Хореографът Елена Замфиреско: Всеки човек може да открие емоцията чрез движението
Тя има оня пламък в очите, който в този момент – посредством сърцето и отворените й за танца сетива – открива и в студентите от НАТФИЗ. Елена Замфиреско слага, подканя, предизвика и споделя в прав текст – Just say it!. Просто го кажи, това е...
Казва още, че Just say it! е интензивна притча на живота. И то каква! В нейния „ танцов “ език липсват дидактизъм и безсмислени повторения. Няма го и натрапчивото чувство за нещо, което към този момент си чул, видял или схванал. Има странствуване в хубостта на придвижването, има блян за съгласуваност, илюстриран посредством само очевидно оръжие – въжето.
Има и гора, и река, и още нещо, което всеки самичък може да открие за себе си. Както всеки самичък може да открие страстта като смисъл на човешкото. И то посредством придвижването. Елена Замфиреско е образецът. Тя е нежната самодива от прилежаща Румъния, осъзнала, че близостта и чувството за несамотност е положение, което самичък предизвикваш. Независимо, че го споделяш като подарък...
От нейната философия са имали щастието да попият Теодор Тодоров и Христина Христова (Хиха) – сценография и костюмите в Just say it!, както и деветимата млади артисти – Биляна Цолова, Грета Георгиева, Даниела Замфирова, Деляна Ивелинова, Диана Петрова, Илиана Гаминчева, Марина Атанасова, Павел Стефанов и Ралица Николова.
Снимка: Даниел Димитров
Елена Замфиреско – за изненадата й от българските студенти и за какво Just say it! е провокация и „ интензивна притча на живота “, за изкуствената връзка и за какво в София тя се усеща като вкъщи си, за какво българи и румънци не познават културите си, и за какво след две седмици у нас прекатурна концепциите си на 360 градуса.
Едно от най-хубавите заглавия в настоящия плакат на Народния спектакъл – „ Фиеста “, е сложено от румънската режисьорка и хореограф Андреа Гаврилиу. Познавате ли я?
- Да, познавам я. Тя беше студент в нашия университет и е доста надарен хореограф. Не съм гледала представлението, само че съм удовлетворена, че има сходно положително зрелище тук, в България.
Всеки хореограф има собствен способ на слагане и постановка, според от концепцията и от метода на придвижванията, които желае да покаже. Една от нейните присъщи черти е по този начин нареченото интензивно придвижване.
Моето виждане за Just say it! стартира с нещо като сюжет, който аз направих. Но режисурата ми е по-поетична, в случай че може изобщо по този начин да се каже...
Любопитно е по какъв начин се получи този сюжет, който имаше една чиста и ясна история. Но за две седмици всичко по този начин се преобрази, че наподобява като напълно друга история.
Така става постоянно у нас – когато някой пристигна с концепция, за две седмици съумяват да го накарат да преобърне нещата на 360 градуса...
- (Смее се – бел. а.) Да, по този начин е. Но този вид взаимоотношение си има своите плюсове – тъй като те кара да мислиш и работиш оттатък думите.
Пренебрегвайки езиковата преграда, ние можем да намерим метод да се показваме посредством въпросното придвижване. И по тази причина сюжетът се трансформира по този метод...
Какви са усещанията Ви от НАТФИЗ и студентите, и трансформираха ли се тези усещания по време на работата?
- Не. За първи път пристигнах в София през април, поради един уъркшоп. Тогава срещнах студентите за първи път, те бяха в първи и втори курс. В рамките на два дни, направихме едно малко зрелище. Тя бяха доста възприемчиви и се опитваха да схванат всичко за доста малко време, и то по допустимо най-хубавия метод. А самото зрелище беше доста положително.
По-късно, през юни, получих покана за настоящия театър, който да слага с четвъртокурсници. Не знаех тъкмо с какви хора ще работя, тъй като в нашия университет има напълно друга конструкция на този департамент – по придвижване. Като пристигнах, разбрах, че с изключение на движенчески дисциплини, има и актьорски. Затова първото, което желаех да схвана, е по какъв начин те се движат, какво могат...
Когато пристигнах през август, за една седмица съумях да направя целия материал със студентите. Прецених, че концепцията на сюжета, с който пристигнах тук, е прекомерно актьорски и би трябвало да го създадем по-движенчески. Трябваше взаимно да се предизвикваме и да работим с един по-поетичен „ ключ “.
Снимка: Даниел Димитров
Видях доста пламък в очите на студентите. А този пламък се появява сега, в който те схващат какво би трябвало да създадат и по какъв начин да го създадат.
И в този момент най-важният въпрос: Защо Just say it?
- Това е едно малко и грабващо заглавие, в съпоставяне със самия театър. То е обвързвано с силата, която имаме у себе си, и която задържаме, възприятията и страстите, които претърпяваме, и не доста постоянно показваме. Всичко това е обвързвано с връзката, която водим посред, а доста постоянно тя е много изкуствена... И по тази причина Just say it! е покана и провокация да кажем това, което мислим и усещаме.
Казвате, че Just say it! наподобява като интензивна притча на живота. Това единствено на сцената ли може да се реализира, единствено сцената ли може да сътвори тази притча?
- Тази притча на живота – да! (Смее се – бел. а.).Това е методът, по който аз мога да показва себе си и моите мисли. И това е на едно напълно друго равнище – духовно, културно.
Преди малко говорихте за чиста и ясна история. Важна ли е добре структурираната и ясна история за построяването на едно театрално зрелище?
- Не. Не е толкоз значимо. Защото в хореографията ние не описваме истории, а приказваме оттатък тези истории.
Снимка: Даниел Димитров
Разбира се, имаме някаква история или сюжет, само че структурата идва с търсенето. Така се построява въпросната конструкция – малко по малко. Или пък имаш избрани значими моменти или цели подиуми, които започваш да анализираш – по този начин също се построяват форми и последователно се сглобява цялото представление.
Конкретно за това зрелище, аз имах три момента в главата си и по-късно открих връзката сред тях. Първото беше гора от въжета, по-късно – река от въжета, и най-после – финалната част (Смее се – бел. а.).
Имате ли чувството, че се размиват границите сред танц и танцов спектакъл, и че все по-често танцов театър се афишира като сценичен театър?
- Да, танцов спектакъл или спектакъл на придвижването. Спорно е... Когато приказваме за танцов спектакъл, в него има език на придвижването с театрални детайли в него. Дали ще го назовем театрално или танцово зрелище, зависи от количеството текст, което има в него. Ако има доста текст, то тогава е най-вече театрално зрелище.
Знаете, че Пина Бауш е измислила този тип пърформанс, поради актьорите в нейната натрупа. Just say it! е танцово зрелище.
Биографията Ви има впечатляващ брой артистични планове с Ваше присъединяване. Разкажете за един от тях, който Ви показва най-добре.
- След като стопирах да танцувам на сцената, аз продължих да танцувам за себе си. Сега, в случай че можех да танцувам, бих танцувала непрестанно...
Да, правила съм доста планове, само че най-важният и непосредствен до сърцето ми се назовава Clandestine (Orion Ballet Company, 2005 – бел. а.). Направих го, откакто приключих университета и бях част от една танцова компания. Шефът на тази компания ми даде опцията да направя танцов спектакъл.
Снимка: Даниел Димитров
След това започнах да работя по доста други планове, свързани с деца и младежи. Чрез тези планове се пробвам да накарам хората да открият изразяването на страстите посредством придвижване. Понякога това става с лечебна цел, от време на време – като упражнение в границите на уъркшоп.
Чувствам, че мога да стигна до всекиго посредством придвижването. Като една дребна тухличка, която се слага в израстването на индивида.
Следващия въпрос задавам на всички румънци, с които съм си приказвал в последно време. Имате ли чувството, че България и Румъния към момента не се познават една друга в културно отношение, и макар географската непосредственост, като че ли се намираме на разнообразни континенти?...
- Да, по този начин е. Такава е действителността. Не знам за какво... Ние живеем в обща историческа околност, по този начин да се каже. Това допуска, че би трябвало да се усещаме близки, да имаме близка връзка между тях, само че в действителност не е по този начин...
Сега се възнамерявам, че не съм чувала за българско зрелище в Румъния. Въпреки че в последните две години връзките сред двете страни са по-интензивни...
Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича.. “?
-... който обича другите... Като продължение на това желая да кажа, че идвайки тук, в София, имам чувството, че съм вкъщи. Не мога да обясня за какво. Не се усещам сама тук. Защото, знаете, когато отидеш в чужбина, ти си самичък. А в София се усещам доста добре. Исках да направя този план с български актьори и той да бъде български план. Щеше да ми е по-лесно да си подпомагам с румънци, само че го направих по този метод, тъй като желаех да вляза в силата на Вашата страна.
