Да поговориш с вълчица
Тя знаеше, че не е като другите и повода не беше в сънищата ѝ. С тях се справяше от дете. Не беше и в изкривеното и претърпяно време, което я връщаше непрестанно назад… не първоначално, а някъде по средата. Там, където се живее най-трудно.
Да балансираш в динамичното равновесие на нишките на времето е невероятно за множеството хора. Тя може и това. Заплита цветните влакна – лилаво за честност, алено за обич, бялото на истината и черното на неискреността…
Вижда хората в цветове. Всеки е пъстър. Само самотата му е сива. В самотата ѝ има тези сенки и полуистини, които никой не изрича на глас. Тя знае тези неизречени думи и може, и има смелостта да ги изрече на глас. Има способността да ги трансформира в истина… Вселенската истина…
Може да вижда обратно във времето и да го заключи в стиха или описа на сегашното. Може да го отключи с магията на други думи. Защото знае, че няма по-силно оръжие от думата. Тя може да умъртви душата ти, а сърцето ти стане на камък… И да останеш полумъртъв, и да помниш думите, макар всичко…
Тя знае тези думи. Произнася ги с първичния боязън на новопокръстения. Не тъй като в този момент прохожда в света на сетивата, а тъй като отношението ѝ към думите е такова. Като към сетивността у другите.
Този, който е докоснал душата ѝ знае, че води борби само за обич. И от обич. Тези, които са гледали в профил, знаят, че е безпощадна. Тези, които са познали борбите ѝ, още сънуват с отворени очи.
Ръцете ѝ познават дъждовете и трансформират в слънце пороите… Познават и ласката… и могат да я трансфорат в най-страховитата стихия. След подобен вихър дните ти зависят само от нея… там, някъде във Вечността ти и след нея….
Тя е отричана, тя е рисувана, тя е целувана или пък просто е… обичана…
Тя е съвършена, тъй като схваща Вселената и е част от тези нейни закони, които те приспиват за 100 години…
Тя е съвършена, тъй като изпипва и грешките си до съвършенство… и в никакъв случай не вие сама против луната…
Жени Иванова, На Прага на Душата
