Повечето неща в политиката ни се оказаха неавтентични
"Тръгнахме преди 30 години към бъдещето с прекомерно доста илюзии. "
"Нацията понижава и застарява, а измененията постоянно се вършат от младите недоволни. "
"Подобието сред главните политически сили е огромната заплаха за демокрацията. "
Г-жо Баева, през 2019-а се навършват 30 години от началото на така наречен либерален преход на България. Откъде тръгнахме и къде стигнахме?
- Ако някой към този момент е не запомнил или е прекомерно млад, с цел да си спомня, би трябвало да кажа, че в края на 1989-а България беше социалистическа страна, част от Източния блок, което означаваше участие в Съвета за икономическа взаимопомощ и във Варшавския контракт, а през днешния ден, три десетилетия по-късно, сме капиталистическа страна, част от Запада, тоест членуваща в Европейския съюз и във военния Североатлантически пакт. Така че трансформацията е цялостна - от част от геополитическия Изток станахме част от геополитическия Запад. Държавата ни си е на същото място в центъра на Балканския полуостров, само че политиците ни и ние изминахме дълъг обществено-икономически път, преживяхме дълбоки промени, към някои от които се стремяхме, само че други въобще не чакахме. И в този момент можем да сме удовлетворени от доказаната ни европейска принадлежност, само че и недоволни от доста неща: от голямото обществено разслоение, което е хубаво единствено в случай че си от горната страна, от срутва в всеобщото обучение, от възходящия брой необразовани - както в безусловно, по този начин и във функционално отношение, от дехуманизацията в ценностната система.
Защо мечтаехме за едно, а в последна сметка се получи друго?
- Като историк би трябвало да призная, че това е по-скоро предписание, в сравнение с изключение. Защото постоянно след дълбока смяна или гражданска война се получава по този начин, че тези, които правят смяната, мечтаят за едно, а след това става нещо много по-различно. За да илюстрирам думите си, е задоволително да напомня за идеалите на българските националреволюционери от Възраждането в параленост с действителностите в новата българска страна. Още в края на ХIХ в. против несправедливата данъчна система на българската страна избухват селски протести, потушени с доста човешки жертви. Те са материално удостоверение за разочарованието от свободната българската страна, да не приказваме за злостната персонална орис на доста от участниците в освободителните битки. Голяма е разликата и сред идеалите на участниците в антинацистката опозиция в България през Втората международна война и действителностите в социалистическа България след 9 септември 1944-а. Така стана и с очакванията на множеството българи, събудени на 10 ноември 1989 година със свалянето на Тодор Живков, очаквания за същинска народна власт - тоест за правото на хората да дефинират своето бъдеще и ръководството на страната, и за пазарна стопанска система - при която ще запазят постигнатото при социализма, а към него ще прибавят благоденствието на Запада. Е, през днешния ден към този момент можем да кажем, че това са били по-скоро илюзии, тъй като, въпреки и мъчително, само че разбрахме, че няма по какъв начин да се съчетаят обществените черти на социализма с индивидуализма при капитализма. Можем да имаме единствено едното или другото. Затова през днешния ден имаме капитализъм, за жалост както недорасъл, по този начин и изживяващ всички рецесии на развиване. С други думи, казусът не е толкоз в нашите неточности, колкото в това, че тръгнахме преди 30 години към бъдещето с прекомерно доста илюзии. Което, несъмнено, напълно не оправдава многочислените неточности, в някои случаи напряко закононарушения, на българските политици.
Кого да упрекваме - политиците или тези, които ги избират, т.е. българските жители?
- Няма да бъдем до дъно почтени и най-много няма да разберем какво в действителност се обърка, в случай че не погледнем и личните си дейности. Защото, в случай че сложим ръка на сърцето, би трябвало да си признаем, че точно ние, българските жители, избирахме и избираме политици, подмамени от обещанията им по какъв начин всичко ще тръгне без спънки, а след това се оказва, че медът и маслото ги има, само че единствено за тях и доближените им, а не за обществото. Не са без виновност и тези, които споделят, че "всички са маскари " и по тази причина няма да гласоподават. Защото с отхвърли си да вземат участие в политиката те в действителност поддържат статуквото. Длъжна съм да кажа и още нещо: лъжем се, в случай че мислим, че всички са недоволни от ситуацията в България. В страната има много хора, които са удовлетворени от измененията, тъй като завоюваха от тях, и които желаят да запазят и разширят извоюваното - те поддържат резултатите от прехода.
Рухнаха ли митовете за нашето усърдие, за толерантността и гостоприемството ни?
- Не, не мисля. Просто с цел да се приспособят към новата капиталистическа действителност, българите трябваше да се борят с нокти и зъби с конкуренцията и със противниците. Затова на напред във времето излязоха егоизмът, индивидуализмът, култът към триумфа. А трудолюбието, толерантността и гостоприемството започнаха да наподобяват непотребни. Но те напълно не са изгубени, просто към този момент не се ценят и почитат толкоз. Затова и се обръща по-малко внимание на хората, които обичат да работят поради самата работа, а освен поради облагата, които обръщат внимание и на непознатите, вместо да мислят единствено за своите, които отварят домовете и сърцата си за другите, вместо да се затварят в себе си. В новите действителности и медиите търсят сензации, с цел да се продават, по тази причина новините за спонтанна човечност не са на първите страници. Срещаме ги основно по празниците, изпълнени с християнско примирение, въпреки и постоянно подправено.
Не избуяха ли прекалено много тарикатлъкът, нахалството и повсеместната дивотия?
- Да, по този начин е, само че както към този момент споделих, това е резултат от промяната на ценностната система, последвала промяната на обществено-политическата система. Днес най-съществен е триумфът, който се показва в победа над конкуренцията, без значение по какъв начин е реализирана. Парите се трансфораха във повсеместен измерител на триумфа в живота, а придобиването им съвсем постоянно е обвързвано с изброените от вас черти, може би без повсеместната дивотия. Но и простотията е подтиквана от настъпилите промени в ценностната система. Защото стремежът към печелене на пари докара до такава степен, че просветителните игри и излъчвания бяха сменени с такива, от които се изкарват пари - по-малко за участниците, повече за основателите. Според мен повсеместната комерсиализация докара до повсеместна "чалгизация " на живота. И под това разбиране разбирам освен известния музикален род с най-вече фенове.
Отчаян народ ли сме? Къде отидоха съпротивителните ни сили? Може ли една застаряваща нация да се разпалва?
- Има и обезверени хора, само че множеството не сме обезверени, а гневни. Само че този яд има къде да се излее - най-много по посока на границите - значително българи яростно отпътуват за чужбина, с цел да търсят работа, самопризнание, по-добър живот и вероятности, тъй като не виждат късмет да ги реализиран тук. Затова понижават протестните, а и съпротивителните сили в обществото. Но към момента не сме стигнали до точката, от която няма връщане обратно. Да, нацията понижава и застарява, а измененията постоянно се вършат от младите недоволни. Само че не трябва да забравяме и още нещо от историята: че революциите постоянно са дело на малцинството, само че на дейното малцинство, което е готово да води война с несправедливостите и да наложи своята воля. По-възрастните към този момент са се борили и са се примирили, че не могат да се изправят против властта, по тази причина не можем да чакаме смяната да пристигна от тях - те могат единствено да приказват и поучават. Младите са тези, които може би и заради неналичието на житейски опит са подготвени да работят, тъй като имат вяра, че могат да реализират всичко, в случай че пожелаят. Това е революционният капацитет, по тази причина революциите постоянно са толкоз изненадващи. Тъй като имам контакти с млади българи, не преставам да имам вяра, че шансът за смяна не е изгубен. Виждам го измежду новите юношески настройки - новите млади са все по-малко склонни да одобряват пропагандната теза, че "невидимата ръка " на пазара ще оправи всичко, че конкуренцията и индивидуализмът са спасението. Те са по-склонни освен да приказват за взаимност, само че и да я демонстрират, да приказват за нуждата от обществена правдивост.
Тази година ни предстоят избори за Европейски парламент и за локална власт, а може и предварителни парламентарни да има. Кой избор е най-съществен? Възможно ли е посоката на развиване на страната да се промени, или към този момент няма вяра?
- Независимо че европейските избори не са известни в България, уверена съм, че те са най-важните и за нашето бъдеще. Защото от тях зависи накъде ще тръгне съюзът, част от който сме. Вярно е, че от резултатите на главните български партии в евроизборите ще зависи дали ще има и предварителни парламентарни. Но това ми наподобява не толкоз значимо, колкото ориста на Европейски Съюз. Ще напомня една остаряла истина от началото на ХХ в., въпреки и дефинирана от непопулярния през днешния ден основател на българската социалдемокрация Димитър Благоев: за огромната взаимозависимост на българските събития от ставащото по света. Той приказва за опцията у нас да избухне гражданска война, което е другото име на радикалната смяна. И споделя, че тази опция зависи в три четвърти от процесите отвън границите ни и едвам една четвърт е ролята на нашата воля и дейности. Не мисля, че нещо съществено се е трансформирало в това съответствие на външните и вътрешните фактори.
И да, допустимо е политиката в България внезапно да се промени, както към този момент стана през 2001-ва и 2009 година, въпросът е дали ще бъде към по-добро. Дали нещата могат да се подобрят зависи в края на краищата от всички нас, защото не може постоянно да продължаваме да чакаме да пристигна някой извън и да оправи нещата в личния ни дом.
Какво липсва на българската политика - нови лица, нови хрумвания, разсъдък, воля?
- Липсва същинска опция. През последните три и повече десетилетия българите чакаха положителната смяна да пристигна от промяната на лицата. Стана ясно, че това не е задоволително, че е нужна и обществено-политическа опция. И се надявам, че тя няма да бъде опция на демокрацията въобще (защото има и такава възможност), а на фасадния темперамент на нашата народна власт, зад която се крият олигархични ползи.
Лява ли е левицата и дясна ли е десницата? Доколко са патриоти тези, които се назовават по този начин?
- Май множеството неща в българската политика се оказаха неавтентични. В началото Българска комунистическа партия беше консервативна мощ, а Съюз на демократичните сили - революционна, само че всички изповядваха нуждата от приемане на западния модел на народна власт и стопански ред. Ако приемем, че сме осъществили тази смяна, присъединявайки се към Европейския съюз, тази ориентировка към този момент не е задоволителна. Партиите би трябвало да потърсят същинския си образ, и то освен в стратегиите и лозунгите си, а в дейностите си. А дейностите на всички партии, които се изредиха в ръководството - не мога да се сетя някоя да не е взела участие (нали не броим "Воля "), демонстрират смущаващо сходство в посоката. Отличават се единствено по настоящите лица. Затова е толкоз мъчно да се каже кои са леви, кои - десни, кои - патриоти и кои - не. Подобието сред главните политически сили е огромната заплаха за демокрацията. Тя продължава да бъде въпреки всичко най-хубавата система за ръководство, стига да обезпечава други възможности, в които хората да виждат своите ползи. Засега това не се вижда - и то освен у нас.
Разговора го води Елизабет Дафинова
Проф. доктор Искра Баева е родена на 12 януари 1951 година в София. Завършила е история в СУ "Св. Климент Охридски ". Преподава модерна история в Историческия факултет на СУ "Св. Кл. Охридски ". Занимава се с проучвания на историята на Източна Европа през ХХ и ХХІ в., специализирала е във Варшавския университет, в Центъра "Удроу Уилсън " във Вашингтон, взела участие е в интернационалните и национални планове, свързани със Студената война, Историята на следвоенна Европа, преходните процеси в Източна Европа в края на ХХ и началото на ХХІ век.
"Нацията понижава и застарява, а измененията постоянно се вършат от младите недоволни. "
"Подобието сред главните политически сили е огромната заплаха за демокрацията. "
Г-жо Баева, през 2019-а се навършват 30 години от началото на така наречен либерален преход на България. Откъде тръгнахме и къде стигнахме?
- Ако някой към този момент е не запомнил или е прекомерно млад, с цел да си спомня, би трябвало да кажа, че в края на 1989-а България беше социалистическа страна, част от Източния блок, което означаваше участие в Съвета за икономическа взаимопомощ и във Варшавския контракт, а през днешния ден, три десетилетия по-късно, сме капиталистическа страна, част от Запада, тоест членуваща в Европейския съюз и във военния Североатлантически пакт. Така че трансформацията е цялостна - от част от геополитическия Изток станахме част от геополитическия Запад. Държавата ни си е на същото място в центъра на Балканския полуостров, само че политиците ни и ние изминахме дълъг обществено-икономически път, преживяхме дълбоки промени, към някои от които се стремяхме, само че други въобще не чакахме. И в този момент можем да сме удовлетворени от доказаната ни европейска принадлежност, само че и недоволни от доста неща: от голямото обществено разслоение, което е хубаво единствено в случай че си от горната страна, от срутва в всеобщото обучение, от възходящия брой необразовани - както в безусловно, по този начин и във функционално отношение, от дехуманизацията в ценностната система.
Защо мечтаехме за едно, а в последна сметка се получи друго?
- Като историк би трябвало да призная, че това е по-скоро предписание, в сравнение с изключение. Защото постоянно след дълбока смяна или гражданска война се получава по този начин, че тези, които правят смяната, мечтаят за едно, а след това става нещо много по-различно. За да илюстрирам думите си, е задоволително да напомня за идеалите на българските националреволюционери от Възраждането в параленост с действителностите в новата българска страна. Още в края на ХIХ в. против несправедливата данъчна система на българската страна избухват селски протести, потушени с доста човешки жертви. Те са материално удостоверение за разочарованието от свободната българската страна, да не приказваме за злостната персонална орис на доста от участниците в освободителните битки. Голяма е разликата и сред идеалите на участниците в антинацистката опозиция в България през Втората международна война и действителностите в социалистическа България след 9 септември 1944-а. Така стана и с очакванията на множеството българи, събудени на 10 ноември 1989 година със свалянето на Тодор Живков, очаквания за същинска народна власт - тоест за правото на хората да дефинират своето бъдеще и ръководството на страната, и за пазарна стопанска система - при която ще запазят постигнатото при социализма, а към него ще прибавят благоденствието на Запада. Е, през днешния ден към този момент можем да кажем, че това са били по-скоро илюзии, тъй като, въпреки и мъчително, само че разбрахме, че няма по какъв начин да се съчетаят обществените черти на социализма с индивидуализма при капитализма. Можем да имаме единствено едното или другото. Затова през днешния ден имаме капитализъм, за жалост както недорасъл, по този начин и изживяващ всички рецесии на развиване. С други думи, казусът не е толкоз в нашите неточности, колкото в това, че тръгнахме преди 30 години към бъдещето с прекомерно доста илюзии. Което, несъмнено, напълно не оправдава многочислените неточности, в някои случаи напряко закононарушения, на българските политици.
Кого да упрекваме - политиците или тези, които ги избират, т.е. българските жители?
- Няма да бъдем до дъно почтени и най-много няма да разберем какво в действителност се обърка, в случай че не погледнем и личните си дейности. Защото, в случай че сложим ръка на сърцето, би трябвало да си признаем, че точно ние, българските жители, избирахме и избираме политици, подмамени от обещанията им по какъв начин всичко ще тръгне без спънки, а след това се оказва, че медът и маслото ги има, само че единствено за тях и доближените им, а не за обществото. Не са без виновност и тези, които споделят, че "всички са маскари " и по тази причина няма да гласоподават. Защото с отхвърли си да вземат участие в политиката те в действителност поддържат статуквото. Длъжна съм да кажа и още нещо: лъжем се, в случай че мислим, че всички са недоволни от ситуацията в България. В страната има много хора, които са удовлетворени от измененията, тъй като завоюваха от тях, и които желаят да запазят и разширят извоюваното - те поддържат резултатите от прехода.
Рухнаха ли митовете за нашето усърдие, за толерантността и гостоприемството ни?
- Не, не мисля. Просто с цел да се приспособят към новата капиталистическа действителност, българите трябваше да се борят с нокти и зъби с конкуренцията и със противниците. Затова на напред във времето излязоха егоизмът, индивидуализмът, култът към триумфа. А трудолюбието, толерантността и гостоприемството започнаха да наподобяват непотребни. Но те напълно не са изгубени, просто към този момент не се ценят и почитат толкоз. Затова и се обръща по-малко внимание на хората, които обичат да работят поради самата работа, а освен поради облагата, които обръщат внимание и на непознатите, вместо да мислят единствено за своите, които отварят домовете и сърцата си за другите, вместо да се затварят в себе си. В новите действителности и медиите търсят сензации, с цел да се продават, по тази причина новините за спонтанна човечност не са на първите страници. Срещаме ги основно по празниците, изпълнени с християнско примирение, въпреки и постоянно подправено.
Не избуяха ли прекалено много тарикатлъкът, нахалството и повсеместната дивотия?
- Да, по този начин е, само че както към този момент споделих, това е резултат от промяната на ценностната система, последвала промяната на обществено-политическата система. Днес най-съществен е триумфът, който се показва в победа над конкуренцията, без значение по какъв начин е реализирана. Парите се трансфораха във повсеместен измерител на триумфа в живота, а придобиването им съвсем постоянно е обвързвано с изброените от вас черти, може би без повсеместната дивотия. Но и простотията е подтиквана от настъпилите промени в ценностната система. Защото стремежът към печелене на пари докара до такава степен, че просветителните игри и излъчвания бяха сменени с такива, от които се изкарват пари - по-малко за участниците, повече за основателите. Според мен повсеместната комерсиализация докара до повсеместна "чалгизация " на живота. И под това разбиране разбирам освен известния музикален род с най-вече фенове.
Отчаян народ ли сме? Къде отидоха съпротивителните ни сили? Може ли една застаряваща нация да се разпалва?
- Има и обезверени хора, само че множеството не сме обезверени, а гневни. Само че този яд има къде да се излее - най-много по посока на границите - значително българи яростно отпътуват за чужбина, с цел да търсят работа, самопризнание, по-добър живот и вероятности, тъй като не виждат късмет да ги реализиран тук. Затова понижават протестните, а и съпротивителните сили в обществото. Но към момента не сме стигнали до точката, от която няма връщане обратно. Да, нацията понижава и застарява, а измененията постоянно се вършат от младите недоволни. Само че не трябва да забравяме и още нещо от историята: че революциите постоянно са дело на малцинството, само че на дейното малцинство, което е готово да води война с несправедливостите и да наложи своята воля. По-възрастните към този момент са се борили и са се примирили, че не могат да се изправят против властта, по тази причина не можем да чакаме смяната да пристигна от тях - те могат единствено да приказват и поучават. Младите са тези, които може би и заради неналичието на житейски опит са подготвени да работят, тъй като имат вяра, че могат да реализират всичко, в случай че пожелаят. Това е революционният капацитет, по тази причина революциите постоянно са толкоз изненадващи. Тъй като имам контакти с млади българи, не преставам да имам вяра, че шансът за смяна не е изгубен. Виждам го измежду новите юношески настройки - новите млади са все по-малко склонни да одобряват пропагандната теза, че "невидимата ръка " на пазара ще оправи всичко, че конкуренцията и индивидуализмът са спасението. Те са по-склонни освен да приказват за взаимност, само че и да я демонстрират, да приказват за нуждата от обществена правдивост.
Тази година ни предстоят избори за Европейски парламент и за локална власт, а може и предварителни парламентарни да има. Кой избор е най-съществен? Възможно ли е посоката на развиване на страната да се промени, или към този момент няма вяра?
- Независимо че европейските избори не са известни в България, уверена съм, че те са най-важните и за нашето бъдеще. Защото от тях зависи накъде ще тръгне съюзът, част от който сме. Вярно е, че от резултатите на главните български партии в евроизборите ще зависи дали ще има и предварителни парламентарни. Но това ми наподобява не толкоз значимо, колкото ориста на Европейски Съюз. Ще напомня една остаряла истина от началото на ХХ в., въпреки и дефинирана от непопулярния през днешния ден основател на българската социалдемокрация Димитър Благоев: за огромната взаимозависимост на българските събития от ставащото по света. Той приказва за опцията у нас да избухне гражданска война, което е другото име на радикалната смяна. И споделя, че тази опция зависи в три четвърти от процесите отвън границите ни и едвам една четвърт е ролята на нашата воля и дейности. Не мисля, че нещо съществено се е трансформирало в това съответствие на външните и вътрешните фактори.
И да, допустимо е политиката в България внезапно да се промени, както към този момент стана през 2001-ва и 2009 година, въпросът е дали ще бъде към по-добро. Дали нещата могат да се подобрят зависи в края на краищата от всички нас, защото не може постоянно да продължаваме да чакаме да пристигна някой извън и да оправи нещата в личния ни дом.
Какво липсва на българската политика - нови лица, нови хрумвания, разсъдък, воля?
- Липсва същинска опция. През последните три и повече десетилетия българите чакаха положителната смяна да пристигна от промяната на лицата. Стана ясно, че това не е задоволително, че е нужна и обществено-политическа опция. И се надявам, че тя няма да бъде опция на демокрацията въобще (защото има и такава възможност), а на фасадния темперамент на нашата народна власт, зад която се крият олигархични ползи.
Лява ли е левицата и дясна ли е десницата? Доколко са патриоти тези, които се назовават по този начин?
- Май множеството неща в българската политика се оказаха неавтентични. В началото Българска комунистическа партия беше консервативна мощ, а Съюз на демократичните сили - революционна, само че всички изповядваха нуждата от приемане на западния модел на народна власт и стопански ред. Ако приемем, че сме осъществили тази смяна, присъединявайки се към Европейския съюз, тази ориентировка към този момент не е задоволителна. Партиите би трябвало да потърсят същинския си образ, и то освен в стратегиите и лозунгите си, а в дейностите си. А дейностите на всички партии, които се изредиха в ръководството - не мога да се сетя някоя да не е взела участие (нали не броим "Воля "), демонстрират смущаващо сходство в посоката. Отличават се единствено по настоящите лица. Затова е толкоз мъчно да се каже кои са леви, кои - десни, кои - патриоти и кои - не. Подобието сред главните политически сили е огромната заплаха за демокрацията. Тя продължава да бъде въпреки всичко най-хубавата система за ръководство, стига да обезпечава други възможности, в които хората да виждат своите ползи. Засега това не се вижда - и то освен у нас.
Разговора го води Елизабет Дафинова
Проф. доктор Искра Баева е родена на 12 януари 1951 година в София. Завършила е история в СУ "Св. Климент Охридски ". Преподава модерна история в Историческия факултет на СУ "Св. Кл. Охридски ". Занимава се с проучвания на историята на Източна Европа през ХХ и ХХІ в., специализирала е във Варшавския университет, в Центъра "Удроу Уилсън " във Вашингтон, взела участие е в интернационалните и национални планове, свързани със Студената война, Историята на следвоенна Европа, преходните процеси в Източна Европа в края на ХХ и началото на ХХІ век.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ