаше време, когато на Джейми щеше да ѝ бъде мъчно да приказва за това и да се изправи пред мрачните мемоари. Изглежда, към този момент не усещаше нещата, както преди. Думите, като че ли идваха елементарно, даже не засядаха в гърлото ѝ.

– Да – сподели Вийк, – обсъждал ли е в детайли случая с теб?

– Достатъчно да вбеси майка ми, само че евентуално не задоволително, с цел да ви е от изгода – отговори тя. – Какво тъкмо се случва?

Вийк въздъхна.

– Мъжът, който татко ти залови, Ханс Сьоберг – мъжът, упрекнат в убийствата на тези девойки – умря в пандиза преди четири дни.

Джейми стисна челюст и погледна към пътя пред себе си. Червена мъглива светлина от фарове плуваше в далечината.

– Вчера сутринта – продължи Вийк – беше намерено тяло, като събитията към убийството изумително припомнят за почерка на Създателя на ангели.

– Имитатор? – попита Джейми и се обърна да го огледа.

Той поклати глава.

– Спецификите на убийствата му в никакъв случай не са били оповестявани обществено, детайлностите също...

Страховито. Шокиращо. Притеснително. Изберете си. Джейми бе виждала фотосите.

– Някой може да е прочел досиетата – сподели Джейми. – Да няма приключване на информация?

– Това е едната ни версия. Подозираме, че действителността е много по-неприятна.

– В смисъл? – попита Джейми, до момента в който наблюдаваше лицето на Вийк, не беше изключително прочувствен човек.

– Те липсват.

Тогава ѝ стана ясно.

– Затова съм тук – продължи тя. – Надявате се татко ми да има скрити копия някъде.

– Със сигурност ще са ни от изгода – отвърна Вийк сдържано.

Джейми видя метода, по който юмруците му стиснаха кормилото и по какъв начин се стягаха, до момента в който говореше. Изглежда, казусът не започваше по никакъв начин обещаващо. Фактът, че най-хубавата му диря беше да докара Джейми със аероплан въпреки това, го потвърждаваше.

– Кой би могъл да ги вземе?

– Някой, който е наясно със системите ни за сигурност. Някой, който знае по какъв начин да деактивира охранителните камери и да мине през защитата.

– Полицай.

– Детектив – към този момент погледна към нея Вийк. – Робърт Нистрьом. Партньорът на татко ти.

Джейми потисна изненадата си.

– Той би трябвало да е на шейсет – Джейми си спомни мъжа. Висок, слаб. Имаше най-тъмните и гъсти вежди, които в миналото бе виждала. Беше добър другар на татко ѝ. И добър човек. Харесваше го. – Разпитахте ли го?

– Щяхме, в случай че можехме да го намерим.

– Подозирате, че той ги е взел?

– Не можем да сме безапелационни. Неговата карта е употребена за достъп до архивите – това знаем сигурно. Изглежда, апартаментът му е бил разрушен в нощта, когато файловете са били откраднати. Не намерихме ДНК или следи, които да демонстрират, че някой различен е бил там, само че не сме го изключили като опция.

– Следи от битка?

– Не, на пръв взор Нистрьом не е бил у дома по това време. Три дни преди този момент колата му е засечена на тол станция на стотина километра северно от града – вечерта, преди Сьоберг да почине. Не се е прибирал назад. Изпратихме бюлетин в цялата страна и предупредихме граничните пунктове на север. Ако колата е в придвижване, ще го намерим. Засега нямаме прогрес.

– Взето ли е нещо друго?

Вийк поклати глава.

– Не. Нистрьом е пенсионер, само че остана да работи като съветник в полицията. Запази пълномощията си. Изглежда, който и да е проникнал, е знаел, че Нистрьом има достъп, няма да е вкъщи и е знаел тъкмо какво търси.

– Защо тъкмо той? Защо не някой различен от стотиците хора, които имат достъп?

Вийк натисна мигача, прекоси в другата лента и се насочи към един излаз.

Джейми подвигна взор към табелата и усети по какъв начин тялото ѝ леко се напряга, когато влязоха в кръговото и се насочиха към предградието, което в миналото наричаше дом.

– Сьоберг твърдеше, че е почтен до изговаряне на присъдата – сподели Вийк. – Винаги съм считал, че татко ти и сътрудникът му Нистрьом бъркат.

– Доказателствата бяха неоспорими – отвърна Джейми, като си спомни по какъв начин завърши делото. – Той си призна, нали?

Вийк кимна.

– Да, само че Сьоберг не беше единственият обвинен.

– Смяташ, че са осъдили неверния човек? – Джейми потърси в лицето на Вийк даже дребна диря за мнението му.

Отминаващите улични лампи осветяваха кожата му в оранжево и в чудноват синхрон с ритъма на пулса ѝ.

Мисълта беше ужасяваща. Създателя на ангели тормози града близо година по това време. Родителите забраняваха на децата си да излизат. Хората се опасяваха да вървят сами през нощта. Всеки ден бащата на Джейми – както и всички в града – се опасяваха да не намерят идната жертва.

Ако се беше завърнал в този момент... значи кошмарът щеше да стартира изначало.

– Не мога да го настоявам – сподели Вийк, – само че Сьоберг е мъртъв от четири дни; досиетата по случая са откраднати; детективът, който е работил по случая, Нистрьом, е липсващ и една тийнейджърка е открита в гората. Тялото ѝ е ситуирано в същата режисура като другите.

Джейми си го показа и стисна челюст. Минаваха, без да понижат скоростта през град, който Джейми в миналото познаваше добре.

– Къде отиваме? – попита тя, като гледаше постройката отдясно. Същата, в която се намираха юристите, които се занимаваха с продажбата на дома, където бе израснала.

– У вас – сподели Вийк.

Джейми присви очи.

– Нещата на татко ми са на склад, ключът е оставен при изпълнителите на наследството. Предположих, че имаш потребност от мен, с цел да отворя... – Джейми замълча, когато Вийк сви наляво по остарялата улица на Джейми.

– На склад? – попит Вийк. – Не, нещата на татко ти са към момента в къщата.

Появи се отдясно – занемарена и мръсна. Някогашната красива дървена ламперия беше изгнила и паднала тук-там. Керемидите се свличаха от покрива. Градината начело беше обрасла и покрита с висока трева, върховете ѝ се превиваха надолу от снега. Прозорците бяха затворени и тъмни.

Вийк постепенно спря колата начело и Джейми я погледна.

– Майка ми продаде къщата след гибелта му – сподели Джейми, объркана, гласът ѝ, като че ли идваше отнякъде отвън нея.

– Не – отвърна Вийк и изключи мотора, – не я е продала.


Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.