Академик Николай Стойков: Фолклорът трябва да бъде изстрадан от композитора, иначе ще се превърне в тресавище за него!
Творчеството се е вгнез-дило в детската му душичка и то не знае какви тежки мигове с музата му предстоят! То не знае какъв брой подла участ е музиката, че тя не е единствено овации, а жестока, хамалска работа! Волски труд и разочарования! Това е времето, когато е намерено Музикалното учебно заведение и дребният Николай желае да учи в него солфеж и цигулка. Мама и баща не разрешават и той жално се хвърля на кушетката в зъболекарския кабинет на мама и горко плаче.
Тази картина се запечатва в съзнанието му за цялостен живот
Най-добрите му другари стават радиото “Филипс” и остарелият грамофон с още по-стари плочи. Те заместват целия околен свят. Детето стартира да се пробва да написа по сходство на това, което слуша. Обиква Щраус, Григ... Опива се от величието на музиката и със сълзите на възторга свири на отворен прозорец на цигулката концерта на Брамс. Страстно, влюбено. Помни една велика мисъл: “Да пишеш, значи да се разтвориш безгранично”.
Иначе животът му тече като при всички хора на неговото време. Училище, в което харесва литературата и музиката - не обича предметите, които го отвличат от музиката. От петгодишна възраст стартира да учи цигулка при преподавателя Геров и солфеж при обичания на всички преподавател Петър Келбечев. В главата му се въртят всякакви мелодии, които желаят да излязат на бял свят.
- Мераците на татко ми да потегли по неговия лекарски път последователно угаснаха. Майка ми беше твърдо на моя страна. Мен ме вълнуваше музиката и се свих в черупката си и пишех единствено за соло цигулка - какво ли не! Исках да стана композитор и моя заветна фантазия беше да стана студент по комбинация. Като приключих действителна гимназия, подадох документи за конкурсен изпит в инструменталния клас в Консерваторията, само че не знаех, че студентите вървят на уроци при авторитетни професори, които се бореха за тях
От телефонния справочник започнах да изваждам телефонните номера и адреси на професори с познати имена. Но аз самичък се бях учил и равнището ми не беше високо. Ходих при проф. Леон Суружон, потърсих връзка с превъзходната цигуларка Недялка Симеонова, само че трябваше да се състезавам с изявени даровити деца. За повторно се прибирах с цигулката под мишница в Пловдив. Кандидатствах за оркестрант в Симфоничния оркестър в Пловдив с диригент Добрин Петков. До 1967 година свирих в оркестъра на операта.
Пасажите бяха сложни, нотите се четяха мъчно. Да разуча дадена партитура от вътрешната страна, и то с чистия тон на оркестъра, беше една от огромните школи в живота ми и аз извлякох огромна изгода от това. Свирих и с диригента Месру Мехмедов, любим на пловдивската аудитория. Заплашваше ме военната работа. Как да я избегна? В казармата щях да не помни всичко, което бях научил - прощавай, цигулка и музика! За да мога да не преставам да изучавам музика, би трябвало да съм в София! И записах “Вътрешна търговия”. Наех си квартира в София с пиано и започнах да изучавам. Хванах се за главата!
С тези математики и принадени стойности какъв финансист щеше да излезе от мен!
Тези неща бяха на светлинни години надалеч от мен! Взех влака за Пловдив и се озовах пред татко ми, който реши, че синът му е безусловно изгубен музикант. Бях изгубил мястото си в оркестъра. Заминах за Димитровград, в школата, нещо като дисциплинарна рота за даровити музиканти, където тогава работеха проф. Недялчо Тодоров, Йордан Дафов и други, в този момент известни музиканти. Но това беше времето, когато ориста ми изпрати най-големия подарък - на перона на гара Пловдив се срещнах с бъдещата ми брачна половинка - и се оженихме!
И двамата сме родени на 23 юни... Жена ми беше пианистка и работеше на три места, с цел да оцелеем... Но все пак ме взеха боец и цели 720 дни посветих на военното дело. Станах и татко - роди ни се наследник - Иво. Добре че отидох в казармата с цигулката, та около миенето на пода и слугуването в кухнята имах опция да заключа огромния салон и да изсвирвам. Естествено, изядох огромно “гамо”. Но имаше и смешни епизоди - като пощальон на военната поща ходех в дъжд и тиня да взимам писмата на 5 км от казармата.
И по този начин, една зимна вечер, целият в тиня, си събух обувките да ги изсуша в една пещ в близката колиба. Заспал съм от мраз и отмалялост и като си сложих обувките, бяха без подметки. Но това време беше и прелестно - вятърът, свирещ в стълбовете, изгревите и залезите, огромната луна!
- Не се ли появи светлина в тунела?
- През 1967 година постъпих в майсторския клас по комбинация на Панчо Владигеров. След тежък изпит започнах да изсвирвам в операта. Тежки продължителни подготовки, вечерни представления. Свирех и на цигулката, и на пианото, което ме отвеждаше в един чудноват свят, и по този начин, от заран до вечер свирех по 14 часа. Бях неуморен. И още веднъж кандидатстване. Този път - признат! Взех няколко урока от композитора Марин Големинов. Показах няколко дребни пиеси на проф. Веселин Стоянов. Намерих адреса на Парашкев Хаджиев. Изпити и очакване.
И най-сетне - студент в изпълнителския клас! Самият ректор проф. Аврамов ми го заяви! Последва нова битка - за класа по комбинация. Пак бягане, отново безредици. И най-после - осъществена дълго гонена фантазия! След довеждане докрай на образованието започнах работа в Музикално-педагогическия институт по покана на проф. Диамандиев през 1971 година Нужни му бяха университетски фрагменти. Водех часове по естетика, солфеж и комбинация. Бях помощник, заместник-ректор, декан на Академията. По предложение на управлението отпътувах на специализация в Московската консерватория.
Тук мащабите и темпото са главозамайващи - всички свирят всичко! Великолепни музиканти, надарени, голям взрив на гении! Концерти, запознанства! Посещавах свободно часовете на Шостакович, а Тихон Хренников ми отпусна за жилището против дребен наем пиано. Аз към този момент надушвах онази “нова сплав”, която ме вълнуваше в музиката. Подчиних музиката на нови естествени закони, нови построявания, в които има електричество, онази миризма на след дъжд! Всъщност тези неща бяха мои още от детството, само че се изявяваха при стихия, мощен вятър, с избрана цветност, присъща единствено за моите произведения...
- И стартира творчеството...
- Професионален композитор с тапия... Помогна ми и превъзходната подготовка и на съветските светила. Началото на моята професионална кариера се ознаменува с чудесния едногодишен престой измежду хубостта на съветската душа и изкуство! В Пловдив се върнах без пукната пара, само че с цялостна душа. През 1972 година беше разкрита специалността “Народни принадлежности и национално пеене” с помощта на упоритостта на професор и ректор Асен Диамандиев.
Ползвахме репертоара на националния отбор на Българското национално радио. Повече от 27 година водих тази компетентност. Тя ми оферираше голямо благосъстояние. Една компетентност без документи, без принадлежности и репертоар, сформира, преподаватели експерти - самичък на бойното поле с голи ръце, без подобаваща литература. Пак битка, само че работех със самородни гении и стигнахме до победа! Написах хиляди неща, обработки, концерти... През 1975 година стана одържавяването на отбор “Тракия”.
Появи се “Мистерията на българските гласове”. Създадоха се стотици държавни национални ансамбли. Теодосий Спасов сподели на света, че кавалът има по-големи благоприятни условия от флейтата. Фолк и джаз си подадоха ръка - Милчо Левиев го трансферира и през океана. Свиреха се творби за флейта и пиано, тамбура и пиано. Ползвах разнообразни техники. Въведох и ударни принадлежности в тези сформира. За мен нямаше разнообразни по стойност принадлежности - те носеха разнообразни свои хубости.
В “Тракия” хора водеше Стефан Мутафчиев, проф. Кирил Дженев, оркестъра водех аз и пишех театрална музика. Народното творчество ме заля със страшна мощ като художествено цунами, само че не ме заля и унищожи, а обогати моята креативна същина. Произведенията ми видяха бял свят с помощта на моите най-близки другари, като проф. Недялчо Тодоров, клавирното дуо Анастас и Дора Славчеви, за които написах три тетрадки “Български танци”, и редица други творби за две пиана, прелестния ми наследник Иво Стойков, жена ми Руми, изключителния диригент Йордан Дафов, популярния челист проф. Анатоли Кръстев, проф. Симеон Щерев, дългогодишната креативна дружба с Иван Спасов...
Животът ми даде доста, само че ми и взе
Болести, отговорности, недоброжелателност... Опити да бъда изритан в “трета глуха”... И обич към богатата психика на българина... Много разработки - 12 диска, 12 СД-та, издадени от Съюза на българските композитори, и още, и още...
Имам две награди “Пловдив”, почетен жител съм, обиколил съм Русия, Англия, Франция, Германия, Финландия, взел участие съм в интернационалните хорови фестивали. Песента “Калугерине” ми донесе огромна популярност - има 32 награди и още неброени - първа премия през 1972 година на фестивала в Англия, Ланголен и на Певческото сдружение с диригент Крикор Четинян. Същата ария има първи награди и на фестивали в град Талин, в Австрия, в Италия. В кръга на шегата са ми казвали, че в случай че бях получавал парични награди за тези извоювани състезания, нямаше да вървя пешком, а да се возя на “Боинг”! Равносметка не мога да върша, а и не трябва, тъй като всички сме в Божиите ръце, изключително тези, които са с предопределение за нещо свише.
- Каква е ориста на националната музика?
- В най-новата си история ние имаме един вакуум - не преживяхме някакъв народен огромен прелом, който да ни сплоти с обща болежка, да трасира пътя ни към едно по-високо обществено страдалчество. Оставихме дребнотемието и персоналните кариери да ни движат битието. По пътеката на стръмния собствен житейски път се движим постепенно и трудно към върха, към Голгота, и всеки се оправя самичък. Искам моята музика да бъде една любовна ария към Света, към Хората, към Жената, към Природата, към Шевицата, към нашите обичани духовни водачи - Поетите и Художниците... Защото това е една самобитна Голгота - трудно, единично, ежедневно нанагорнище по Хълма на Живота... И всеки остава самичък с Любовта си!
- Какво става с българския дух? Та нали духовността дава образ на индивида, на епохата, на живота!
- Никой не се интересува от големия български дух. Подценен е от огромни и от дребни - не е включен във възпитанието на децата. България е в тежък исторически миг, в който всичко се прави в сгода на властимащите. Не знам кой може да й помогне. “Да последвам импулсите на сърцето си, това е моят въодушевен закон. Да правя нещо, подчинявайки се на инстинкта си. Това е точно, което би трябвало да правя”, споделя Рихард Вагнер. И аз.
- Съдбата на българската просвета?
- Няма кой да свири стойностната българска музика. Свири се сюитата “Вардар” на Панчо Владигеров, “Тракийски танци” на Марин Големинов, “Празнична увертюра” на Веселин Стоянов, цигуларят Мичо Димитров извършва “Севдана “... Хорове, национални реализатори, инструменталисти дават дух на националното творчество. Без своя просвета към този момент няма народ. Къде са имената на Любен Каравелов, на Иван Вазов, на Яворов, Дебелянов... Целта е да се унищожи идентичността на българския народ посредством зачертаване на българската просвета. Принизен, безпаричен, потиснат народ. Особено сензитивна осцилация на душата... Нужни са доста години българският разсъдък да изскочи напред, да бъде на върха на пирамидата, да се вслушват в него, да се гордеят с него... Години, години!
Нели БЕКЯРОВА, Пловдив
/вестник "Над 55 "/
Тази картина се запечатва в съзнанието му за цялостен живот
Най-добрите му другари стават радиото “Филипс” и остарелият грамофон с още по-стари плочи. Те заместват целия околен свят. Детето стартира да се пробва да написа по сходство на това, което слуша. Обиква Щраус, Григ... Опива се от величието на музиката и със сълзите на възторга свири на отворен прозорец на цигулката концерта на Брамс. Страстно, влюбено. Помни една велика мисъл: “Да пишеш, значи да се разтвориш безгранично”.
Иначе животът му тече като при всички хора на неговото време. Училище, в което харесва литературата и музиката - не обича предметите, които го отвличат от музиката. От петгодишна възраст стартира да учи цигулка при преподавателя Геров и солфеж при обичания на всички преподавател Петър Келбечев. В главата му се въртят всякакви мелодии, които желаят да излязат на бял свят.
- Мераците на татко ми да потегли по неговия лекарски път последователно угаснаха. Майка ми беше твърдо на моя страна. Мен ме вълнуваше музиката и се свих в черупката си и пишех единствено за соло цигулка - какво ли не! Исках да стана композитор и моя заветна фантазия беше да стана студент по комбинация. Като приключих действителна гимназия, подадох документи за конкурсен изпит в инструменталния клас в Консерваторията, само че не знаех, че студентите вървят на уроци при авторитетни професори, които се бореха за тях
От телефонния справочник започнах да изваждам телефонните номера и адреси на професори с познати имена. Но аз самичък се бях учил и равнището ми не беше високо. Ходих при проф. Леон Суружон, потърсих връзка с превъзходната цигуларка Недялка Симеонова, само че трябваше да се състезавам с изявени даровити деца. За повторно се прибирах с цигулката под мишница в Пловдив. Кандидатствах за оркестрант в Симфоничния оркестър в Пловдив с диригент Добрин Петков. До 1967 година свирих в оркестъра на операта.
Пасажите бяха сложни, нотите се четяха мъчно. Да разуча дадена партитура от вътрешната страна, и то с чистия тон на оркестъра, беше една от огромните школи в живота ми и аз извлякох огромна изгода от това. Свирих и с диригента Месру Мехмедов, любим на пловдивската аудитория. Заплашваше ме военната работа. Как да я избегна? В казармата щях да не помни всичко, което бях научил - прощавай, цигулка и музика! За да мога да не преставам да изучавам музика, би трябвало да съм в София! И записах “Вътрешна търговия”. Наех си квартира в София с пиано и започнах да изучавам. Хванах се за главата!
С тези математики и принадени стойности какъв финансист щеше да излезе от мен!
Тези неща бяха на светлинни години надалеч от мен! Взех влака за Пловдив и се озовах пред татко ми, който реши, че синът му е безусловно изгубен музикант. Бях изгубил мястото си в оркестъра. Заминах за Димитровград, в школата, нещо като дисциплинарна рота за даровити музиканти, където тогава работеха проф. Недялчо Тодоров, Йордан Дафов и други, в този момент известни музиканти. Но това беше времето, когато ориста ми изпрати най-големия подарък - на перона на гара Пловдив се срещнах с бъдещата ми брачна половинка - и се оженихме!
И двамата сме родени на 23 юни... Жена ми беше пианистка и работеше на три места, с цел да оцелеем... Но все пак ме взеха боец и цели 720 дни посветих на военното дело. Станах и татко - роди ни се наследник - Иво. Добре че отидох в казармата с цигулката, та около миенето на пода и слугуването в кухнята имах опция да заключа огромния салон и да изсвирвам. Естествено, изядох огромно “гамо”. Но имаше и смешни епизоди - като пощальон на военната поща ходех в дъжд и тиня да взимам писмата на 5 км от казармата.
И по този начин, една зимна вечер, целият в тиня, си събух обувките да ги изсуша в една пещ в близката колиба. Заспал съм от мраз и отмалялост и като си сложих обувките, бяха без подметки. Но това време беше и прелестно - вятърът, свирещ в стълбовете, изгревите и залезите, огромната луна!
- Не се ли появи светлина в тунела?
- През 1967 година постъпих в майсторския клас по комбинация на Панчо Владигеров. След тежък изпит започнах да изсвирвам в операта. Тежки продължителни подготовки, вечерни представления. Свирех и на цигулката, и на пианото, което ме отвеждаше в един чудноват свят, и по този начин, от заран до вечер свирех по 14 часа. Бях неуморен. И още веднъж кандидатстване. Този път - признат! Взех няколко урока от композитора Марин Големинов. Показах няколко дребни пиеси на проф. Веселин Стоянов. Намерих адреса на Парашкев Хаджиев. Изпити и очакване.
И най-сетне - студент в изпълнителския клас! Самият ректор проф. Аврамов ми го заяви! Последва нова битка - за класа по комбинация. Пак бягане, отново безредици. И най-после - осъществена дълго гонена фантазия! След довеждане докрай на образованието започнах работа в Музикално-педагогическия институт по покана на проф. Диамандиев през 1971 година Нужни му бяха университетски фрагменти. Водех часове по естетика, солфеж и комбинация. Бях помощник, заместник-ректор, декан на Академията. По предложение на управлението отпътувах на специализация в Московската консерватория.
Тук мащабите и темпото са главозамайващи - всички свирят всичко! Великолепни музиканти, надарени, голям взрив на гении! Концерти, запознанства! Посещавах свободно часовете на Шостакович, а Тихон Хренников ми отпусна за жилището против дребен наем пиано. Аз към този момент надушвах онази “нова сплав”, която ме вълнуваше в музиката. Подчиних музиката на нови естествени закони, нови построявания, в които има електричество, онази миризма на след дъжд! Всъщност тези неща бяха мои още от детството, само че се изявяваха при стихия, мощен вятър, с избрана цветност, присъща единствено за моите произведения...
- И стартира творчеството...
- Професионален композитор с тапия... Помогна ми и превъзходната подготовка и на съветските светила. Началото на моята професионална кариера се ознаменува с чудесния едногодишен престой измежду хубостта на съветската душа и изкуство! В Пловдив се върнах без пукната пара, само че с цялостна душа. През 1972 година беше разкрита специалността “Народни принадлежности и национално пеене” с помощта на упоритостта на професор и ректор Асен Диамандиев.
Ползвахме репертоара на националния отбор на Българското национално радио. Повече от 27 година водих тази компетентност. Тя ми оферираше голямо благосъстояние. Една компетентност без документи, без принадлежности и репертоар, сформира, преподаватели експерти - самичък на бойното поле с голи ръце, без подобаваща литература. Пак битка, само че работех със самородни гении и стигнахме до победа! Написах хиляди неща, обработки, концерти... През 1975 година стана одържавяването на отбор “Тракия”.
Появи се “Мистерията на българските гласове”. Създадоха се стотици държавни национални ансамбли. Теодосий Спасов сподели на света, че кавалът има по-големи благоприятни условия от флейтата. Фолк и джаз си подадоха ръка - Милчо Левиев го трансферира и през океана. Свиреха се творби за флейта и пиано, тамбура и пиано. Ползвах разнообразни техники. Въведох и ударни принадлежности в тези сформира. За мен нямаше разнообразни по стойност принадлежности - те носеха разнообразни свои хубости.
В “Тракия” хора водеше Стефан Мутафчиев, проф. Кирил Дженев, оркестъра водех аз и пишех театрална музика. Народното творчество ме заля със страшна мощ като художествено цунами, само че не ме заля и унищожи, а обогати моята креативна същина. Произведенията ми видяха бял свят с помощта на моите най-близки другари, като проф. Недялчо Тодоров, клавирното дуо Анастас и Дора Славчеви, за които написах три тетрадки “Български танци”, и редица други творби за две пиана, прелестния ми наследник Иво Стойков, жена ми Руми, изключителния диригент Йордан Дафов, популярния челист проф. Анатоли Кръстев, проф. Симеон Щерев, дългогодишната креативна дружба с Иван Спасов...
Животът ми даде доста, само че ми и взе
Болести, отговорности, недоброжелателност... Опити да бъда изритан в “трета глуха”... И обич към богатата психика на българина... Много разработки - 12 диска, 12 СД-та, издадени от Съюза на българските композитори, и още, и още...
Имам две награди “Пловдив”, почетен жител съм, обиколил съм Русия, Англия, Франция, Германия, Финландия, взел участие съм в интернационалните хорови фестивали. Песента “Калугерине” ми донесе огромна популярност - има 32 награди и още неброени - първа премия през 1972 година на фестивала в Англия, Ланголен и на Певческото сдружение с диригент Крикор Четинян. Същата ария има първи награди и на фестивали в град Талин, в Австрия, в Италия. В кръга на шегата са ми казвали, че в случай че бях получавал парични награди за тези извоювани състезания, нямаше да вървя пешком, а да се возя на “Боинг”! Равносметка не мога да върша, а и не трябва, тъй като всички сме в Божиите ръце, изключително тези, които са с предопределение за нещо свише.
- Каква е ориста на националната музика?
- В най-новата си история ние имаме един вакуум - не преживяхме някакъв народен огромен прелом, който да ни сплоти с обща болежка, да трасира пътя ни към едно по-високо обществено страдалчество. Оставихме дребнотемието и персоналните кариери да ни движат битието. По пътеката на стръмния собствен житейски път се движим постепенно и трудно към върха, към Голгота, и всеки се оправя самичък. Искам моята музика да бъде една любовна ария към Света, към Хората, към Жената, към Природата, към Шевицата, към нашите обичани духовни водачи - Поетите и Художниците... Защото това е една самобитна Голгота - трудно, единично, ежедневно нанагорнище по Хълма на Живота... И всеки остава самичък с Любовта си!
- Какво става с българския дух? Та нали духовността дава образ на индивида, на епохата, на живота!
- Никой не се интересува от големия български дух. Подценен е от огромни и от дребни - не е включен във възпитанието на децата. България е в тежък исторически миг, в който всичко се прави в сгода на властимащите. Не знам кой може да й помогне. “Да последвам импулсите на сърцето си, това е моят въодушевен закон. Да правя нещо, подчинявайки се на инстинкта си. Това е точно, което би трябвало да правя”, споделя Рихард Вагнер. И аз.
- Съдбата на българската просвета?
- Няма кой да свири стойностната българска музика. Свири се сюитата “Вардар” на Панчо Владигеров, “Тракийски танци” на Марин Големинов, “Празнична увертюра” на Веселин Стоянов, цигуларят Мичо Димитров извършва “Севдана “... Хорове, национални реализатори, инструменталисти дават дух на националното творчество. Без своя просвета към този момент няма народ. Къде са имената на Любен Каравелов, на Иван Вазов, на Яворов, Дебелянов... Целта е да се унищожи идентичността на българския народ посредством зачертаване на българската просвета. Принизен, безпаричен, потиснат народ. Особено сензитивна осцилация на душата... Нужни са доста години българският разсъдък да изскочи напред, да бъде на върха на пирамидата, да се вслушват в него, да се гордеят с него... Години, години!
Нели БЕКЯРОВА, Пловдив
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ