Тебеширеният кръг, или защо 24 май не стана национален празник
Този текст излезе в " Дневник " през 2014 година Публикуваме го още веднъж, с цел да си напомним обстоятелствата от 1990 година
На 27 февруари 1990 година към момента съществуващият по това време Държавен съвет реши за народен празник на България вместо 9 септември да бъде избран 3 март. Шест дни по-късно решението беше доказано и от Народното събрание. Така, сякаш " късайки с предишното си ", прибързано и стратегически България бе оставена в тебеширения кръг сред Русия и Европа.
В първите години след 1989 година, въпреки разколебавана и пиляна, силата за смяна към момента можеше да върне исторически правдивата умереност в българския взор към Русия.
Вероятно по тази причина е трябвало да се бърза - който владее предишното, владее бъдещето.
Затова е бил необходим и 3 март като народен празник. За да подмени прибързано и стратегически героичния фон на 9 септември с различен - отново по този начин храбър. И все по този начин подобаващ за етюдите на безконечна признателност към " двойните освободители ".
Като финален опит подмяната да бъде предотвратена
през май 1990 година - единствено месец преди изборите за VII Велико Народно заседание, се роди спор – " Може ли 24 май да сплоти нацията ". Следите му елементарно могат да бъдат проследени поради към момента рехавия медиен пейзаж в първата година след свалянето на Тодор Живков. Те водят към тогавашния юношески седмичник " Полет " във Варна. Заедно с пловдивския " Комсомолска искра " и столичния " Култура " той беше част от самостоятелната територия в тоталитарната българска преса, извоювана от духа на перестройката.
Дискусията " Може ли 24 май да сплоти нацията " звучеше ирационално, по-скоро интелектуално и някак постдисидентски. Тя трябваше да събере мненията на тогавашните основни редактори на вестниците " Култура ", " Литературен фронт " и " Дума " Копринка Червенкова, Марко Ганчев и Стефан Продев, на Валери Петров и Кирил Маричков, на акад. Николай Тодоров, на " младите лица в църквата " - към този момент починалия митрополит Кирил, " синия " йеромонах Христофор Събев. И несъмнено – на културолога Петър Увалиев.
Това, че диалогът е бил значим в напъните за измъкването на България от постсъветската сфера на въздействие, щеше да стане ясно много по-късно. Това, че тези старания са останали без триумф – също.
Двадесет и четири години след 1990 година
разломът сред провалената съветска народна власт и Запада още веднъж наподобява бездънен и неизпълним
На Европейския съюз Русия на Путин опълчва Евразийския, на демократичната народна власт – някакъв собствен " върховен " вид на мека тирания. През последните години Русия все по-неприкрито изнася шовинизъм в периферията си, вкарва фикцията за " панславянското единение " и " православния консерватизъм " в измислена борба със западната просвета и трансформира това опълчване в цивилизационен избор.
Между комплексите на недооценената си историческа принадлежност към Европа и стокхолмския синдром на любовта към Русия, България е явно все по-раздвоена.
В средата на май " Алфа рисърч " разгласява данни от изследване на публичното мнение. В него са систематизирани резултатите от отговора на въпроса: " Как бихте дали своят вот в случай че през днешния ден имаше референдум и трябваше да избирате - за присъединение на България към Европейския съюз или към Евразийски съюз? ".
Срещу 28% заявили, че въобще не биха взели участие в сходен референдум, 40% и през днешния ден биха подкрепили участие в Европейския съюз. В същото време изборът в интерес на Евразийския план на Путин би бил 22%.
В подтекста на политическото извъртане след Киев, Крим и ставащото в Източна Украйна (а евентуално и повлияни от тях) цитираните нагоре резултати плашат. Те потвърждават съмненията, че е в България има задоволително деен и политически важен публичен бранш, който драговолно би преориентирал страната в източна посока. А това без ангажименти е съществено тестване както за устойчивостта на България като член на Европейския съюз, по този начин и за надеждността на страната като сътрудник в евроатлантическата система за сигурност.
В тази дълго предизвикана шизофреничност
в този момент тематиката за празничния календар на България би трябвало да стане част от дебата за полезностите и бъдещето. Това не е спор на " филите " и " фобите ". Това е диалог за Путиновата тактика за " назад изкупуване " на територии. В този лист е и България. Затова в Русия и до през днешния ден цинично се майтапят, че " Курица не птица и Болгария не за граница " (от съветски, Кокошката не е птица и България не е зад граница). У нас това се случва неприкрито посредством непрекъснатото увещание за някаква историческа задлъжнялост или посредством провокациите на културна, православна или славянофилска прочувственост.
Заради всичко това в този момент е значимо да приказваме отново за останалия без последствия спор от 1990г. Да си дадем сметка, че в случай че в него беше победила датата 24 май, а не 3 март в този момент вероятността на българския взор към Русия щеше да е друга. По-достойна!
В годините преди 1989 преподаватели във филологическите факултети на българските университети загатваха името на съветския акад. Дмитрий С. Лихачов като знак за различност, за
академично дисидентство
Защото Лихачов беше част от друга, засекретена съветска легенда. Не тази за " огромния " брат и по-малкия му родственик. А за преимуществото на духовността пред държавността.
" Ние в Русия изпитваме възприятие на огромна признателност към България за своя книжовен език, за началото на съветската литература и за ония забележителни хрумвания, които са били провъзгласени през Симеоновия век - общочовешките хрумвания, написа Лихачов в лекцията си " Държава на духа " (изнесен пред Първия интернационален конгрес на българистите при започване на 80-те години). Църковнославянският език, пренесен в Русия от България освен посредством книгите, само че и устно - посредством богослужението, незабавно става в Русия самобитен знак на духовните полезности. България даде на източните славяни висшия пласт на езика, " полюса на духовността ", който изключително доста обогатява техните езици, давайки им нравствена мощ – дарба да възвисяват мисълта, понятията, визиите, страстите ".
Академикът Дмитрий Лихачов беше исторически почтен в непочтено време. Достатъчна причина, с цел да получи цялата академична благодарност у нас след цитирания отчет. И в това време да бъде заточен в периферията на идеологизираната просвета. В тази просвета връзките сред повода и следствието постоянно са отстранени, а изводите не следват обстоятелствата. Като да вземем за пример:
- че основаната в България християнска просвета спомага за християнизирането на Киевска Русия.
- че покръстителят на Русия Св. княз Владимир приема християнството от българите.
- че първият нравствен глава на Руската черква и първите съветски епископи са българи.
- че митрополит Михаил Болгарин, живял в Киев някъде до края на Х в., е въвел измежду новопокръстения съветски народ старобългарския като богослужебен и държавно-административен език. Че е първият от общо 8 български архиереи, най-известният от които Киприян, служили като великоруски митрополити в разнообразни интервали от време.
- или че Киприян вкарва в Русия Патриарх-Евтимиевата правописна промяна, с което преодолява опитите за налагането на католицизма в земите на Западна Русия.
Ако написаното от акад. Лихачов не беше превърнато в апокриф, а историята не беше писана от патриоти в тайните служби на " зрелия социализъм ", през днешния ден евентуално и българската вероятност в отношението към Русия щеше да е напълно друга.
През март 1990 година писмеността загуби
Загуби честността на културата в дуел с двуличието на политиката. Загуби я повторно през май същата година, когато хора с растеж в българската просвета, литература и история се пробваха да беседват с анонимните им фалшификатори. Тази борба беше изгубена и в мандата на Великото национално заседание, и още няколко пъти по-късно в спорадични и немощни интелектуални престрелки " за " или " срещу " 24 май като народен празник.
Но най-печалното е, че победилите отстъпиха непринудено, без опозиция базисни политически позиции. Отказахме се от исторически и културни причини, от които през днешния ден имаме потребност за отбрана на европейската си, а не на евразийската си принадлежност. Сега, даже в навечерието на 24 май не мислим за кирилицата като за най-силния, като за единствения си народен бранд в Европа. Мислим за буквите си не като за най-важните знаци на европейската си културна еднаквост. Мислим за тях като за различност, която ни проправя избавителен път обратно, постоянно когато напред ни се стори мъчно.
Като доказателство, че и в политиката няма нищо по-силно от буквите, от думите и словото, от оня изгубен спор през май 1990г. са останали ето тези няколко фрази на безспорния Петър Увалиев:
" Идеолозите и демагозите от моето прокълнато потомство надали в миналото ще проумеят тази многолика, само че единомислеща Европа. Но нашите внуци и правнуци от ден на ден се догаждат за нея и все по-бистро осъзнават, че тази мисловна и духовна Европа не разделя, тя сплотява. Помислете си: Основоположникът на славянското достолепие е заровен в латинския Рим. Радетелят за православие почива в мир в католически храм. Този римски гроб е спомен и предзнаменование, образец и поука ".
* Соломоновата алегория за разногласието на две майки (истинската и мнимата) за едно и също дете, решен от съдията влъхва, дава сюжет на Бертолд Брехт за драмата му " Кавказкият тебеширен кръг ".
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (230)
На 27 февруари 1990 година към момента съществуващият по това време Държавен съвет реши за народен празник на България вместо 9 септември да бъде избран 3 март. Шест дни по-късно решението беше доказано и от Народното събрание. Така, сякаш " късайки с предишното си ", прибързано и стратегически България бе оставена в тебеширения кръг сред Русия и Европа.
В първите години след 1989 година, въпреки разколебавана и пиляна, силата за смяна към момента можеше да върне исторически правдивата умереност в българския взор към Русия.
Вероятно по тази причина е трябвало да се бърза - който владее предишното, владее бъдещето.
Затова е бил необходим и 3 март като народен празник. За да подмени прибързано и стратегически героичния фон на 9 септември с различен - отново по този начин храбър. И все по този начин подобаващ за етюдите на безконечна признателност към " двойните освободители ".
Като финален опит подмяната да бъде предотвратена
през май 1990 година - единствено месец преди изборите за VII Велико Народно заседание, се роди спор – " Може ли 24 май да сплоти нацията ". Следите му елементарно могат да бъдат проследени поради към момента рехавия медиен пейзаж в първата година след свалянето на Тодор Живков. Те водят към тогавашния юношески седмичник " Полет " във Варна. Заедно с пловдивския " Комсомолска искра " и столичния " Култура " той беше част от самостоятелната територия в тоталитарната българска преса, извоювана от духа на перестройката.
Дискусията " Може ли 24 май да сплоти нацията " звучеше ирационално, по-скоро интелектуално и някак постдисидентски. Тя трябваше да събере мненията на тогавашните основни редактори на вестниците " Култура ", " Литературен фронт " и " Дума " Копринка Червенкова, Марко Ганчев и Стефан Продев, на Валери Петров и Кирил Маричков, на акад. Николай Тодоров, на " младите лица в църквата " - към този момент починалия митрополит Кирил, " синия " йеромонах Христофор Събев. И несъмнено – на културолога Петър Увалиев.
Това, че диалогът е бил значим в напъните за измъкването на България от постсъветската сфера на въздействие, щеше да стане ясно много по-късно. Това, че тези старания са останали без триумф – също.
Двадесет и четири години след 1990 година
разломът сред провалената съветска народна власт и Запада още веднъж наподобява бездънен и неизпълним
На Европейския съюз Русия на Путин опълчва Евразийския, на демократичната народна власт – някакъв собствен " върховен " вид на мека тирания. През последните години Русия все по-неприкрито изнася шовинизъм в периферията си, вкарва фикцията за " панславянското единение " и " православния консерватизъм " в измислена борба със западната просвета и трансформира това опълчване в цивилизационен избор.
Между комплексите на недооценената си историческа принадлежност към Европа и стокхолмския синдром на любовта към Русия, България е явно все по-раздвоена.
В средата на май " Алфа рисърч " разгласява данни от изследване на публичното мнение. В него са систематизирани резултатите от отговора на въпроса: " Как бихте дали своят вот в случай че през днешния ден имаше референдум и трябваше да избирате - за присъединение на България към Европейския съюз или към Евразийски съюз? ".
Срещу 28% заявили, че въобще не биха взели участие в сходен референдум, 40% и през днешния ден биха подкрепили участие в Европейския съюз. В същото време изборът в интерес на Евразийския план на Путин би бил 22%.
В подтекста на политическото извъртане след Киев, Крим и ставащото в Източна Украйна (а евентуално и повлияни от тях) цитираните нагоре резултати плашат. Те потвърждават съмненията, че е в България има задоволително деен и политически важен публичен бранш, който драговолно би преориентирал страната в източна посока. А това без ангажименти е съществено тестване както за устойчивостта на България като член на Европейския съюз, по този начин и за надеждността на страната като сътрудник в евроатлантическата система за сигурност.
В тази дълго предизвикана шизофреничност
в този момент тематиката за празничния календар на България би трябвало да стане част от дебата за полезностите и бъдещето. Това не е спор на " филите " и " фобите ". Това е диалог за Путиновата тактика за " назад изкупуване " на територии. В този лист е и България. Затова в Русия и до през днешния ден цинично се майтапят, че " Курица не птица и Болгария не за граница " (от съветски, Кокошката не е птица и България не е зад граница). У нас това се случва неприкрито посредством непрекъснатото увещание за някаква историческа задлъжнялост или посредством провокациите на културна, православна или славянофилска прочувственост.
Заради всичко това в този момент е значимо да приказваме отново за останалия без последствия спор от 1990г. Да си дадем сметка, че в случай че в него беше победила датата 24 май, а не 3 март в този момент вероятността на българския взор към Русия щеше да е друга. По-достойна!
В годините преди 1989 преподаватели във филологическите факултети на българските университети загатваха името на съветския акад. Дмитрий С. Лихачов като знак за различност, за
академично дисидентство
Защото Лихачов беше част от друга, засекретена съветска легенда. Не тази за " огромния " брат и по-малкия му родственик. А за преимуществото на духовността пред държавността.
" Ние в Русия изпитваме възприятие на огромна признателност към България за своя книжовен език, за началото на съветската литература и за ония забележителни хрумвания, които са били провъзгласени през Симеоновия век - общочовешките хрумвания, написа Лихачов в лекцията си " Държава на духа " (изнесен пред Първия интернационален конгрес на българистите при започване на 80-те години). Църковнославянският език, пренесен в Русия от България освен посредством книгите, само че и устно - посредством богослужението, незабавно става в Русия самобитен знак на духовните полезности. България даде на източните славяни висшия пласт на езика, " полюса на духовността ", който изключително доста обогатява техните езици, давайки им нравствена мощ – дарба да възвисяват мисълта, понятията, визиите, страстите ".
Академикът Дмитрий Лихачов беше исторически почтен в непочтено време. Достатъчна причина, с цел да получи цялата академична благодарност у нас след цитирания отчет. И в това време да бъде заточен в периферията на идеологизираната просвета. В тази просвета връзките сред повода и следствието постоянно са отстранени, а изводите не следват обстоятелствата. Като да вземем за пример:
- че основаната в България християнска просвета спомага за християнизирането на Киевска Русия.
- че покръстителят на Русия Св. княз Владимир приема християнството от българите.
- че първият нравствен глава на Руската черква и първите съветски епископи са българи.
- че митрополит Михаил Болгарин, живял в Киев някъде до края на Х в., е въвел измежду новопокръстения съветски народ старобългарския като богослужебен и държавно-административен език. Че е първият от общо 8 български архиереи, най-известният от които Киприян, служили като великоруски митрополити в разнообразни интервали от време.
- или че Киприян вкарва в Русия Патриарх-Евтимиевата правописна промяна, с което преодолява опитите за налагането на католицизма в земите на Западна Русия.
Ако написаното от акад. Лихачов не беше превърнато в апокриф, а историята не беше писана от патриоти в тайните служби на " зрелия социализъм ", през днешния ден евентуално и българската вероятност в отношението към Русия щеше да е напълно друга.
През март 1990 година писмеността загуби
Загуби честността на културата в дуел с двуличието на политиката. Загуби я повторно през май същата година, когато хора с растеж в българската просвета, литература и история се пробваха да беседват с анонимните им фалшификатори. Тази борба беше изгубена и в мандата на Великото национално заседание, и още няколко пъти по-късно в спорадични и немощни интелектуални престрелки " за " или " срещу " 24 май като народен празник.
Но най-печалното е, че победилите отстъпиха непринудено, без опозиция базисни политически позиции. Отказахме се от исторически и културни причини, от които през днешния ден имаме потребност за отбрана на европейската си, а не на евразийската си принадлежност. Сега, даже в навечерието на 24 май не мислим за кирилицата като за най-силния, като за единствения си народен бранд в Европа. Мислим за буквите си не като за най-важните знаци на европейската си културна еднаквост. Мислим за тях като за различност, която ни проправя избавителен път обратно, постоянно когато напред ни се стори мъчно.
Като доказателство, че и в политиката няма нищо по-силно от буквите, от думите и словото, от оня изгубен спор през май 1990г. са останали ето тези няколко фрази на безспорния Петър Увалиев:
" Идеолозите и демагозите от моето прокълнато потомство надали в миналото ще проумеят тази многолика, само че единомислеща Европа. Но нашите внуци и правнуци от ден на ден се догаждат за нея и все по-бистро осъзнават, че тази мисловна и духовна Европа не разделя, тя сплотява. Помислете си: Основоположникът на славянското достолепие е заровен в латинския Рим. Радетелят за православие почива в мир в католически храм. Този римски гроб е спомен и предзнаменование, образец и поука ".
* Соломоновата алегория за разногласието на две майки (истинската и мнимата) за едно и също дете, решен от съдията влъхва, дава сюжет на Бертолд Брехт за драмата му " Кавказкият тебеширен кръг ".
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (230)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ