Tя е срещуположният на обувките полюс по вертикалната ос на

Tя е срещуположният на обувките полюс по отвесната ос на нашата земно-небесна същина, в която краката стъпват по калните пътища, а главата се рее из облаците. Разбира се, това е доведен до прекаленост облик – краката могат да стъпват и по злачни треви, меки килими, хладни мрамори, мокри от есенния дъжд тротоари, а главата надалеч не всеки път стига до облаците.Така или другояче шапката, тъй като за нея става дума, като че ли е противотежестта на обувките. Но сякаш не е фетишизирана колкото тях. Не е ли в действителност? И в случай че не е, коя ли е повода? Дали това, че от шапката мъчно би се пило шампанско? Или това, че краката са по-секси от главата? Така или другояче шапката има едно скъпо свойство – да бъде отвята, да бъде изгубена, което една небезизвестна приказка се пробва да припише и на обувките. Всъщност играта сред двете – шапката и обувките, е извънредно забавна, само че за нея ще стане дума по-нататък. Да, през другите времена привързаността ни към този изумителен аксесоар, е друга. Коприненият или кашмирен шал се пробва от време на време да измести шапката, а след това, като че ли изтощен от упованията, с които е бил претрупан, се предава и ляга назад върху раменете. Винаги е имало и ще има някакъв магнетизъм в това незабавно видоизменение и скулптиране на главата, което се реализира с шапката. Безкрайна игра, от време на време сериозна, доста сериозна, от време на време занимателна и лека, безпределно влизане и излизане от роля, мемоари за минали функции, прастари и контрактувани взаимоотношения – всичко това е кодирано в слагането или свалянето на една шапка, в докосването й или в лекото й покачване от мъжка ръка, в това, че остава върху главата на дамата даже в храма. Помните ли Химе? Химе с огромната шапка. Майка й, преди да отлети вечно, слага сандъче със скъпоценности на главата на красивата си щерка и й нахлупва голяма шапка, стигаща съвсем до брадичката. Тази шапка я пази, пази и ковчежето под нея, и я крие до тогава, докато би трябвало. Какъв по-добър облик за смисъла на шапката. На илюстрациите в книгата с японски приказки Химе с огромната шапка беше като изтънчено растение, сънуващо, че е красиво момиче. Каква по-добра причина да се влюбиш в шапките.
Преди време се подготвях за изявление с Лора Хак, асистентката на Слим Ааронс, който по неговите лични думи снима „ атрактивни хора, които вършат атрактивни неща на атрактивни места “, и се бях заровила из неговите иконични фотографии. Сред тях беше и тази на няколко елегантни дами край басейна, едната с бял бански костюм и с жълта плувна шапка с апликирани цветя, извърнала полуусмихнатото си лице към камерата. Изумих се, когато малко по-късно излязох за отмора във вестибюла на красивата остаряла къща, в която се намираше редакцията, и видях съвсем същата шапка, донесена за фотосесия, единствено че черна и не за плуване, а за градски изискан, декорирана цялата с цветя и с лента за под брадичката. Естествено, незабавно си я сложих. Още помня удоволствието от отражението си с тази шапка на Miu Miu в огромното огледало на Kartell с алена плексигласова рамка. Колко времена, какъв брой стеснителност и предизвикателност, потайност и неприкритост, страст и непорочност показваше това създание в черно и какъв брой многопланово четеше природата ни на цветя, запазила се в човешката ни същина. Неслучайно една от обсесиите на Салвадор Дали са шапките. Далианската му полуда поставя върху главата му шапка във формата на самун Pa de Crostons, шапка във формата на рог на носорог, сложни за дефиниране шапки като скулптурни колажи. Сюрреалистичните тълкования на обектите основават нови смисли и смисли към този аксесоар и способността му да прекатурва стойности. Плод на тази обсесия е и един от знаковите артикули в историята на модата – фамозната Shoe Hat (шапка-обувка), резултат от смесването на гениалната сила на Дали с топнатия в сюрреализма елегантен couture на Елза Скиапарели. Всъщност концепцията да завъртиш оста и да поставиш обувката на главата, е прастара. В един японски коан учителят Нансен заварил монасите от източната и западната заяла да се карат за котка. „ Който каже добра дума, ще избави котката. “ Не се случило и котката била разсечена. Вечерта учителят разказал на Джошу какво станало, а той събул сандалите си, поставил ги върху главата си и си тръгнал. „ Джошу щеше да избави котката “, произнесъл учителят. Абсурдисткият жест като че ли декларира отвод от упорството и предпочитание да стъпваш леко по облаците, неподвластен на обстановки и статукво. През 1933-та Гала фотографира Дали с една от нейните обувки върху главата му, а друга – върху рамото му. Оттук идва вдъхновението и през 1937-а Дали и Скиапарели основават черната филцова шапка във формата на обувка с висок ток. Премиерата й е в октомврийския брой на L’Officiel de la Mode et de la Couture. През 1938-а Andre Maillet фотографира Гала с тази шапка, черна рокля и фамозното сако с избродирани червени устни, дизайн също на Скиапарели. Светът, който май постоянно подсъзнателно е мечтал да се изхлузи от обувките си, има своята фешън икона.По същото време Ернст Любич основава „ Ниночка “, сатиричната комедия, в която Грета Гарбо играе специфична руска пратеничка в Париж, пристигнала да провежда разпродажбата на съветските имперски бижута. „ Как може да оцелее цивилизация, която разрешава на дамите да поставят такова нещо на главите си. Няма да е задълго, приятели “, произнася профетическата си имитация героинята й пред витрината на един couture boutique. Не след дълго Ниночка-Гарбо, омагьосана от изкусителното обаяние на Париж и на граф Леон, увенчава митичното си лице точно с екстравагантния модел, провокирал по-рано възмущението й. Шапката символизира вътрешната битка на героинята. Иронията е блестяща, Гарбо също, даже със странната статуя на главата си. По подигравка на ориста Гарбо е открита за киното по времето, когато е работела в един магазин, в отдела за… шапки.Шапките трайно са натоварени в съзнанието ни с опцията да ни трансформират и пазят. Показателно е, че търсим разтуха в тях и в нашите неприятни дни – когато косите са смачкани и безформени, когато очите са изтощени, дружно с товара на всичките вероятни аргументи за това. Едва ли има различен аксесоар, който толкоз да трансформира погледа, колкото играта с периферията на една шапка.Попитах тези дни странствалия по света и от много време открил се в Бразилия художник Бисер Най за какво рисува толкоз постоянно със странни шапки своите странстващи през знаци и времена облици, а той ми отговори: „ За колоритно обогатяване и затваряне на горната част на фигурата. Шапката дава живот на главата, по този начин както обувките и чорапите – на краката. Когато им е топло, кръвообращението е обикновено и тялото е живо. Ако шапката е многоцветна, чорапите също. Така вземам решение цветово отвесната комбинация и импортирам детайл на смелост и храброст. “ Можем да четем отговора метафорично и отнасяйки го към шапките и живота. Друг другар, като разбра, че пиша за шапката, ми прати фотография с борсалино панама и следното: „ Падна под релсите на влака, още я окайвам, беше ми другар години наред “. Ето за това изключително свойство на шапката стана дума при започване на текста – че тя може да бъде отвята и да ни накара да се затичаме след нея, към момента в плен на илюзията, че нещата, които си отиват, може да бъдат догонени. Мъдри уроци дава шапката.