Знаят ли мъжете въобще какво искат от нас
Той я ухажва с дни, седмици и месеци. Прави неща, които не му е и хрумвало, че може да извърши – купува билети за опера, бере цветя от двора на съседите и следи модата на вратовръзките, с цел да я очарова. Тя е пренебрежително безразлична. През множеството време е хладна, а когато благоволи да му се усмихне, той е на седмото небе. Абе, съвсем като по Дюма.
След време тя взема решение, че жестокостта й се е сломила, отваря сърцето и дома си за него, приема го напълно, разкрива дребните си секрети, изобщо прави тъкмо това, за което той толкоз време е молил. Точно тогава настава необратима смяна. Той се дистанцира, уморява, отегчава, отдръпва.
Тя страда, той нехае.
Накрая тя взема решение, че това е под достолепието й, и въпреки да я боли, се скрива. Опитва се да си уреди живота както е бил преди – спретнат, с отмерени и строго следени дози мъжко наличие, единствено когато тя пожелае. Логично е това да удовлетвори и него, нали?
Но за каква логичност става дума? Той се втурва с нов плам да я гони, ухажва с дни, седмици и месеци. Кой беше споделил, че мъжете са цялостни с студен разсъдък за разлика от дамите, които се уповавали единствено и само на горещите си страсти? Аз персонално не вниквам в разсъдъка на гореописаната обстановка. Или
това с мъжката логичност е цялостен мит,
или логичност значи нещо друго, изцяло друго от учебникарските ми мемоари.
Все едно. Аз отхвърлям да схвана мъжете. С наслаждение бих се пробвала да вляза в техния темп на мисълта, само че темп няма, има безпорядък.
Излиза, че ние, дамите, сме задоволително хубави, умни, поддържани, съобразителни, деликатни, невероятни, само че единствено когато сме недостижими. Отблизо всяко сходно качество се трансформира в минус. Красотата става натрапчива придирчивост и параноичен блян към мумифициране. Интелигентността се трансформира в озлобен жлъч, комбиниран с дребнава женска ловкост и с нищо незаслужена вътрешен глас. Пословичната ни сърдечна благотворителност метаморфозира в ненужно харчене на пари, прекомерна сълзливост и ненужни връзки със съмнителни другари. Въобще, угодия няма. А пък след това разправят, че ние сме били непостоянни.
Вярно е, че при задълбочаване на всяка връзка настъпват неизбежни промени. Дантеленото изрязано еротично боди небрежно се заменя с посивели от пране раздърпани гащи, които висват по радиаторите из цялата къща, само че това е то същинският живот. За сведение – дантеленото изрязано еротично боди е неловко тъкмо колкото мъжки прашки. И в действителност в тогавашните си дитирамби той в никакъв случай не е споменавал, че под „ натурален съблазън “ схваща тя да се разхожда из жилището в минижуп, на високи токчета и с направена коса. Да не забравяме, че в същото време би трябвало да докарва добър приход, да върти къщата, да изслушва тъгите му, да се радва на лигавите му приятелчета,
да не мърмори, а единствено да се усмихва, усмихва, усмихва…
А ние, с изгубените илюзии, какво да кажем? Но тук не става въпрос за тежките отговорности, които ни се вменяват някак по принцип. Иде тирада за непостоянните мъжки усеща. За безконечния им пубертет, от който минават напряко в критическа възраст без никакъв равномерен преход. Това е комплекс за непълноценност, присъщ за цялостен един пол, или умопомрачителна романтика.
Така или другояче, влизаме в областта на психоанализата, а животът на никоя жена не заслужава да бъде предан на разбор. Има надалеч по-приятни неща за осмисляне на времето.
Аз обаче имам пояснение. Най-големият проблем за всеки мъж е чувството за загуба. Мисълта, че тя е с различен. Че не е изстискал всичко от връзката си с нея. Толкова е плоско, че граничи със сапунен сериал. Гроздето е кисело единствено в случай че е налично, другояче е един тип амброзия, вкусвана все от някой различен. Следователно би трябвало да се поддържа непрекъснато нестихващо възприятие за последователност. Само това е в положение да постави завършек на терора, Вероятно има и друго решение, по-честно, само че още не съм го разкрила. Та значи значимо е напрежението, което би трябвало да гори като прословутото факсимиле за фамилното огнище. Ако тя продължава да се грижи за себе си даже когато заживее с него, в дребния му мозък това към този момент е подозрително. Значи тя си пази авариен вид. Никога не би трябвало да се приказва за това, значимото е чувството. В последна сметка фактът, че се веселя и на непознато с изключение на на съпружеското ми внимание,
не може да ме накара да се усещам отговорна,
само че него наложително ще го направи внимателен и деликатен. Дали не ми е съзнателно? Дали не изпитвам най-малко мъничко жалост към тези слабохарактерни същества? Мъчно ми е, несъмнено. Почти толкоз, колкото ми беше мъчително за себе си, когато хипнотизирах телефона в дългите вечери на очакване. Почти.
Всичко това има значение, единствено в случай че се пробвате да живеете със средностатистически мъж, който няма никаква изясненост какво тъкмо желае от живота. Да разпрострем болестта на неувереността до 90 % от мъжкото население на земята. Останалите 10 % са някакви скрити скъпоценности, които нормално от дълго време са щастливо обвързани със своите половинки и са слепи за опитите да им притеглим вниманието. Въпреки че не е здравословно да надценяваме мъжката природа, пък и цифрите са единствено хипотетични, а не математически точни. Напълно допустимо е горните 10 % да са единствено резултат за безпочвено оптимистичната ми натура.
