Един французин - на път: Велинград, Юндола и едно сърце на хълма
Трета част от пътешествията на френския публицист Пиер Анри, който демонстрира многовековната и забавна история на България през погледа на чужденец. В новата поредност той посещава известни туристически дестинции в страната - места със СПА условия, хубава храна и вино.
Карам по равното. Минавам през подредени лозови масиви и спретнати села. Последното е Варвара. И внезапно като че ли се гмуркам в планината. Допуска ме в пазвите си през една от гънките, през която се вие река Чепинска. На няколко пъти прекосявам железопътни релси, които вървят безусловно под високите скали, издигнати отвесно нагоре.
Намирам се в Западните Родопи и пътувам към Велинград - именуван СПА центърът на Балканите. За това си има причина. В града има цели 80 минерални извора и над 300 СПА хотела.
Планината внезапно свършва и аз се озовавам в чудна долина. Градът като че ли се е разлял около реката... Той е бил
основан от три села в средата на 50-те години на предишния век, тъй като почнали да преливат едно в друго - в този момент Лъджене, Каменица и Чепино са квартали на Велинград.
Ще се върна към града след това, тъй като първо желая да се изкача на върха на планината. Тоест на върха на две планини. Юндола е мястото, където Рила и Родопите се срещат и се смиряват. Там се е образувала живописна седловина, която пътят, водещ към Разлог, пресича. В Разложката долина бях заобиколен от планини, а тук съм над тях. My Elevation ми демонстрира тъкмо 1402 метра над морското ниво.
Спирам на дребен многолюден пазар, навръх върха на местността. На спретнати сергии са подредени буркани с мляко, сирене, мед, сушено месо, сладка от диви ягоди, малини, къпини, боровинки - всичко, което природата е дала. А зад тях стоят забрадени дами, които общително те подканят да си купиш от стоката им. Трябва да призная, че са много настойчиви и някак си се озовавам с буркани със сладко от диви ягоди и мед от акация в ръцете.
На края на паркинга гологлав мъж продава сувенири и магнитчета с гледки от Юндола. Имам неблагоразумието (или разумието) да го попитам за Пашовите скали. Упътва ме, демонстрира ми с ръка от кое място да мина и откакто схваща, че съм отседнал във Велинград и че съм чужденец, изважда едно магнитче с някакъв монумент на жена с пушка. " Това, споделя, е
Вела Пеева, на нея е кръстен градът.
Недоумявам - за какво е с пушка, някаква модерна Жана д`Арк ли е и какво е направила, че да кръстят града на нея? Била партизанка, била се с фашисти, които я обкръжили и тя се самоубила, с цел да не я заловен. После комунистите я издигнали в фетиш и даже и в този момент градът носи нейното име.
Устоявам на предлаганите магнитчета.
Подминавам параклиса " Света Петка " и потеглям надолу към Пашовите скали. Трийсетте минути пешком се отплащат от невероятния пейзаж, който се простира пред погледа надалеч напред - хълмовете на Родопите са като големи талази, като плисета на елегантна женска пола и се разстилат някъде докъм Бяло море в Гърция. Скалите се спускат отвесно надолу и се стопират в един дол. На указателната табела има и легенда - за какво местността се споделя по този начин. Един паша - това е турски властник по времето на османското иго - пристигнал тук на лов. Видял красива българка, която пасяла козите си. Пожелал я и тръгнал да я гони. Но годеникът на момичето го пресрещнал, хванал го, вдигнал го над раменете си и го хвърлил от скалите в дола. Оттогава местността се споделя " Пашови скали ".
Между другото българите имат доста такива митове, свързани с петвековното османско наличие и опитите за ислямизация на популацията, които съм срещал при обиколките си из страната. Повечето върхове и скали са кръстени на дами, които са се опитвали да избягат от поругаване.
Връщам се към центъра и
вземам решение да стигна до най-високия язовир на Балканите - " Белмекен ".
Пътят ми лишава единствено 15 минути с колата. Духа стремителен вятър, водното огледало е набраздено от дребни талази, облаци обгръщат като на каданс близкия връх и цялата тази картина се отразява в металносивите води.
Връщам се към Велинград по живописния път надолу, когато погледът ми се стопира на табела към с. Света Петка. Някак си съм я пропуснал, свивам на отбивката, тъй като село не се вижда. То е някъде долу. Но първото нещо, което се набива на очи, е силуета на едно сърце. Да, сърце, построено на хълма - не кръст, каквито има доста из България. Оказва се, че то съставлява огромна люлка! Идеята и реализацията му е на хора от селото, които са взели участие със личен труд и средства за основаването му.
Самото село е някъде долу и къщите му са като заковани по стените на ската. А по средата му се издига минарето на джамия. Тази панорама несъмнено си има пояснение - селото да е кръстено на християнска светица, популацията да е от мюсюлмани и най-после това сърце над него?
СПА хотелът във Велинград е супер прелестен. Минавам през всички процедури - мароканска баня, сауна, басейн, джакузи, и крайниците ми прелестно омекват, а ставите се отпускат повърхностно.
Минералната вода на Велинград е нискоминерализирана и извира от 1200 метра, като минава през карстови и порести скали. В трите квартала на града тя лекува разнообразни болести. Водата в Чепино да вземем за пример е добра за болести на белите дробове, стомаха и кожни проблеми. Помага и при ендокринни заболявания, ставни и мускулни болести. Тази в Каменица има нараснало наличие на сяра, облекчаваща шипове, артрит, възобновявания при счупвания и навяхвания. А минералният извор в Лъджене лекува кожни заболявания и екземи.
Квартал Чепино е най-известният и със спомен за минало, което си проличава по старите градски къщи от началото на предишния век и павираните улици.
Тук се намира и езерото Клептуза, в което се излизат водите от най-големия карстов извор в България.
Езерото е емблемата на Велинград с водните си колела и върбите, надвиснали над водата. Пак прекосявам жп релсите на теснолинейката, с цел да стигна до парка. Той е облагороден от локалните поданици с непринуден труд през 30-те години на предишния век.
Смрачава се. Влизам в малко, уютно заведение, има-няма пет-шест маси, подредени към горяща камина. Приятно е. Избирам си салата от печени чушки, а за главно тепси кебап. Звучи ми предизвикателно. Вече знам, че кебапът е обичайно българско ядене, само че мисля, че коренът на думата идва от турски. Кебапът се прави посредством запържени дребни парченца месо в лой или сос.
В тепси кебапа с изключение на месо има и части свински дроб, ориз, още и лук, праз, кисело зеле, черен пипер, кимион. Поръчвам си чаша вино каберне совиньон от " Тера Тангра ", което отлично си партнира с вечерята. Тепси кебапът има някакъв доста другоземен усет, който се пробвам да отгатна и не съумявам. Затова водя къс спор със сервитьора. " От копъра е ", споделя той. " Не, това не е усетът на копъра! ", отстоявам аз. След няколко спомагателни реплики сервитьорът се усеща и споделя: " Домашният копър, който използваме тук, има напълно друг и доста по-отчетлив усет от този, който се продава в супермаркетите. " Съгласявам се.
Сутринта котловината е застелена с призрачна мъгла. Тръгвам към една цитадела, с чиято история към този момент съм осведомен. Цепина е първата столица на диктатор Алексий Слав. Този, който беше женен за противозаконната щерка на император Анри Фландърски и който беше трансформирал платото над Мелник в непревземаема цитадела.
До Цепина се стига с кола, по-късно има десетина минути пешком, след което пейзажът стартира да се разпростира.
На високия рид, от който се вижда цялата долина, са непокътнати елементи от крепостната стена с дебелина 2 метра, руините на замък, както и три резервоара за вода, сходно на мелнишкото плато... Деспот Слав е владеел този край няколко години, само че тъкмо тук е довел дъщерята на император Анри - Изабел.
Археологическите разкопки са потвърдили, че преди да бъдат издигнати крепостните стени, на този рид е имало тракийско светилище на бесите, по-късно римска черква и най-после средновековна цитадела.
Следвам начертания си маршрут - желая да мина около язовир " Батак ", по-късно през Брацигово и по този начин да затворя като в кръг Чепинската долина.
Язовирът се разгръща на 22 кв. км, водите му са кристално чисти и спокойни. Курортът Цигов чарк е ситуиран в югоизточната му част. Сред почивните бази е и приятният екокъмпинг " Батак " с тераси за каравани, които стигат безусловно на метри от водата. Минавам около него, с цел да сляза на брега, където пет-шест автомобила са разтоварили лодките си и са отпътували във вътрешността за лов на риба. Язовирът е желано място за фенове риболовци. Самотна лодка пори водите за
дребния залесен остров на 500 метра от брега -
много пасторална картина, която граничи с кич, в случай че прибавим и стадото от породисти коне, които пасат свободно до брега.
Продължавам към Брацигово, към следващата изумителна долина в този край. Това, което ме впечатлява в първия миг в центъра на града, е читалището. Сградата е внушителна, кацнала на дребен рид и по-скоро наподобява на спектакъл. Тази дума - читалище, идва от българската дума чета. Може би във всеки български град и село има такова нещо. Интересувал съм се какво е това. Обяснението е, че по време на българския подем - Възраждането, хората са се организирали, с цел да учат децата да четат и пишат, да изнасят театрални представления и други инициативи. И цялата тази активност се е вършела на доброволчески начала и с дарения. Читалището на Брацигово е тъкмо такова. То е учредено от Васил Петлешков, воин на този край, който е бил участник във въстанието против турците. Но тази впечатляваща постройка е издигната от страната в средата на 50-те години на предишния век. С нея може да се конкурира единствено прелестната черква " Св. Йоан Предтеча " с високата си камбанария и часовника на нея. После по калдъръмените улички се стига до възрожденските къщи на града, оттатък реката. Там е Поповата къща, къщата на рода на Васил Петлешков, триетажни бели къщи с дървени тераси, високи каменни стени и прелестни еркери.
Тръгвам си от Брацигово и навръх втория завой след изхода се постанова да спра. От височината цялата долина се вижда като на длан, есенна и изтощена.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Карам по равното. Минавам през подредени лозови масиви и спретнати села. Последното е Варвара. И внезапно като че ли се гмуркам в планината. Допуска ме в пазвите си през една от гънките, през която се вие река Чепинска. На няколко пъти прекосявам железопътни релси, които вървят безусловно под високите скали, издигнати отвесно нагоре.
Намирам се в Западните Родопи и пътувам към Велинград - именуван СПА центърът на Балканите. За това си има причина. В града има цели 80 минерални извора и над 300 СПА хотела.
Планината внезапно свършва и аз се озовавам в чудна долина. Градът като че ли се е разлял около реката... Той е бил
основан от три села в средата на 50-те години на предишния век, тъй като почнали да преливат едно в друго - в този момент Лъджене, Каменица и Чепино са квартали на Велинград.
Ще се върна към града след това, тъй като първо желая да се изкача на върха на планината. Тоест на върха на две планини. Юндола е мястото, където Рила и Родопите се срещат и се смиряват. Там се е образувала живописна седловина, която пътят, водещ към Разлог, пресича. В Разложката долина бях заобиколен от планини, а тук съм над тях. My Elevation ми демонстрира тъкмо 1402 метра над морското ниво.
Спирам на дребен многолюден пазар, навръх върха на местността. На спретнати сергии са подредени буркани с мляко, сирене, мед, сушено месо, сладка от диви ягоди, малини, къпини, боровинки - всичко, което природата е дала. А зад тях стоят забрадени дами, които общително те подканят да си купиш от стоката им. Трябва да призная, че са много настойчиви и някак си се озовавам с буркани със сладко от диви ягоди и мед от акация в ръцете.
На края на паркинга гологлав мъж продава сувенири и магнитчета с гледки от Юндола. Имам неблагоразумието (или разумието) да го попитам за Пашовите скали. Упътва ме, демонстрира ми с ръка от кое място да мина и откакто схваща, че съм отседнал във Велинград и че съм чужденец, изважда едно магнитче с някакъв монумент на жена с пушка. " Това, споделя, е
Вела Пеева, на нея е кръстен градът.
Недоумявам - за какво е с пушка, някаква модерна Жана д`Арк ли е и какво е направила, че да кръстят града на нея? Била партизанка, била се с фашисти, които я обкръжили и тя се самоубила, с цел да не я заловен. После комунистите я издигнали в фетиш и даже и в този момент градът носи нейното име.
Устоявам на предлаганите магнитчета.
Подминавам параклиса " Света Петка " и потеглям надолу към Пашовите скали. Трийсетте минути пешком се отплащат от невероятния пейзаж, който се простира пред погледа надалеч напред - хълмовете на Родопите са като големи талази, като плисета на елегантна женска пола и се разстилат някъде докъм Бяло море в Гърция. Скалите се спускат отвесно надолу и се стопират в един дол. На указателната табела има и легенда - за какво местността се споделя по този начин. Един паша - това е турски властник по времето на османското иго - пристигнал тук на лов. Видял красива българка, която пасяла козите си. Пожелал я и тръгнал да я гони. Но годеникът на момичето го пресрещнал, хванал го, вдигнал го над раменете си и го хвърлил от скалите в дола. Оттогава местността се споделя " Пашови скали ".
Между другото българите имат доста такива митове, свързани с петвековното османско наличие и опитите за ислямизация на популацията, които съм срещал при обиколките си из страната. Повечето върхове и скали са кръстени на дами, които са се опитвали да избягат от поругаване.
Връщам се към центъра и
вземам решение да стигна до най-високия язовир на Балканите - " Белмекен ".
Пътят ми лишава единствено 15 минути с колата. Духа стремителен вятър, водното огледало е набраздено от дребни талази, облаци обгръщат като на каданс близкия връх и цялата тази картина се отразява в металносивите води.
Връщам се към Велинград по живописния път надолу, когато погледът ми се стопира на табела към с. Света Петка. Някак си съм я пропуснал, свивам на отбивката, тъй като село не се вижда. То е някъде долу. Но първото нещо, което се набива на очи, е силуета на едно сърце. Да, сърце, построено на хълма - не кръст, каквито има доста из България. Оказва се, че то съставлява огромна люлка! Идеята и реализацията му е на хора от селото, които са взели участие със личен труд и средства за основаването му.
Самото село е някъде долу и къщите му са като заковани по стените на ската. А по средата му се издига минарето на джамия. Тази панорама несъмнено си има пояснение - селото да е кръстено на християнска светица, популацията да е от мюсюлмани и най-после това сърце над него?
СПА хотелът във Велинград е супер прелестен. Минавам през всички процедури - мароканска баня, сауна, басейн, джакузи, и крайниците ми прелестно омекват, а ставите се отпускат повърхностно.
Минералната вода на Велинград е нискоминерализирана и извира от 1200 метра, като минава през карстови и порести скали. В трите квартала на града тя лекува разнообразни болести. Водата в Чепино да вземем за пример е добра за болести на белите дробове, стомаха и кожни проблеми. Помага и при ендокринни заболявания, ставни и мускулни болести. Тази в Каменица има нараснало наличие на сяра, облекчаваща шипове, артрит, възобновявания при счупвания и навяхвания. А минералният извор в Лъджене лекува кожни заболявания и екземи.
Квартал Чепино е най-известният и със спомен за минало, което си проличава по старите градски къщи от началото на предишния век и павираните улици.
Тук се намира и езерото Клептуза, в което се излизат водите от най-големия карстов извор в България.
Езерото е емблемата на Велинград с водните си колела и върбите, надвиснали над водата. Пак прекосявам жп релсите на теснолинейката, с цел да стигна до парка. Той е облагороден от локалните поданици с непринуден труд през 30-те години на предишния век.
Смрачава се. Влизам в малко, уютно заведение, има-няма пет-шест маси, подредени към горяща камина. Приятно е. Избирам си салата от печени чушки, а за главно тепси кебап. Звучи ми предизвикателно. Вече знам, че кебапът е обичайно българско ядене, само че мисля, че коренът на думата идва от турски. Кебапът се прави посредством запържени дребни парченца месо в лой или сос.
В тепси кебапа с изключение на месо има и части свински дроб, ориз, още и лук, праз, кисело зеле, черен пипер, кимион. Поръчвам си чаша вино каберне совиньон от " Тера Тангра ", което отлично си партнира с вечерята. Тепси кебапът има някакъв доста другоземен усет, който се пробвам да отгатна и не съумявам. Затова водя къс спор със сервитьора. " От копъра е ", споделя той. " Не, това не е усетът на копъра! ", отстоявам аз. След няколко спомагателни реплики сервитьорът се усеща и споделя: " Домашният копър, който използваме тук, има напълно друг и доста по-отчетлив усет от този, който се продава в супермаркетите. " Съгласявам се.
Сутринта котловината е застелена с призрачна мъгла. Тръгвам към една цитадела, с чиято история към този момент съм осведомен. Цепина е първата столица на диктатор Алексий Слав. Този, който беше женен за противозаконната щерка на император Анри Фландърски и който беше трансформирал платото над Мелник в непревземаема цитадела.
До Цепина се стига с кола, по-късно има десетина минути пешком, след което пейзажът стартира да се разпростира.
На високия рид, от който се вижда цялата долина, са непокътнати елементи от крепостната стена с дебелина 2 метра, руините на замък, както и три резервоара за вода, сходно на мелнишкото плато... Деспот Слав е владеел този край няколко години, само че тъкмо тук е довел дъщерята на император Анри - Изабел.
Археологическите разкопки са потвърдили, че преди да бъдат издигнати крепостните стени, на този рид е имало тракийско светилище на бесите, по-късно римска черква и най-после средновековна цитадела.
Следвам начертания си маршрут - желая да мина около язовир " Батак ", по-късно през Брацигово и по този начин да затворя като в кръг Чепинската долина.
Язовирът се разгръща на 22 кв. км, водите му са кристално чисти и спокойни. Курортът Цигов чарк е ситуиран в югоизточната му част. Сред почивните бази е и приятният екокъмпинг " Батак " с тераси за каравани, които стигат безусловно на метри от водата. Минавам около него, с цел да сляза на брега, където пет-шест автомобила са разтоварили лодките си и са отпътували във вътрешността за лов на риба. Язовирът е желано място за фенове риболовци. Самотна лодка пори водите за
дребния залесен остров на 500 метра от брега -
много пасторална картина, която граничи с кич, в случай че прибавим и стадото от породисти коне, които пасат свободно до брега.
Продължавам към Брацигово, към следващата изумителна долина в този край. Това, което ме впечатлява в първия миг в центъра на града, е читалището. Сградата е внушителна, кацнала на дребен рид и по-скоро наподобява на спектакъл. Тази дума - читалище, идва от българската дума чета. Може би във всеки български град и село има такова нещо. Интересувал съм се какво е това. Обяснението е, че по време на българския подем - Възраждането, хората са се организирали, с цел да учат децата да четат и пишат, да изнасят театрални представления и други инициативи. И цялата тази активност се е вършела на доброволчески начала и с дарения. Читалището на Брацигово е тъкмо такова. То е учредено от Васил Петлешков, воин на този край, който е бил участник във въстанието против турците. Но тази впечатляваща постройка е издигната от страната в средата на 50-те години на предишния век. С нея може да се конкурира единствено прелестната черква " Св. Йоан Предтеча " с високата си камбанария и часовника на нея. После по калдъръмените улички се стига до възрожденските къщи на града, оттатък реката. Там е Поповата къща, къщата на рода на Васил Петлешков, триетажни бели къщи с дървени тераси, високи каменни стени и прелестни еркери.
Тръгвам си от Брацигово и навръх втория завой след изхода се постанова да спра. От височината цялата долина се вижда като на длан, есенна и изтощена.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ