Необходима е нова дългосрочна стратегия за развитие на висшето образование
„ Труд ” продължава професионалната полемика за висшето обучение в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов – човек с извънреден учредителен опит и потвърдени практики в развиването на университетското обучение у нас. В серия от публикации проф. Борисов проучва основните, съгласно него, проблеми и вероятности пред висшето обучение в България. След него в полемиката със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” проф. Анастас Герджиков , ректорът на Медицински университет – Варна проф. Красимир Иванов , ректорът на Минно-геоложки университет „ Св. Иван Рилски ” проф. Любен Тотев , който е и ръководител на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов , ректор на Технически университет-София, проф. Христо Бонджолов , ректор на Великотвърновски университет „ Св. св. Кирил и Методий ”, проф. Пламен Бочков , ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова , президент на Варненския свободен университет „ Черноризец Храбър “, проф. Георги Колев, ректор на Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”, доцент доктор Григорий Вазов , ректор на Висшето учебно заведение по обезпечаване и финанси, проф. Митко Георгиев , ректор на Химикотехнологичният и металургичен университет – София (ХТМУ), проф. Иван Марков, ректор на Университета по архитектура строителство и геодезия , проф. Стоян Денчев , ректор на Университета по библиотекознание и осведомителни технологии – София, и проф. Иван Илиев, ректор на Лесотехническия университет – София, проф. Станислав Семерджиев , ректор на Националната академия за театрално и кино изкуство (НАТФИЗ) „ Кръстьо Сарафов “, и проф. Иван Въшин , ректор на Тракийски университет-Стара Загора, проф. Стати Статев , ректор на УНСС и заместник-председател на Съвета на ректоритe, проф. доктор Христина Янчева, ректор нa Аграрен Университет-Пловдив и проф. доктор Стефан Костянев, ректор на Медицински университет – Пловдив и проф. Борислав Юруков, ректор на Югозападния университет „ Неофит Рилски “.
Днес своите визии за проблемите във висшето обучение излагат проф. Борислав Борисов, ректор на Висшето строително учебно заведение „ Любен Каравелов “ и проф. Николай Драчев, ректор на Националната художествена академия.
Следващата седмица в сряда ще публикуваме още отзиви на неучаствали в полемиката ръководители на висши образователни заведения.
Накрая проф. Борислав Борисов, който откри полемиката със шест свои публикации, ще направи малко резюме на изразените отзиви и мнения.
Проф. д.а.н. арх. Борислав Борисов, ректор на Висшето строително учебно заведение „ Любен Каравелов “
Както са ясни констатациите за миналите 30 години, по този начин ни е необходим явен ориентир, съответни цели и тъкмо дефинирани средства за реализацията им през идващите 30 г. Деформациите явно не са в броя на висшите учебни заведения. Те са по-скоро от една страна в структурата и наличието на образованието в сходство на публичните потребности, както и в сходство на най-високите международни критерии за качество в образованието
Може да се твърди, че се нуждаем от устойчива във времето, дълготрайна просветителна политика в сходство с публичните ползи и в синхрон с националната политика в региона на демографските процеси, на стопанската система, на приходите и виталния стандарт, на националната сигурност и така нататък.
Дебатът за висшето обучение е даже позакъснял във връзка с нуждата от промени. Но не официални промени свързани с броя и преструктурирането на висшите учебни заведения или пожелателни оптимистични изказвания, а промяна гарантираща действителни учредения да чакаме в обозрим период измерими позитивни промени. Голяма част от констатациите и анализите на съществуващото състояние са обществено известни и не са окуражително положителни. Тези обстоятелства станаха по-популярни, посредством полемиката проведена от вестник „ Труд “. Те са смущаващи, даже стряскащи в някои от критериите за оценка, в.т.ч. класацията на българските университети в международните класации, експанзията на някои типове специалности, реализацията на дипломиралите се в съответната компетентност, съотношението на завършващите междинното си обучение към оповестените места за банкет във висшите учебни заведения, пропорцията на броя преподаватели по отношение на броя студенти, партньорството с бизнеса, просветителната миграция в чужбина, демографската рецесия и други Към това можем умерено и без риск да сгрешим да прибавим и невъзможността на множеството висши учебни заведения без странична помощ да поддържат, да обновяват и да развиват личната си материално – техническа база, в.т.ч. за образование, за проучвателен цели, за спорт, рекреация и свободно време, за културни действия и други Това са част от осъзнатите констатации и заключения на огромна част от ректорите на висшите учебни заведения, взели присъединяване в полемиката за висшето обучение на страниците на вестник „ Труд “.
Деформациите явно не са в броя на висшите учебни заведения. Те са по-скоро от една страна в структурата и наличието на образованието в сходство на публичните потребности, както и в сходство на най-високите международни критерии за качество в образованието и въпреки това на която бих желал да обърна особено внимание е тактиката за развиване на висшето обучение. Това е отсъствието на сходство по отношение на призната с консенсус, ясно разбираема, поредно и прецизно реализуема от всички заинтригувани страни /не единствено от МОН/ нова дълготрайна тактиката за развиване на висшето обучение в Република България. Стратегия, която да бъде с изключение на високо професионално готова, да съдържа визията и единодушието на нашето общество за позитивна смяна с непоколебима воля за отстояване на задачите и действително премерване на всяка крачка за постигането им.
Настоящата настояща тактика за развиването на висшето обучение, призната от Народното събрание на 26.02.2015г., не е дълготрайна /тя е за пет години/ и нейният времеви небосвод за приложение изтича до 2020 година. Необходима ни е тактика до 2050 година. Както са ясни констатациите за миналите 30 години, по този начин ни е необходим явен ориентир, съответни цели и тъкмо дефинирани средства за реализацията им през идващите 30 години. Ако се прегледа деликатно настоящата сега тактика не е мъчно да се откри, че тя не е изпълнена и няма късмет да се извърши във връзка с някои от главните си цели и задания до 2020 година. Цитирам „..да се преодолее изоставането по отношение на водещите европейски страни.. “ и „..висшето обучение – фактор за печелене на преимущество в европейската и световната конкуренция за познания, разцвет и напредък… “. Дефинирането на визията за развиването на висшето обучение в обсъжданата тактика е по-късо от една страница /Около 17 машинописни реда/ и има доста декларативно – пожелателен темперамент.
Мога да изтъквам други неосъществени образци, записани в задачите на тактиката за значително повишение на качеството на висшето обучение и ограниченията за реализиране на тези цели „ …Обединяване на институционалната и програмната акредитация…и тъй наречените “.
Висшето обучение е запас за развиване на националната ни стопанска система и може да се преглежда като самобитен капацитет за превъзмогване на изоставането в други области на обществено – икономическото развиване на страната ни. Предизвикателствата на бъдещето могат да се откриват и преодоляват с инструментариума на висшето обучение и науката. Преподавателите и работещите в системата на висшето обучение предпочитано би трябвало да се подтикват. Обвързването на демографската и икономическата политика с политиката на висшето обучение е наложително. Патриотичното образование и съхраняването на националните полезности също са детайл на висшето обучение, който се подценява. Запазването на положителните обичаи в българското висше обучение не опонира на нуждата от търсене на неконвенционален и ексцентричен метод за превъзмогване на рисковете и спешните деформации в родното висше обучение в сходство, съизмеримо на международните достижения в образованието и науката.
За това ни е нужна нова дълготрайна тактиката за развиване на висшето обучение.
Днес своите визии за проблемите във висшето обучение излагат проф. Борислав Борисов, ректор на Висшето строително учебно заведение „ Любен Каравелов “ и проф. Николай Драчев, ректор на Националната художествена академия.
Следващата седмица в сряда ще публикуваме още отзиви на неучаствали в полемиката ръководители на висши образователни заведения.
Накрая проф. Борислав Борисов, който откри полемиката със шест свои публикации, ще направи малко резюме на изразените отзиви и мнения.
Проф. д.а.н. арх. Борислав Борисов, ректор на Висшето строително учебно заведение „ Любен Каравелов “ Както са ясни констатациите за миналите 30 години, по този начин ни е необходим явен ориентир, съответни цели и тъкмо дефинирани средства за реализацията им през идващите 30 г. Деформациите явно не са в броя на висшите учебни заведения. Те са по-скоро от една страна в структурата и наличието на образованието в сходство на публичните потребности, както и в сходство на най-високите международни критерии за качество в образованието
Може да се твърди, че се нуждаем от устойчива във времето, дълготрайна просветителна политика в сходство с публичните ползи и в синхрон с националната политика в региона на демографските процеси, на стопанската система, на приходите и виталния стандарт, на националната сигурност и така нататък.
Дебатът за висшето обучение е даже позакъснял във връзка с нуждата от промени. Но не официални промени свързани с броя и преструктурирането на висшите учебни заведения или пожелателни оптимистични изказвания, а промяна гарантираща действителни учредения да чакаме в обозрим период измерими позитивни промени. Голяма част от констатациите и анализите на съществуващото състояние са обществено известни и не са окуражително положителни. Тези обстоятелства станаха по-популярни, посредством полемиката проведена от вестник „ Труд “. Те са смущаващи, даже стряскащи в някои от критериите за оценка, в.т.ч. класацията на българските университети в международните класации, експанзията на някои типове специалности, реализацията на дипломиралите се в съответната компетентност, съотношението на завършващите междинното си обучение към оповестените места за банкет във висшите учебни заведения, пропорцията на броя преподаватели по отношение на броя студенти, партньорството с бизнеса, просветителната миграция в чужбина, демографската рецесия и други Към това можем умерено и без риск да сгрешим да прибавим и невъзможността на множеството висши учебни заведения без странична помощ да поддържат, да обновяват и да развиват личната си материално – техническа база, в.т.ч. за образование, за проучвателен цели, за спорт, рекреация и свободно време, за културни действия и други Това са част от осъзнатите констатации и заключения на огромна част от ректорите на висшите учебни заведения, взели присъединяване в полемиката за висшето обучение на страниците на вестник „ Труд “.
Деформациите явно не са в броя на висшите учебни заведения. Те са по-скоро от една страна в структурата и наличието на образованието в сходство на публичните потребности, както и в сходство на най-високите международни критерии за качество в образованието и въпреки това на която бих желал да обърна особено внимание е тактиката за развиване на висшето обучение. Това е отсъствието на сходство по отношение на призната с консенсус, ясно разбираема, поредно и прецизно реализуема от всички заинтригувани страни /не единствено от МОН/ нова дълготрайна тактиката за развиване на висшето обучение в Република България. Стратегия, която да бъде с изключение на високо професионално готова, да съдържа визията и единодушието на нашето общество за позитивна смяна с непоколебима воля за отстояване на задачите и действително премерване на всяка крачка за постигането им.
Настоящата настояща тактика за развиването на висшето обучение, призната от Народното събрание на 26.02.2015г., не е дълготрайна /тя е за пет години/ и нейният времеви небосвод за приложение изтича до 2020 година. Необходима ни е тактика до 2050 година. Както са ясни констатациите за миналите 30 години, по този начин ни е необходим явен ориентир, съответни цели и тъкмо дефинирани средства за реализацията им през идващите 30 години. Ако се прегледа деликатно настоящата сега тактика не е мъчно да се откри, че тя не е изпълнена и няма късмет да се извърши във връзка с някои от главните си цели и задания до 2020 година. Цитирам „..да се преодолее изоставането по отношение на водещите европейски страни.. “ и „..висшето обучение – фактор за печелене на преимущество в европейската и световната конкуренция за познания, разцвет и напредък… “. Дефинирането на визията за развиването на висшето обучение в обсъжданата тактика е по-късо от една страница /Около 17 машинописни реда/ и има доста декларативно – пожелателен темперамент.
Мога да изтъквам други неосъществени образци, записани в задачите на тактиката за значително повишение на качеството на висшето обучение и ограниченията за реализиране на тези цели „ …Обединяване на институционалната и програмната акредитация…и тъй наречените “.
Висшето обучение е запас за развиване на националната ни стопанска система и може да се преглежда като самобитен капацитет за превъзмогване на изоставането в други области на обществено – икономическото развиване на страната ни. Предизвикателствата на бъдещето могат да се откриват и преодоляват с инструментариума на висшето обучение и науката. Преподавателите и работещите в системата на висшето обучение предпочитано би трябвало да се подтикват. Обвързването на демографската и икономическата политика с политиката на висшето обучение е наложително. Патриотичното образование и съхраняването на националните полезности също са детайл на висшето обучение, който се подценява. Запазването на положителните обичаи в българското висше обучение не опонира на нуждата от търсене на неконвенционален и ексцентричен метод за превъзмогване на рисковете и спешните деформации в родното висше обучение в сходство, съизмеримо на международните достижения в образованието и науката.
За това ни е нужна нова дълготрайна тактиката за развиване на висшето обучение.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ