Той има белег на челото си и сяда винаги накрая. Дори

Той има белег на челото си и сяда постоянно най-после.
Дори когато е висок, самотният човек е дребен.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че желае тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или приказват за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но в случай че написа стихове, той безусловно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла чорба, само че е толкоз затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, само че няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, би трябвало доста вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с леке на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва внезапно като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Борис Христов