Просто исках да я имам. Без обещания
Тя ме харесваше. Никога не изиска повече от това, което можех да й дам. Вечер беше моя. Не доста рядко, не прекомерно постоянно. Най-вече във вторник.
Имах я, а след това се отпускаше на гърдите ми и се заслушваше в ударите на сърцето ми. А когато заспивах, тя си тръгваше. Незабележимо. На пръсти. И краткотрайно. До идващия вторник.
Не оставяше и косъм на възглавницата. Нищо, което да припомня, че е била тук. Беше влюбена. Показа ми го доста пъти. Но не изиска връзка.
Знаеше, че не съм подготвен да й отдам душата си. Аз не бях влюбен. Просто желаех да я имам. Без усеща. Без обещания. Без лъжливото “завинаги ”. Исках я за малко. И за по-интересно.
Целуваше ме. Целуваше ме доста. Другите не правеха по този начин. Отиваха си незабавно щом се облекат. Искаха да се забележим отново. Оставяха ми нещо за спомен.
Тя си тръгваше без да каже нито дума. Без да желае нищо. Без да дава нищо. Без да се обажда отново.
Започнах да се влюбвам. В парфюма й. В погледа. В усмивката. В смс-ите без отговор. И когато бях сигурен, че съм влюбен, нея към този момент я нямаше.
Тръгна си ненадейно. Никак краткотрайно. Завинаги. С нов номер. А аз към момента я очаквам. И към този момент освен във вторник…
Автор: “Жени ”, Чарлз Буковски
