Защо Лайза Минели даде гласа си на Клара Армандова?
Тя е сложила над 40 театрални представления във Англия. Носител е на премията за най-хубав режисьор от Международния сценичен фестивал в Единбург. Член е на Съюза на писателите на Англия. Гласува за премиите на БАФТА (Британската академия за кино и телевизионно изкуство). И е единственият българин, убедил Лайза Минели да даде гласа си за собствен план. Be bold, my girl! (Бъди смела, моето момиче!) са думите, които американската актриса изрича. Те стават част от спектакъла Stage Struck на Клара Армандова, игран две години в лондонския Etcetera Theatre.
„ Няма по какъв начин да работиш с англичани, в случай че не ги познаваш. Особено в случай че си режисьор “, споделя Армандова след дълготраен престой на Острова. Животът ѝ наподобява на филм, в който обратите нямат край – и там, в Обединеното кралство, и тук – в България. Споделя, че е почнала да събира спомените си. И измежду тях са имената на Боян Дановски, Леон Даниел, Вили Цанков, Пантелей Пантелеев, както и на Фиона Шоу, Майкъл Пенингтън, Дейвид Нобс – персони, с които специалността я среща на открито. „ Ще има и доста персонални неща, тъй като никой не е рожба единствено на специалността си “, споделя режисьорката.
„ Никога не съм се задържала на едно място повече от 10 дни и в този момент ми е пъклен мъчно с тази изолираност “, добавя тя. Затова и не стопира да работи след окончателното си завръщане в родината преди няколко години. Най-новият ѝ театър ще е компилация от произведения на обичания ѝ Гогол.
Снимка: Личен списък
Пред btvnovinite.bg Клара Армандова споделя за работата и живота си във Англия, за срещите си там, за триумфите и красивите моменти, за завръщането си и нещата, които прави тук и в този момент.
Защо заминахте за Англия?
- Още от 1985 година имах повод да отпътува за страната на Шекспир. Всички другари ми споделяха, че съм идеалист. Но аз мисля че е хубаво човек да мечтае. Мечтаех да не се занимавам единствено с облик – като актриса. Исках да имам опцията да адресирам послания на публиката и по други способи. Но по време на моите четири години в Английската гимназия се влюбих в тази просвета. Каквото и да си приказваме, там и до ден сегашен имат един от най-силните театри в света.
След 1985 година започнах да пиша писма до над 50 английски университета. До 1989 година не получих никакъв отговор. По-късно разбрах, че никой от тези университети не е получавал писмата ми... През 1988 година взех решение да изпратя втора серия писма, дружно с документи и рекомендации. В последна сметка, получих предложения от университетите в Лийдс и Глазгоу, само че и от двете места ми посочваха категорично, че таксите са доста високи и че няма метод да ми създадат отстъпки.
Как се справихте с таксите?
- Аз имах освен доста мощно предпочитание, само че и доста добра подготовка от НАТФИЗ. Мой професор беше Боян Дановски, също – Сашо Стоянов, преподавали са ми Методи Андонов и Любо Кабакчиев.
Трябваше да намеря метод да събера тези 5000 паунда за университета. Обадих се на Симо Лазаров (композитор и пионер в региона на електронната в България – бел. а.) и взехме решение да пишем до една еврейска общественост в Париж. Направихме аранжименти на сефарадски песни, които зная от баба ми.
Заминахме за Париж с желанието да създадем три концерта. Отидохме сякаш за по-малко от месец, а останахме за три месеца. Там даже изкарахме Нова година.Така, отпътувах за Лондон, където в първите месеци живеех в фамилията на един свещеник.
Снимка: Личен списък
Записах театрална постановка в Лийдс. Дипломната ми работа беше „ Ромео и Жулиета “, а като академична дисциплинираност учих това, което най-вече ме интересуваше, и за което нищо не знаех – актуален английски спектакъл – и това се отрази на цялостната ми кариера по-натам.
А шансът беше ли на Ваша страна?
- Потръгна ми в сериозния професионален спектакъл и това се дължи на няколко неща. Едното е сериозната подготовка в България. Разбира се, от голяма важност бе и моят британски, въпреки че аз към този момент говорех езика на театъра. Освен това, имах шанса да направя систематизиране измежду актьорите в един от най-хубавите районни театри във Англия – West Yorkshire Playhouse в Лийдс (Сега театърът се споделя Leeds Playhouse – бел. а.).
След като завършихте, имала ли сте проекти да се върнете в България?
- Да. Още през 1992 година. Дори към този момент си бях купила билет... Но в това време видях в The Stage and Television Today (Медия за изкуства, учредена през 1880 година в Лондон като вестник, през днешния ден се споделя The Stage и е уеб страница – бел. а.) публикация за работа в Guildford School of Acting (GSA, gsauk.org – бел. а.). Мястото беше за началник на департамента по актьорско майсторство.
Междувременно, още веднъж се бях върнала в Лондон при моето семейство – на пастора. Една седмица преди да отпътува за България, получих писмо, че съм поканена на изявление. То беше под формата на диалози пред шест разнообразни комисии. Нямах огромни упования, само че още същия ден получих покана за второ изявление, и то на датата, на която трябваше да хвърча.
Мисля, че това, което харесаха при мен, е комбинацията от Станиславски и тяхната школа. И тук не става въпрос за дипломата, за хартийката, а за това, че към този момент си се влял, знаеш защо става въпрос, знаеш жаргона в английските театри. Иначе театралният език е същият – както работиш с български артисти, по този начин работиш и с другите...
Снимка: Личен списък
На идващия кръг ми се падна пиесата A Day in the Death of Joe Egg на Питър Никълс, която аз, за благополучие, познавах радикално. Десет дни по-късно получих писмо, написано на ръка, с което ме канеха на трети кръг. Той беше диалог, още веднъж с шест обособени панела. В този кръг бяхме единствено двама... За мен това беше като приказка..
И сякаш оттова Вашата кариера потегля нагоре, и то стремително...
- Първото зрелище, което направих там, беше „ Салемските вещици “ на Артър Милър. През 1994 година взех решение, че би трябвало да се върна към „ Ромео и Жулиета “ с абитуриентите от GSA. На първото зрелище залата беше празна... Но получих доста положителни отзвук в The Scottsman (Медия, основана през 1817 година в Единбург като вестник, в наши дни продължава да излиза и на хартия – бел. а.). След този отзвук залата ставаше все по-пълна, до момента в който в един миг просто нямаше места за нашия театър. Същата година пристигна и премията за най-хубав режисьор на Международния сценичен фестивал в Единбург.
Тази премия ли Ви накара да се усетите като част от театралната общественост във Англия? Почувствахте ли известността?
- Аз се плашех от известността. Но се почувствах щастлива, че мога да слагам по две-три постановки на година, имам общо над 40 там.
Една английска актриса, която живее в Щатите, гледа моя режисура на Гогол и ме предложения в техния спектакъл. Така отидох и в Щатите, в Портланд (Най-големият град в щата Мейн – бел. а.) през 1999 година – театърът се споделяше Oak Street Theatre.Там се репетира по напълно различен метод. Актьорите идват с теоретичен текст, което във Англия е презряна работа. Не учат текста авансово, с цел да не се лишат от опциите да пробват.И двете системи са доста забавни.
Навън работите под името Клара Арманд. Наложително ли беше да се махне наставката –ова?
- Не толкоз в театъра, само че за други неща. Защото ние си приказваме на езика на театъра... Той на всички места е еднакъв, като се има поради социокултурната среда. Но измежду хората имаше проблем с тази наставка. Веднага се събуждаше любознанието и желаеха да ми задават въпроси – за какво съм отишла там. И тогава трябваше да изяснявам всичко, за което сега си приказваме... Че съм била дърпана от една голяма романтика, от една фантазия, че не можех към този момент да ѝ упорствувам...
Как да обясниш в общината, където отиваш да си уреждаш мястото за паркинг, че ти не си от емигрантите, които са там, с цел да просят пари. Ето това също ме притесняваше...
Успехите като режисьор ли Ви накараха да се откажете от актьорската игра?
- Да. Страшно мъчно е да режисираш и да играеш в една и съща режисура. Възхищавам се на сътрудниците, които го вършат. Аз започнах да се самооценявам, да се самонаблюдавам, което не е добре за един артист. Плюс това, всичко беше въпрос на избор и на претовареност. На мен просто не ми остана време за игра...
Съжалявате ли, че не сте играла като актриса във Англия?
- Не. Не усещам такава голяма липсва. Винаги съм се питала за какво, защото това е една краста, която не те оставя... При мен актьорското майсторство е доста значима част от режисурата. Аз доста добре знам от какво има потребност артистът и мога да вляза в неговите паники, в неговите терзания, и да му оказа помощ.
Снимка: Личен списък
На мен обаче не ми се играе и аз знам тъкмо за какво. Винаги съм имала омерзение, даже физическо, от това да славя, да се подмазвам на хора, от които завися. През 1983-84-85-86-а година бяха тъкмо такива времена. Ти би трябвало да си на масата с уискито, където е шефът на театъра... Всичко това е оставило следи в мен и е обвързвано с нежеланието ми да играя...
Защо се върнахте в България?
- Аз обичам България. И това е най-простичкият отговор. Ние, българите, сме удивителен народ. И това не е комплимент. Не! Ние сме доста надарен южняшки народ, на който хипокрицията е непозната. Не знам какъв брой е добре, само че не можем да се преструваме. Каквото е на сърцето, туй е и на лицето (Смее се – бел. а.).
Аз в никакъв случай не съм серпантина да се връщам в България, до момента в който бях там. Защото ми е било мъчително за България. И освен за моите родственици, а за тези същите хора, които в този момент седят в салоните с маски, рискуват с цел да бъдат там и да гледат изкуство. Е, доста неприятно възпитахме публиката – да смесва халтурата с театъра. Моето почитание към сътрудниците, които се занимават с халтура, само че...
Какво имате поради под халтура?
- Ужасявам се от рециталчета, в които има текст, текст, текст и песничка за многообразие. Даже не се пее доста добре. Това не е спектакъл. Още Аристотел е споделил, че театърът има три задачи – да кара хората да мислят, да трансформира и да забавлява. Без нито един от тези три детайла няма спектакъл. Театърът не е гастрономия.
Доколко театърът може да трансформира?
- И аз това се запитвам... Не имам вяра, че може да провокира някаква революционна смяна, въпреки че историята помни времена, в които е имало такива спектакли – където цялата аудитория става и се трансформира в идеологически акт.
И у нас ли е по този начин?
- Била съм очевидец на сходно нещо и в България. Малко преди измененията в София пристигна театърът на Питър Брук. Играха „ Сън в лятна нощ “ – с блестящи режисьорски решения. Действието се развиваше в цирк. Има една сцена, в която бащата удря пестник на щерка си.
Точно в този миг, Георги Джагаров (1925-1995, ръководител на Съюза на българските писатели (1966-1972) и някогашен заместник-председател на Държавния съвет по времето на Тодор Живков – бел. а.) стана и излезе от залата на Народния спектакъл, където беше представлението. След него демонстративно се изниза и свитата му от гоголевски мижитурки, близо 15 индивида. И всеки от тях тръшкаше вратата. Страшен акт на пренебрежение към актьорите... Но какво последва?... Целият салон стана и стартира да ръкопляска. Ето това е образец, че театърът може да влияе фрапантно и да трансформира. Но театърът не е гражданска война... Много самоуверено е да се мисли...
Добре ли Ви одобри театралната общественост, когато решихте да се върнете в България? Имахте ли проблем още веднъж да влезете в тези среди...
- Много добре ме одобриха. Още 2016 година направих „ Лъч “, който е мой авторски театър, компилация от пет пиеси на Шекспир. Веднага по-късно взех решение да преведа на български „ Мелодия “ и започнах подготовки. Играе се в „ Нов спектакъл НДК “.
Има ли смисъл да се прави спектакъл през днешния ден и в този момент – в същото време?
- Публиката е най-голямото доказателство, че има смисъл. Нашата българска аудитория е изумителна. Освен това, тя е на доста високо културно равнище като цяло и има знания за спектакъл. Това, че през последните години се предлага гастрономически спектакъл, е реалност, само че ние би трябвало да възпитаваме публиката.
Ние би трябвало да бъдем по-високо от нейното културно равнище. Защото, в случай че сме под тяхното равнище, историята става доста тъжна...
Наскоро гледах чудесното зрелище на Мариус Куркински – „ Двубой “ в Народния спектакъл. Хората седят в салона, притаили мирис. И демонстрират едно ужасно схващане и почитание към изкуството. Само поради това тяхно отношение сме длъжни да продължим. Независимо дали рискуваме и без значение на коя линия сме – първа, втора или десета.
Окуражена съм, когато слушам от хора, които са гледали „ Парченца от слънце и облак “, че го помнят, и 10 дни по-късно не престават да го дискутират. Това е доста значимо. Това значи, че хората мислят, чувствайки.
Говорите за гастрономически спектакъл. Това значи ли, че сте омерзена от българския спектакъл?
- Не приказвам за българския спектакъл, тъй като тук има безумно положителни достижения, на които единствено мога да се веселя и да се гордея. В момента, в България има по-интересен и по-разнообразен спектакъл, в сравнение с в Лондон, да вземем за пример. В Лондон има върхове, само че те се броят на пръстите на едната ръка. А тук има най-малко десетина страхотни спектакъла на международно равнище. За страдание, има и такива, чиято единствена грижа е да разсмеят публиката – непременно.
„ Няма по какъв начин да работиш с англичани, в случай че не ги познаваш. Особено в случай че си режисьор “, споделя Армандова след дълготраен престой на Острова. Животът ѝ наподобява на филм, в който обратите нямат край – и там, в Обединеното кралство, и тук – в България. Споделя, че е почнала да събира спомените си. И измежду тях са имената на Боян Дановски, Леон Даниел, Вили Цанков, Пантелей Пантелеев, както и на Фиона Шоу, Майкъл Пенингтън, Дейвид Нобс – персони, с които специалността я среща на открито. „ Ще има и доста персонални неща, тъй като никой не е рожба единствено на специалността си “, споделя режисьорката.
„ Никога не съм се задържала на едно място повече от 10 дни и в този момент ми е пъклен мъчно с тази изолираност “, добавя тя. Затова и не стопира да работи след окончателното си завръщане в родината преди няколко години. Най-новият ѝ театър ще е компилация от произведения на обичания ѝ Гогол.
Снимка: Личен списък
Пред btvnovinite.bg Клара Армандова споделя за работата и живота си във Англия, за срещите си там, за триумфите и красивите моменти, за завръщането си и нещата, които прави тук и в този момент.
Защо заминахте за Англия?
- Още от 1985 година имах повод да отпътува за страната на Шекспир. Всички другари ми споделяха, че съм идеалист. Но аз мисля че е хубаво човек да мечтае. Мечтаех да не се занимавам единствено с облик – като актриса. Исках да имам опцията да адресирам послания на публиката и по други способи. Но по време на моите четири години в Английската гимназия се влюбих в тази просвета. Каквото и да си приказваме, там и до ден сегашен имат един от най-силните театри в света.
След 1985 година започнах да пиша писма до над 50 английски университета. До 1989 година не получих никакъв отговор. По-късно разбрах, че никой от тези университети не е получавал писмата ми... През 1988 година взех решение да изпратя втора серия писма, дружно с документи и рекомендации. В последна сметка, получих предложения от университетите в Лийдс и Глазгоу, само че и от двете места ми посочваха категорично, че таксите са доста високи и че няма метод да ми създадат отстъпки.
Как се справихте с таксите?
- Аз имах освен доста мощно предпочитание, само че и доста добра подготовка от НАТФИЗ. Мой професор беше Боян Дановски, също – Сашо Стоянов, преподавали са ми Методи Андонов и Любо Кабакчиев.
Трябваше да намеря метод да събера тези 5000 паунда за университета. Обадих се на Симо Лазаров (композитор и пионер в региона на електронната в България – бел. а.) и взехме решение да пишем до една еврейска общественост в Париж. Направихме аранжименти на сефарадски песни, които зная от баба ми.
Заминахме за Париж с желанието да създадем три концерта. Отидохме сякаш за по-малко от месец, а останахме за три месеца. Там даже изкарахме Нова година.Така, отпътувах за Лондон, където в първите месеци живеех в фамилията на един свещеник.
Снимка: Личен списък
Записах театрална постановка в Лийдс. Дипломната ми работа беше „ Ромео и Жулиета “, а като академична дисциплинираност учих това, което най-вече ме интересуваше, и за което нищо не знаех – актуален английски спектакъл – и това се отрази на цялостната ми кариера по-натам.
А шансът беше ли на Ваша страна?
- Потръгна ми в сериозния професионален спектакъл и това се дължи на няколко неща. Едното е сериозната подготовка в България. Разбира се, от голяма важност бе и моят британски, въпреки че аз към този момент говорех езика на театъра. Освен това, имах шанса да направя систематизиране измежду актьорите в един от най-хубавите районни театри във Англия – West Yorkshire Playhouse в Лийдс (Сега театърът се споделя Leeds Playhouse – бел. а.).
След като завършихте, имала ли сте проекти да се върнете в България?
- Да. Още през 1992 година. Дори към този момент си бях купила билет... Но в това време видях в The Stage and Television Today (Медия за изкуства, учредена през 1880 година в Лондон като вестник, през днешния ден се споделя The Stage и е уеб страница – бел. а.) публикация за работа в Guildford School of Acting (GSA, gsauk.org – бел. а.). Мястото беше за началник на департамента по актьорско майсторство.
Междувременно, още веднъж се бях върнала в Лондон при моето семейство – на пастора. Една седмица преди да отпътува за България, получих писмо, че съм поканена на изявление. То беше под формата на диалози пред шест разнообразни комисии. Нямах огромни упования, само че още същия ден получих покана за второ изявление, и то на датата, на която трябваше да хвърча.
Мисля, че това, което харесаха при мен, е комбинацията от Станиславски и тяхната школа. И тук не става въпрос за дипломата, за хартийката, а за това, че към този момент си се влял, знаеш защо става въпрос, знаеш жаргона в английските театри. Иначе театралният език е същият – както работиш с български артисти, по този начин работиш и с другите...
Снимка: Личен списък
На идващия кръг ми се падна пиесата A Day in the Death of Joe Egg на Питър Никълс, която аз, за благополучие, познавах радикално. Десет дни по-късно получих писмо, написано на ръка, с което ме канеха на трети кръг. Той беше диалог, още веднъж с шест обособени панела. В този кръг бяхме единствено двама... За мен това беше като приказка..
И сякаш оттова Вашата кариера потегля нагоре, и то стремително...
- Първото зрелище, което направих там, беше „ Салемските вещици “ на Артър Милър. През 1994 година взех решение, че би трябвало да се върна към „ Ромео и Жулиета “ с абитуриентите от GSA. На първото зрелище залата беше празна... Но получих доста положителни отзвук в The Scottsman (Медия, основана през 1817 година в Единбург като вестник, в наши дни продължава да излиза и на хартия – бел. а.). След този отзвук залата ставаше все по-пълна, до момента в който в един миг просто нямаше места за нашия театър. Същата година пристигна и премията за най-хубав режисьор на Международния сценичен фестивал в Единбург.
Тази премия ли Ви накара да се усетите като част от театралната общественост във Англия? Почувствахте ли известността?
- Аз се плашех от известността. Но се почувствах щастлива, че мога да слагам по две-три постановки на година, имам общо над 40 там.
Една английска актриса, която живее в Щатите, гледа моя режисура на Гогол и ме предложения в техния спектакъл. Така отидох и в Щатите, в Портланд (Най-големият град в щата Мейн – бел. а.) през 1999 година – театърът се споделяше Oak Street Theatre.Там се репетира по напълно различен метод. Актьорите идват с теоретичен текст, което във Англия е презряна работа. Не учат текста авансово, с цел да не се лишат от опциите да пробват.И двете системи са доста забавни.
Навън работите под името Клара Арманд. Наложително ли беше да се махне наставката –ова?
- Не толкоз в театъра, само че за други неща. Защото ние си приказваме на езика на театъра... Той на всички места е еднакъв, като се има поради социокултурната среда. Но измежду хората имаше проблем с тази наставка. Веднага се събуждаше любознанието и желаеха да ми задават въпроси – за какво съм отишла там. И тогава трябваше да изяснявам всичко, за което сега си приказваме... Че съм била дърпана от една голяма романтика, от една фантазия, че не можех към този момент да ѝ упорствувам...
Как да обясниш в общината, където отиваш да си уреждаш мястото за паркинг, че ти не си от емигрантите, които са там, с цел да просят пари. Ето това също ме притесняваше...
Успехите като режисьор ли Ви накараха да се откажете от актьорската игра?
- Да. Страшно мъчно е да режисираш и да играеш в една и съща режисура. Възхищавам се на сътрудниците, които го вършат. Аз започнах да се самооценявам, да се самонаблюдавам, което не е добре за един артист. Плюс това, всичко беше въпрос на избор и на претовареност. На мен просто не ми остана време за игра...
Съжалявате ли, че не сте играла като актриса във Англия?
- Не. Не усещам такава голяма липсва. Винаги съм се питала за какво, защото това е една краста, която не те оставя... При мен актьорското майсторство е доста значима част от режисурата. Аз доста добре знам от какво има потребност артистът и мога да вляза в неговите паники, в неговите терзания, и да му оказа помощ.
Снимка: Личен списък
На мен обаче не ми се играе и аз знам тъкмо за какво. Винаги съм имала омерзение, даже физическо, от това да славя, да се подмазвам на хора, от които завися. През 1983-84-85-86-а година бяха тъкмо такива времена. Ти би трябвало да си на масата с уискито, където е шефът на театъра... Всичко това е оставило следи в мен и е обвързвано с нежеланието ми да играя...
Защо се върнахте в България?
- Аз обичам България. И това е най-простичкият отговор. Ние, българите, сме удивителен народ. И това не е комплимент. Не! Ние сме доста надарен южняшки народ, на който хипокрицията е непозната. Не знам какъв брой е добре, само че не можем да се преструваме. Каквото е на сърцето, туй е и на лицето (Смее се – бел. а.).
Аз в никакъв случай не съм серпантина да се връщам в България, до момента в който бях там. Защото ми е било мъчително за България. И освен за моите родственици, а за тези същите хора, които в този момент седят в салоните с маски, рискуват с цел да бъдат там и да гледат изкуство. Е, доста неприятно възпитахме публиката – да смесва халтурата с театъра. Моето почитание към сътрудниците, които се занимават с халтура, само че...
Какво имате поради под халтура?
- Ужасявам се от рециталчета, в които има текст, текст, текст и песничка за многообразие. Даже не се пее доста добре. Това не е спектакъл. Още Аристотел е споделил, че театърът има три задачи – да кара хората да мислят, да трансформира и да забавлява. Без нито един от тези три детайла няма спектакъл. Театърът не е гастрономия.
Доколко театърът може да трансформира?
- И аз това се запитвам... Не имам вяра, че може да провокира някаква революционна смяна, въпреки че историята помни времена, в които е имало такива спектакли – където цялата аудитория става и се трансформира в идеологически акт.
И у нас ли е по този начин?
- Била съм очевидец на сходно нещо и в България. Малко преди измененията в София пристигна театърът на Питър Брук. Играха „ Сън в лятна нощ “ – с блестящи режисьорски решения. Действието се развиваше в цирк. Има една сцена, в която бащата удря пестник на щерка си.
Точно в този миг, Георги Джагаров (1925-1995, ръководител на Съюза на българските писатели (1966-1972) и някогашен заместник-председател на Държавния съвет по времето на Тодор Живков – бел. а.) стана и излезе от залата на Народния спектакъл, където беше представлението. След него демонстративно се изниза и свитата му от гоголевски мижитурки, близо 15 индивида. И всеки от тях тръшкаше вратата. Страшен акт на пренебрежение към актьорите... Но какво последва?... Целият салон стана и стартира да ръкопляска. Ето това е образец, че театърът може да влияе фрапантно и да трансформира. Но театърът не е гражданска война... Много самоуверено е да се мисли...
Добре ли Ви одобри театралната общественост, когато решихте да се върнете в България? Имахте ли проблем още веднъж да влезете в тези среди...
- Много добре ме одобриха. Още 2016 година направих „ Лъч “, който е мой авторски театър, компилация от пет пиеси на Шекспир. Веднага по-късно взех решение да преведа на български „ Мелодия “ и започнах подготовки. Играе се в „ Нов спектакъл НДК “.
Има ли смисъл да се прави спектакъл през днешния ден и в този момент – в същото време?
- Публиката е най-голямото доказателство, че има смисъл. Нашата българска аудитория е изумителна. Освен това, тя е на доста високо културно равнище като цяло и има знания за спектакъл. Това, че през последните години се предлага гастрономически спектакъл, е реалност, само че ние би трябвало да възпитаваме публиката.
Ние би трябвало да бъдем по-високо от нейното културно равнище. Защото, в случай че сме под тяхното равнище, историята става доста тъжна...
Наскоро гледах чудесното зрелище на Мариус Куркински – „ Двубой “ в Народния спектакъл. Хората седят в салона, притаили мирис. И демонстрират едно ужасно схващане и почитание към изкуството. Само поради това тяхно отношение сме длъжни да продължим. Независимо дали рискуваме и без значение на коя линия сме – първа, втора или десета.
Окуражена съм, когато слушам от хора, които са гледали „ Парченца от слънце и облак “, че го помнят, и 10 дни по-късно не престават да го дискутират. Това е доста значимо. Това значи, че хората мислят, чувствайки.
Говорите за гастрономически спектакъл. Това значи ли, че сте омерзена от българския спектакъл?
- Не приказвам за българския спектакъл, тъй като тук има безумно положителни достижения, на които единствено мога да се веселя и да се гордея. В момента, в България има по-интересен и по-разнообразен спектакъл, в сравнение с в Лондон, да вземем за пример. В Лондон има върхове, само че те се броят на пръстите на едната ръка. А тук има най-малко десетина страхотни спектакъла на международно равнище. За страдание, има и такива, чиято единствена грижа е да разсмеят публиката – непременно.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ