Пълни кофи с хляб и празни души: Когато храната е боклук, а хората – излишни
" Цял живот съм работил в Института за пшеницата, а тук се апелирам за филия самун. " Тези думи на дядото от следващия дом за обществени " грижи " като че ли забиха като ръждив гвоздей в съвестта на нацията ни. Безмълвно, тежко, надълбоко. Това не е просто изречение, а обвиняване. Не зов за помощ, а съд над едно общество, което е разрешило на достойните да се трансфорат в просяци, а на хляба — в отпадък.
А на тази снимка виждаме един железен резервоар, цялостен с самун. Не корички. Не мухлясали части. Цели, пакетирани хлябове, изхвърлени все едно е нещо без стойност. Все едно не храни. Все едно не значи нищо.
Да хвърлиш самун — това не е просто разхищаване. Това е морална злополука. Това е удар против паметта на родителите ни. Срещу труда на хората, които години наред са превивали тил по нивите. Това е удар против всяка баба, която още меси в неделя, и всяко дете, което ляга гладно. Това е плесница в лицето на човешкото достолепие.
И не е нужно да гледаме към Африка или войните, с цел да открием глада. Той е тук. До нас. В домовете, които институциите се осмеляват да назовават " обществени ". В стаите, където хората спят без чаршафи, без топлота, само че най-много — без вяра. Там, където болката е всекидневие, а филията е разкош.
Какво вършим ние? Хвърляме хляба. Защото " крайният период е минал ", тъй като " ще докара санкция ", тъй като " по този начин е по-лесно ". Защото безхаберието ни към този момент е редовно. И тъй като болката на другия не се вижда от касата на супермаркета.
Къде сме тръгнали като общество, в случай че хлябът умира в кофата, а хората — в давност?
Нима е толкоз мъчно някой да се обади в подслон, в черква, в обществена кухня? Нима не можем да дарим, вместо да хвърлим? Или сме не запомнили, че сме хора?
Една филия самун не взема решение всички проблеми. Но може да бъде разликата сред обезсърчение и човещина. Между мраз и топлота. Между оскърбление и вяра.
Нека този резервоар да е алармата, която ни разсънва. Не просто поради хляба. А поради хората, които го заслужават, само че не го получават.
Защото, в случай че забравим тях — не сме просто небогати. Ставаме празни.
Снимка: Фейсбук, Групата на Панагюрци
А на тази снимка виждаме един железен резервоар, цялостен с самун. Не корички. Не мухлясали части. Цели, пакетирани хлябове, изхвърлени все едно е нещо без стойност. Все едно не храни. Все едно не значи нищо.
Да хвърлиш самун — това не е просто разхищаване. Това е морална злополука. Това е удар против паметта на родителите ни. Срещу труда на хората, които години наред са превивали тил по нивите. Това е удар против всяка баба, която още меси в неделя, и всяко дете, което ляга гладно. Това е плесница в лицето на човешкото достолепие.
И не е нужно да гледаме към Африка или войните, с цел да открием глада. Той е тук. До нас. В домовете, които институциите се осмеляват да назовават " обществени ". В стаите, където хората спят без чаршафи, без топлота, само че най-много — без вяра. Там, където болката е всекидневие, а филията е разкош.
Какво вършим ние? Хвърляме хляба. Защото " крайният период е минал ", тъй като " ще докара санкция ", тъй като " по този начин е по-лесно ". Защото безхаберието ни към този момент е редовно. И тъй като болката на другия не се вижда от касата на супермаркета.
Къде сме тръгнали като общество, в случай че хлябът умира в кофата, а хората — в давност?
Нима е толкоз мъчно някой да се обади в подслон, в черква, в обществена кухня? Нима не можем да дарим, вместо да хвърлим? Или сме не запомнили, че сме хора?
Една филия самун не взема решение всички проблеми. Но може да бъде разликата сред обезсърчение и човещина. Между мраз и топлота. Между оскърбление и вяра.
Нека този резервоар да е алармата, която ни разсънва. Не просто поради хляба. А поради хората, които го заслужават, само че не го получават.
Защото, в случай че забравим тях — не сме просто небогати. Ставаме празни.
Снимка: Фейсбук, Групата на Панагюрци
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ