Този път думата не е за големите, а за малките

Този път думата не е за огромните, а за дребните измамници. Хитреците на дребно, които се возят гратис в градския превоз. Всъщност шмекерията напълно не е маломерна. Ако се сумира откраднатото, става ясно фантастична сума. Като при грабеж на банка, написа Труд.

Гратисчиите ги има откогато съществува платеното пътешестване. У нас първото нарушаване е записано от националния стихотворец Иван Вазов.

Столичните трамваи потеглят на 1 януари 1901 година Линиите са пет с обща дължина на релсите 21 километра. Движат се 25 мотриси и 10 ремаркета. Билетите са първа, втора и трета класа.

“Когато цяла София се извози и насити на трамвая, вредих се и аз да му се порадвам и се качих при Банката на вагона с надпис “Гарата-Игнатиев ”, написа Вазов на 7 февруари. Тогавашната Българска народна банка е на улица “Александър Батенберг ”, постройката е оживяла до през днешния ден.

От идната спирка в първа класа влиза изящен пътник. “Той е парцалив човек, изсъхнал, бърчав, с книги под мишница. Проницателният служител му незабавно видя, че той е сбъркал, и го кани да мине в евтиния клас ”, хроникира поетът.

Дрипльото отхвърля, натиска се в кадифената седалка. “Вземете билет! ”, подрежда кондукторът и отрязва хартийката. Пътникът старателно почва да търси стотинки. “Господинът бърка дълго време в джобовете си, само че като не откри нищо там, подава му една зелена брошура ”, отбелязва Вазов.

“Какво е това? ”, пита униформеният. “Календарче “Вардар ” с облика на Крали Марка ”, отвръща оня и прибавя: “Двайсет стотинки. ” Толкова коства луксът в първа класа. Втора е 10, а трета 5 стотинки. “Той желае да заплати с календарчето цената на билета ”, установи патриархът на българската литература.

“Книги не ща! ”, отсича трамвайният чиновник. “Има ария тук към македонците, от мене е съчинена ”, пали любознанието му безсребърникът. “Песни не ща, пари! ”, покачва глас кондукторът. “Нямам ”, признава нередовният. “Слез! ”, командва чиновникът.

“Произлазя счепкване ”, свидетелства Вазов. “Господинът с книгите под мишницата – продължава той – се оказва самолюбив човек и сочи юмрука си на чиновника, укорявайки го в неприятен национализъм. Аз се намесмам в интерес на събрата си по Аполона и плащам билета му. Тогава той ме съзира и ми благодари, като ме посочва с името ми – познава ме. ”

“После сяда до мене другарски и ми се оплаква, че по причина на рецесията литературата не върви… Той поверително прибавя, че има един ръкопис от деветстотин и девет листа, в който е описал завладяването на Гюмюрджина от русите, в което събитие и той играл роля, и че е подготвен да ми отстъпи творбата си за четиристотин лв.. Позволява ми след поправянето “правописанието и запетаите ” да го напечатам под мое име и да спечелвам колкото ща от него. ”

“Па и славата дано е ваша! ”, великодушно маха с ръка Вазовият другар по перо.
Този деец на литературната равнища е Атанас Раздолов, прочут като Раздолчо Поета. Син на страдаща Македония, Раздолчо вгражда златни страници в съкровищницата на словото.

Автор е на “Баба Гюргя ”, която е нещо като “Баба Илийца ”. Неговите “Бунтовни песни на революционера-емигрант ” и “Кървавият Изток и бездушна Европа ” се разграбват от читателите. Само безкнижният трамваен чиновник не демонстрира интерес!
Изобщо трамвайният превоз е заченат със кавги. Той е част от електрификацията на столицата. През 1898 година Общината праща предложения на 26 чуждестранни компании да се явят на конкурс за концесия. Документи подават единствено три.

Най-изгодни са изискванията на Шарл Бертолюс. Французинът предлага електроформат от 18 стотинки на киловат час за улично осветяване. Ако лампите светят цяла нощ, го понижава на 15 стотинки. 70 стотинки е цената за частното осветяване и 20 стотинки за тяга. С протокол №59 от 16 юли 1898 година Общинският съвет споделя едно “Бравос! ” и му харизва концесията.

Скоро излиза наяве, че Шарл е занаятчия на електрически фокуси. Пуска искане до Общината неговата концесия да се трансферира на други две компании. Осветлението да поеме френското “Дружество на огромните предприятия в Марсилия ”, а трамваите да отидат в белгийското “Анонимно сдружение за електрически трамваи в София ”. Всяко от тях му брои по 175 000 лв..

Това са първите ЕРП-та на територията на страната. В договорите написа, че за потребностите на осветлението би трябвало да се построи Водноелектрическа централа на река Искър при село Панчарево. За трамваите пък да се построи термоелектрическа централа, там където е в този момент депото “Банишора ”.

Първо са хванати водите на Искъра. Историкът на българската енергетика Мире Спиров разказва строително-монтажната активност:

“Реката е заградена с яз от каменна зидария, на който има две стоманени клапи, които обикновено са легнали, а при маловодие се изправят и по този начин се основава опция за на ден равнене. От десния бряг на реката има савак с два отвесни пандиза и утаечна камера. Оттук стартира отклонителният затрупан бетонен канал с дължина 149 m, а след това тунел с дължина 1167 m. ”

Междувременно в София се построява електропреносната мрежа, против която въстават жителите. Пак Иван Вазов свидетелства:

“Какво ахкане и възмущение у всички софиянци, когато гледаха запречкването със стълпове софийските площади и улици за потребностите на електрическото осветяване и на електрическия трамвай и замрежването въздуха с тая паяжина от медни жици! Никога столицата не е знаела, че е имала толкоз фенове на хубостта си! ”

Осветлението е пуснато на 1 ноември 1900 година Първоначално единствено с 17 частни клиенти, само че скоро стават 249. Трамвайната мрежа също се развива, извънградска линия отива до село Княжево. Дотогава там е ходил трамвай с конска двигателна сила. Само осем места без първа, втора и трета класа.

Виж още: