Трудно е човек да реши как да пристъпи към тази

Трудно е човек да реши по какъв начин да пристъпи към тази пареща тематика. Дали с това стремглаво стилето, което ме олюля пред витрината на Christian Louboutin при последното ми прехвръкване по Rue Jean-Jacques Rousseau? Или с това сабо, алено, лачено, мама и баща ми го донесоха отдалеко, а аз, единствено на пет, щом го видях, притихнах и неумишлено прехапах джука от благоговеещ екстаз?А за какво не с ниските и комфортни Camper с апликирани цветя, които носех за промяна след една делова среща, само че ги забравих в миланското метро? Става ли с пухкавите от вътрешната страна велурени пантофи, които нахлузвам у дома в зимните дни? Или пък боса? Да, може би в тематиката за обувките би трябвало да пристъпя боса…Да събуеш обувките си на публично място – с цел да влезеш в градския шадраван, да речем, или с цел да се разходиш по тревата в парка, е единственият надълбоко съкровен и разголващ жест, който в това време е културно и обществено неосъдителен и приемлив… Нюйоркският The Museum at FIT възнамерява за есента на 2022-ра изложбата Shoes. Ще бъдат показани повече от 400 обувки от непрекъснатата сбирка на музея, наброяваща над 4000 чифта, най-старият от които датира от 17. век. Включвайки и модерни марки като Alaïa, Manolo Blahnik, Chanel, Ferragamo, Christian Louboutin, Alexander McQueen, Prada, Noritaka Tatehana, Iris van Herpen и Roger Vivier, изложбата ще построи прочувствен и обилен роман за обувките и тяхната културна значителност. Той ще е самобитно продължение на Shoe Obsession от 2013 година, когато обувките към този момент не бяха просто аксесоар, а главен фешън сюжет в outlook-a, а за какво не и в in-look-а ни, изместващ по значимост даже феномена It bags – чантите, трансформирали се в икони и безусловни обекти на стремежи.В Shoe Obsession 21. век самовлюбено вървеше на високи токове, дотолкоз високи, че към този момент даже 4-инчовите се смятаха за ниски. Все повече нови концепции, структури и материали следваха неповторимата извивка на стъпалото. Светът към този момент беше претърпял Sex and the City, лудостта на Кари по Маноло, самоотвержената й битка за правата на дамите за… обувки. Дизайнерите изгряваха като звезди. Ескалираха съперничества, толкоз буйни, че можеха да се нарекат и shoe wars, за какво не и star wars. Сравнително младите тогава high-end марки като Nicholas Kirkwood и Charlotte Olympia се вписваха бързо в иконографията на бестселърите. Достолепните воини Salvatore Ferragamo и Roger Vivier продължаваха да жънат победи по безгранични изобретателни полета и да превземат неспокойните женски сънища. Авангардното въображение на Kei Kagami и Noritaka Tatehana (Лейди Гага знае най-добре по какъв начин се върви с неговите творения) обуваше 21. век в сюрреални цитати и тълкования на културни мемоари.
Как новата галерия ще интерпретира протичащото се десетилетие по-късно, чакаме с интерес да разберем през есента. А тя, есента, била изключително красива в Ню Йорк, казват… Някъде срещнах статистика, че всяка трета англичанка имала над 100 чифта обувки. Не зная до каква степен това е правилно, нито какви са цифрите за французойките, японките или българките, само че факт е, че съвсем всяка жена има повече обувки, в сравнение с „ е належащо “, каквото и да значи това, както и че измежду тях има такива, които носи рядко или въобще не носи. Краткият въпрос е за какво пазаруването на обувки провокира илюзията за благополучие? Защо работи като самохипноза? Защо пазаруването на чифт Manolo Blahnik или даже на някой анонимен, само че необяснимо магнетичен модел провокира производството на допамин, задоволителен, с цел да те изстреля в трансцеденталните измерения на блаженството? Защо последователно се превръщаш в колекционер и куратор на сбирката си – подреждаш по цвят, форма и марка.Ставаш умел ценител на детайлите и най-малкото разграничение е в положение да те докара до възторг и до желанието да притежаваш и него. Отделяш специфичен дрешник за обувките си, след това той се оказва непълен – нужна ти е гримьорна стая. Вече обаче имаш потребността твоята сбирка да е непрекъснато пред очите ти, цялата, в великодушното си обилие, даваща ти самонадеяност и успокоение – и започваш да подреждаш трофеите по особено проектираните етажерки в спалнята, в дневната, в банята… Това, несъмнено, е прекаленост, само че факт е, че нищо както обувките не е обект на сходно пристрастяване. Кой ли не е посвещавал публикации на тази привързаност, къде с прелестно възприятие за комизъм, къде изцяло съществено. И по какъв начин не, откакто Кристина Агилера имала 750 чифта. Парис Хилтън може би към 2000. А Даниел Стийл около… 6000 чифта. (И тъй като не съумях да си показва, че възприятието за благополучие е в положение да понесе товара на толкоз обувки, побързах да потърся опровергаване и го открих от самата Даниел Стийл. В особено писмо до своите фенове тя твърди, че напълно не са толкоз, че прочиствала постоянно дрешника си от остарелите модели или от грешките на кратковременен шопохолизъм, че носела най-често черни, а от време на време, единствено от време на време, като всяка жена, се влюбвала и в някое алено прелъщение. Това ми звучи по-правдоподобно, нали въпреки всичко Даниел по през целия ден седи пред компютъра и написа, защо биха й били нужни чак 6000).Сред признаците, които издават привързаност, споделят, че са и тези двата – в случай че никой не знае какъв брой в действителност си висока и в случай че пътуваш с обособен куфар единствено за обувките. За обособения куфар е ясно, не го върша, най-малкото тъй като би било проблем при нискотарифните полети, а за това какъв брой съм висока – мисля, че вариациите се дължат не толкоз на височината на обувките ми, колкото на настроенията ми и на това дали съм си поставила крилата. (В последна сметка всички имаме по един скъп чифт – крилатите сандали на господ Хермес, с които си летим по всички страни поради добра дума или взор, или просто поради някое красиво утро.)Що се отнася до предписанията по какъв начин да се излезе от омагьосания кръг на пристрастеността – имам три „ обичани “. Първото е да се убедим сами себе си, че харченето на пари за неудобството на високи токове е извънредно нездравословно, като разлепим на всички места из къщи фотоси на кокалчетата на Виктория Бекъм. Второто е: „ Заместете с шоколад “, а третото: „ Ходете боси, потребно е “. Това с Виктория сигурно няма да направя, тъй като не е естетско. Второто също – тъй като шоколадът не може да е сурогат, той е полезност самичък по себе си. За третото – очаквам топлите пясъци и росните треви на лятото. Колкото до сериозната позиция и едно допустимо пояснение на какво се дължи обсесията от обувки, намираме ги в книгата на антрополога Ърнест Бекер „ Отричането на гибелта “, спечелила „ Пулицър “ през 70-те. Връзката сред опита да се отхвърли гибелта и обувките е обичаният от психоаналитиците фетишизъм. А обувката става обект на фетишизма поради изначалната грозотия на стъпалото, което е хем част от тялото, хем прекомерно отдалечено от него, атавизъм в какофония с нашата горделивост, успешност и благосъстояние, каращ ни да мислим за личната си маловажност и тленност.Обувката обаче, която заради функционална нужда е завършена като ходило, изтънчена и основана от самите нас негова версия, символизира нашата мощ да се издигнем от елементарни смъртни до божественото величие. Обувките имат декоративни елементи – шевове, връзки, катарами, приложения, бродерии, вършат се от точно обработена кожа, имат най-елегантната извивка и магията на тока – спокойно-стабилен или екзалтиращо рязък. (Няма нищо, което може да се съпостави с шпила на високия ток.) Обувката е квинтесенция на културния контрастност, тя е толкоз друга от тялото, че конструира един съвършен и сигурен свят, надалеч от неговата тленност, като в това време остава интимно асоциирана с телесното.Поне на мен всичко това ми звучи безапелационно пояснение на фетишизирането на обувките, както и на пристрастеността към притежаването им.И не, не е нужно да сме обсесивно привлечени от тях, даже и в най-умереното предпочитание за обувки се съдържа удоволствието и насладата от тази квинтесенция на културния контрастност и от това чрез нея да съблазняваш – не просто Другия, а самия живот. Какво по-голямо благополучие от това.