Всички в Исперих обичат д-р Заргар
Трябвало да стане златар, само че татко му решил, че е прекомерно великодушен
„ Без да сме подготвени, влязохме в Европейския съюз. Нашите лекари отиват в Европа, тъй като не създадохме условия тук, а хора живеят на всички места, освен в София и Варна, и на всички места имат потребност от лекуване и способена здравна помощ ”. Така размишлява шефът на болничното заведение в град Исперих, Разградско, доктор Абдуллах Заргар. Говори като българин, нищо че е иранец. Смее се на коментара, че очевидно към този момент се усеща част от българската общественост, от страната ни. Признава, че такова е чувството му – обича хората и природата тук, само че не би споделил същото за страната.
„ Тук съм тук от 2004 година, само че и къща даже не мога да си купя. Като бях във Англия, на петата година, ми предложиха поданство. Живея в България, работя тук и в България бих починал. Тук се усещам вкъщи измежду хората, на които съм необходим и потребен. Лесно е да си доктор в Западна Европа. Предизвикателството е тук и тук съм на мястото си, тъй като се усещам като механизъм от едно колело, което се върти и аз вземам участие в това ”, споделя доктор Заргар.
Вероятно това е лекарят от Разградско, който е най-популярен освен в медиите, освен това освен поради произхода си и избора на място за живеене и работа. Името му нашумя преди близо 5 години, когато рискува да поеме управлението на болничното заведение в Исперих, която беше пред затваряне. Дългове от над 540 000 лева, запорирани сметки, липса на лекари. Тогава той работел по специалността си ортопедия във Варна. Дошъл на посетители на другар в Исперих, който след това отпътувал да лекува в Германия. Така се срещнал с хората там, които упорито го канали да поеме болничното заведение, че никой не я желае. Тогава и пред медиите той си даде обещание, че ще остане няколко месеца в Исперих. И даже си подава оставката. И конкурс оповестиха, както му бяха дали обещание. И защото никой не желае стола на шеф на болничното заведение, той и до през днешния ден е там.
„ Първия месец навъртях 9000 км с персоналната си кола да обикалям градове и лечебни заведения да диря лекари. Вече сме 15-20. Привлякох и сътрудник от Иран, който пристигна тук като кардиолог. И той беше във варненската болница „ Св. Марина ”, и той искаше да си върви, само че и той е тук към този момент 3 години ”, с усмивка споделя докторът.
Към днешната дата болничното заведение му евентуално е измежду единиците общински у нас, които нямат никакви задължения. За това време съумя да отвори още веднъж реанимацията, тъй като каква болница ще е без такова поделение. Всички лекари, които в този момент са там, се обединили към концепцията, че болничното заведение е тяхната обща къща, техният дом и по този начин би трябвало да се грижат за нея. Вложили доста старания. Реализирали план за енергийна успеваемост и по този начин паднали фрапантно разноските за отопление. Разказва, че избавили плана в последния миг с доста бягане. Имало и „ безобразно ” харчене на пари и течове, които запушили. Започнали да идват и нови пациенти. „ Всичко е въпрос на вярно отношение, на преценка на всеки запас и уместност към сътрудници и пациенти ”, счита шефът на болничното заведение и не без съображение споделя, че и на облага могат да излязат.
И през днешния ден повтаря, че по никакъв начин не му се занимава с административна и управническа активност, желае да си е ортопед, но… това е ситуацията. Че е съумял да резервира болничното заведение, само че и да притегли пациенти приказва и потокът от хора, които го търсят. Вече има заболели от Габрово, Попово, Търговище, Шумен, Добрич, Тутракан. Случва се да преглежда и до 20 часа вечер. Операциите прави във Варна и постоянно самичък транспортира до там пациентите си. Казва, че в района хората доста работят, има доста контузии, необръщане на внимание и следващи съществени проблеми, водещи до обездвижване, които може да се решат при съответно отношение и лекуване в точния момент. Често чува от пациенти признателност, че е избавил нечия ръка или крайник. Че е оказал помощ индивидът отново да върви и да прави ежедневните си задължения. Казва, че няма по-безценно от очите на човек, който благодари с простички думи: „ Докторе, какво щях да върша без теб?! Спаси ми живота ”.
Виждайки положението в района, той самичък потегли да прави обиколка по села и паланки и да преглежда хората гратис, тъй като достъпът до здравна помощ е стеснен. Проблеми с превоза, с парите, със занемареното отношение към здравето и така нататък Прави съпоставяне с Германия, Франция, Англия и други страни, където е работил. Ако желае, може и още веднъж да работи там. Преди време отказал непрекъснат контракт в влиятелна болница в Англия и избрал Исперих. Иска и у нас да се вкара западният модел – да се дават дотации на дребните лечебни заведения, в отдалечените места, с цел да има съответна помощ и отношение. Смята, че заплатите в тези лечебни заведения би трябвало да са по-високи, с цел да остават в тях лекарите, не да бягат в огромните градове или в чужбина. Той самият към този момент нямал проекти да си потегля от България. Казва, че на никое място другаде няма да е толкоз потребен, толкоз на мястото си като човек, който е намерил задачата си.
„ На Запад има доста лекари. Тук има доста заболели. Има хора, които се нуждаят от грижа и отношение ”, напълно решително декларира Заргар.
Първоначално околните му били в потрес за какво е избрал България и този дребен град. Все се чудели какво прави там, тъй като си усложнява живота. Като му идвали на посетители и виждали къде и по какъв начин живее, по какъв начин телефонът звъни и непрестанно го търсят хора, а той не връща никого, недоумявали какво си предизвиква. „ Така беше първоначално. Баща ми е доста набожен и един ден най-после ми съобщи, че всеки търси смисъла на живота си. Аз очевидно съм го намерил, тъй като церя болката на хората, дето никой не желае. Не съм очаквал такива думи от него, само че и той разбра за какво съм тук, какво ме държи и стимулира ”, споделя съкровено лекарят.
На околните му е неразбираемо, тъй като били заможни хора от остарял златарски жанр. Това означавала и семейството им – златар. От генерации били ювелири. Имали ателиета и магазини. И Абдуллах, който бил най-малкият от трите деца в фамилията, трябвало да влезе в фамилното дружество, само че татко му решил, че е прекомерно великодушен за златар. И там давал повече, в сравнение с би трябвало. Бизнесът поел брат му, а той отпътувал да учи медицина в Москва. В Иран не признавали дипломата и трябвало още веднъж да стартира всичко изначало, по тази причина тръгнал по света. Специализирал във Англия, Германия и Франция, както и у нас. И останал тук. Сега го викали към този момент да се връща в Иран, само че нямал такова желание. Тръпката на неговото човешко сбъдване и случване е в Исперих, селата в близост и България. Свикнал е и с нашето гостолюбие – и малко да имаш, ще го споделиш със безценен посетител. Вижда го в бедните селски къщи, които се отварят необятно пред него. Канят го на всички места, обичан събеседник е, почитан доктор и експерт. Винаги е ухилен и общителен, доста откровен и автентичен в човешките страсти. „ Може да е от златарски жанр, само че същинското злато носи в сърцето си и го раздава ”, споделят за него локалните.
Заргар пък, който е прочут и с възприятието си за комизъм, споделя с усмивка по какъв начин сътрудник го питал какво е особено за Иран и хората там. Той отвърнал, че е страна, в която всеки схваща от всичко, с изключение на от личната си работа. Колегата му прихнал: „ А, също като в България ”.
„ Без да сме подготвени, влязохме в Европейския съюз. Нашите лекари отиват в Европа, тъй като не създадохме условия тук, а хора живеят на всички места, освен в София и Варна, и на всички места имат потребност от лекуване и способена здравна помощ ”. Така размишлява шефът на болничното заведение в град Исперих, Разградско, доктор Абдуллах Заргар. Говори като българин, нищо че е иранец. Смее се на коментара, че очевидно към този момент се усеща част от българската общественост, от страната ни. Признава, че такова е чувството му – обича хората и природата тук, само че не би споделил същото за страната.
„ Тук съм тук от 2004 година, само че и къща даже не мога да си купя. Като бях във Англия, на петата година, ми предложиха поданство. Живея в България, работя тук и в България бих починал. Тук се усещам вкъщи измежду хората, на които съм необходим и потребен. Лесно е да си доктор в Западна Европа. Предизвикателството е тук и тук съм на мястото си, тъй като се усещам като механизъм от едно колело, което се върти и аз вземам участие в това ”, споделя доктор Заргар.
Вероятно това е лекарят от Разградско, който е най-популярен освен в медиите, освен това освен поради произхода си и избора на място за живеене и работа. Името му нашумя преди близо 5 години, когато рискува да поеме управлението на болничното заведение в Исперих, която беше пред затваряне. Дългове от над 540 000 лева, запорирани сметки, липса на лекари. Тогава той работел по специалността си ортопедия във Варна. Дошъл на посетители на другар в Исперих, който след това отпътувал да лекува в Германия. Така се срещнал с хората там, които упорито го канали да поеме болничното заведение, че никой не я желае. Тогава и пред медиите той си даде обещание, че ще остане няколко месеца в Исперих. И даже си подава оставката. И конкурс оповестиха, както му бяха дали обещание. И защото никой не желае стола на шеф на болничното заведение, той и до през днешния ден е там.
„ Първия месец навъртях 9000 км с персоналната си кола да обикалям градове и лечебни заведения да диря лекари. Вече сме 15-20. Привлякох и сътрудник от Иран, който пристигна тук като кардиолог. И той беше във варненската болница „ Св. Марина ”, и той искаше да си върви, само че и той е тук към този момент 3 години ”, с усмивка споделя докторът.
Към днешната дата болничното заведение му евентуално е измежду единиците общински у нас, които нямат никакви задължения. За това време съумя да отвори още веднъж реанимацията, тъй като каква болница ще е без такова поделение. Всички лекари, които в този момент са там, се обединили към концепцията, че болничното заведение е тяхната обща къща, техният дом и по този начин би трябвало да се грижат за нея. Вложили доста старания. Реализирали план за енергийна успеваемост и по този начин паднали фрапантно разноските за отопление. Разказва, че избавили плана в последния миг с доста бягане. Имало и „ безобразно ” харчене на пари и течове, които запушили. Започнали да идват и нови пациенти. „ Всичко е въпрос на вярно отношение, на преценка на всеки запас и уместност към сътрудници и пациенти ”, счита шефът на болничното заведение и не без съображение споделя, че и на облага могат да излязат.
И през днешния ден повтаря, че по никакъв начин не му се занимава с административна и управническа активност, желае да си е ортопед, но… това е ситуацията. Че е съумял да резервира болничното заведение, само че и да притегли пациенти приказва и потокът от хора, които го търсят. Вече има заболели от Габрово, Попово, Търговище, Шумен, Добрич, Тутракан. Случва се да преглежда и до 20 часа вечер. Операциите прави във Варна и постоянно самичък транспортира до там пациентите си. Казва, че в района хората доста работят, има доста контузии, необръщане на внимание и следващи съществени проблеми, водещи до обездвижване, които може да се решат при съответно отношение и лекуване в точния момент. Често чува от пациенти признателност, че е избавил нечия ръка или крайник. Че е оказал помощ индивидът отново да върви и да прави ежедневните си задължения. Казва, че няма по-безценно от очите на човек, който благодари с простички думи: „ Докторе, какво щях да върша без теб?! Спаси ми живота ”.
Виждайки положението в района, той самичък потегли да прави обиколка по села и паланки и да преглежда хората гратис, тъй като достъпът до здравна помощ е стеснен. Проблеми с превоза, с парите, със занемареното отношение към здравето и така нататък Прави съпоставяне с Германия, Франция, Англия и други страни, където е работил. Ако желае, може и още веднъж да работи там. Преди време отказал непрекъснат контракт в влиятелна болница в Англия и избрал Исперих. Иска и у нас да се вкара западният модел – да се дават дотации на дребните лечебни заведения, в отдалечените места, с цел да има съответна помощ и отношение. Смята, че заплатите в тези лечебни заведения би трябвало да са по-високи, с цел да остават в тях лекарите, не да бягат в огромните градове или в чужбина. Той самият към този момент нямал проекти да си потегля от България. Казва, че на никое място другаде няма да е толкоз потребен, толкоз на мястото си като човек, който е намерил задачата си.
„ На Запад има доста лекари. Тук има доста заболели. Има хора, които се нуждаят от грижа и отношение ”, напълно решително декларира Заргар.
Първоначално околните му били в потрес за какво е избрал България и този дребен град. Все се чудели какво прави там, тъй като си усложнява живота. Като му идвали на посетители и виждали къде и по какъв начин живее, по какъв начин телефонът звъни и непрестанно го търсят хора, а той не връща никого, недоумявали какво си предизвиква. „ Така беше първоначално. Баща ми е доста набожен и един ден най-после ми съобщи, че всеки търси смисъла на живота си. Аз очевидно съм го намерил, тъй като церя болката на хората, дето никой не желае. Не съм очаквал такива думи от него, само че и той разбра за какво съм тук, какво ме държи и стимулира ”, споделя съкровено лекарят.
На околните му е неразбираемо, тъй като били заможни хора от остарял златарски жанр. Това означавала и семейството им – златар. От генерации били ювелири. Имали ателиета и магазини. И Абдуллах, който бил най-малкият от трите деца в фамилията, трябвало да влезе в фамилното дружество, само че татко му решил, че е прекомерно великодушен за златар. И там давал повече, в сравнение с би трябвало. Бизнесът поел брат му, а той отпътувал да учи медицина в Москва. В Иран не признавали дипломата и трябвало още веднъж да стартира всичко изначало, по тази причина тръгнал по света. Специализирал във Англия, Германия и Франция, както и у нас. И останал тук. Сега го викали към този момент да се връща в Иран, само че нямал такова желание. Тръпката на неговото човешко сбъдване и случване е в Исперих, селата в близост и България. Свикнал е и с нашето гостолюбие – и малко да имаш, ще го споделиш със безценен посетител. Вижда го в бедните селски къщи, които се отварят необятно пред него. Канят го на всички места, обичан събеседник е, почитан доктор и експерт. Винаги е ухилен и общителен, доста откровен и автентичен в човешките страсти. „ Може да е от златарски жанр, само че същинското злато носи в сърцето си и го раздава ”, споделят за него локалните.
Заргар пък, който е прочут и с възприятието си за комизъм, споделя с усмивка по какъв начин сътрудник го питал какво е особено за Иран и хората там. Той отвърнал, че е страна, в която всеки схваща от всичко, с изключение на от личната си работа. Колегата му прихнал: „ А, също като в България ”.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ