Протестът не е длъжен да свали Борисов, за да бъде успешен
Твърде постоянно, само че не доста почтено, триумфът на митингите се мери буквалистки - да ви забележим в този момент, ще свалите ли Борисов, няма ли. Вече над 60 дни не може да го свалите - значи не става този митинг. Че той да не е вчерашен Борисов - хубаво изигра картите с новата конституция, тъй като той е състезател, а вие не.
Това бакалско изтегляне на чертата обаче е - да използваме най-меката дума - наивно. Успехът на митингът не се мери само с това смъква министри, министър председатели и прокурори. Измерва се в дълъг небосвод - с това, че основава общественост, която деликатно, ежедневно и упорито следи всичко, което става в страната и е подготвена да му се опълчи, в случай че то е против публичния интерес.
Всъщност последните седем години реализираха сериозен цивилен триумф, който занапред ще дава плодове. Този триумф е в построяването на общественост в обществените мрежи, която е способна да реагира в границите на часове на всичко: от статус на Дани Кирилов, до офанзива против " Хиполенд " или тарикатското печеленe на време с новата конституция. Може да не звучи доста, само че в случай че някой мисли по този начин, дано си напомни годините на Тройната коалиция или Национална движение „Симеон Втори" преди този момент. Ситуацията тогава: съвсем цялата медийна среда работи със заглушител. За избрани далавери се знае обществено, само че доста малко се написа обществено изобщо. Ако инцидентно се напише - някой изяжда едни железа или в по-лекия случай - уволняване. Целият интервал от 2000 до 2010-та има единствено един огромен митинг - този на учителските стачки, и един по-малък - след убийството на Стоян Балтов в Студентски град. За 10 години - толкоз. А не е да е нямало безчет мотиви за десетки хиляди пред Министерски съвет. " Апартаментгейт " да вземем за пример беше неосъществим - нито във връзка с Цветанов, нито във връзка с останалите забъркани. Корупцията получаваше незабележим дял следствия и незабележим дял реакции, не тъй като не бе отново толкоз отвратителна, а тъй като паноптикумът на обществените мрежи не бе основан. А той се сътвори след митингите през 2013-та и продължава да работи до през днешния ден. Ще работи и в бъдеще и това е отлично.
В този смисъл броенето на дните на митинг и упованието за оставка на Борисов е незначително упражнение. Качественото изменение е реалност. И то е изключително значимо, защото съумява да постави тежест върху везната на публичния контракт и да провокира във властта таман това, което тя всяваше години наред - в случай че не боязън, най-малко терзание. Определена гражданска инвестиция, която би трябвало да пораства в бъдеще и нейният напредък да се трансформира във все по-незаобиколим фактор. Дори опасенията от назадничави места в свободата на словото са не толкоз уместни - сериозното медийно пространство съществува, просто се измести в обществените мрежи и в действителност сме доста по-напред спрямо нулевите години или тези преди 10. Ако да вземем за пример " Биволъ " в тези времена разполагаха със личен вестник, той мъчно щеше да пробива мрежите на разпространение; само че през днешния ден мълниеносното разпространяване в обществените мрежи на всяко следствие е огромната и хубава вест, макар журналистическите привички по вторачване в неприятната. Нека това се знае.
За край, още нещо, което се признава рядко. То е че даже самият Борисов и неговият кабинет не е константа; в случай че той бъде нападнат непрестанно, няма по какъв начин да бъде същия. И колкото и да учудва - не е. Представете си тандема Борисов-Гешев през 2005-та. Няколко национални всекидневници, които щяха да ги пазят на амбразурата както и вършат до през днешния ден. Две малките екрани, които ще се опасяват да излъчат нещо по-сериозно от следствие на селски кмет. И толкова. Най-добре даже да не си го представяте.
Автор: Райко Байчев
Това бакалско изтегляне на чертата обаче е - да използваме най-меката дума - наивно. Успехът на митингът не се мери само с това смъква министри, министър председатели и прокурори. Измерва се в дълъг небосвод - с това, че основава общественост, която деликатно, ежедневно и упорито следи всичко, което става в страната и е подготвена да му се опълчи, в случай че то е против публичния интерес.
Всъщност последните седем години реализираха сериозен цивилен триумф, който занапред ще дава плодове. Този триумф е в построяването на общественост в обществените мрежи, която е способна да реагира в границите на часове на всичко: от статус на Дани Кирилов, до офанзива против " Хиполенд " или тарикатското печеленe на време с новата конституция. Може да не звучи доста, само че в случай че някой мисли по този начин, дано си напомни годините на Тройната коалиция или Национална движение „Симеон Втори" преди този момент. Ситуацията тогава: съвсем цялата медийна среда работи със заглушител. За избрани далавери се знае обществено, само че доста малко се написа обществено изобщо. Ако инцидентно се напише - някой изяжда едни железа или в по-лекия случай - уволняване. Целият интервал от 2000 до 2010-та има единствено един огромен митинг - този на учителските стачки, и един по-малък - след убийството на Стоян Балтов в Студентски град. За 10 години - толкоз. А не е да е нямало безчет мотиви за десетки хиляди пред Министерски съвет. " Апартаментгейт " да вземем за пример беше неосъществим - нито във връзка с Цветанов, нито във връзка с останалите забъркани. Корупцията получаваше незабележим дял следствия и незабележим дял реакции, не тъй като не бе отново толкоз отвратителна, а тъй като паноптикумът на обществените мрежи не бе основан. А той се сътвори след митингите през 2013-та и продължава да работи до през днешния ден. Ще работи и в бъдеще и това е отлично.
В този смисъл броенето на дните на митинг и упованието за оставка на Борисов е незначително упражнение. Качественото изменение е реалност. И то е изключително значимо, защото съумява да постави тежест върху везната на публичния контракт и да провокира във властта таман това, което тя всяваше години наред - в случай че не боязън, най-малко терзание. Определена гражданска инвестиция, която би трябвало да пораства в бъдеще и нейният напредък да се трансформира във все по-незаобиколим фактор. Дори опасенията от назадничави места в свободата на словото са не толкоз уместни - сериозното медийно пространство съществува, просто се измести в обществените мрежи и в действителност сме доста по-напред спрямо нулевите години или тези преди 10. Ако да вземем за пример " Биволъ " в тези времена разполагаха със личен вестник, той мъчно щеше да пробива мрежите на разпространение; само че през днешния ден мълниеносното разпространяване в обществените мрежи на всяко следствие е огромната и хубава вест, макар журналистическите привички по вторачване в неприятната. Нека това се знае.
За край, още нещо, което се признава рядко. То е че даже самият Борисов и неговият кабинет не е константа; в случай че той бъде нападнат непрестанно, няма по какъв начин да бъде същия. И колкото и да учудва - не е. Представете си тандема Борисов-Гешев през 2005-та. Няколко национални всекидневници, които щяха да ги пазят на амбразурата както и вършат до през днешния ден. Две малките екрани, които ще се опасяват да излъчат нещо по-сериозно от следствие на селски кмет. И толкова. Най-добре даже да не си го представяте.
Автор: Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ