Пандемията направи гушкавия ми син още по-прилепчив
Той е сгънат от моята страна даже до момента в който пиша това. Заравя пръсти в косата ми постоянно, когато гледаме телевизия дружно. Когато се разхождаме е постоянно компактно до мен и в случай че забележим прочут, той прилепва до мен тъй че и вятър да не мине посред ни.
Това е моят 8-годишен наследник, и той постоянно е бил изключително гушкав и докосващ. Семейството и приятелите ми знаят, че в случай че попаднем в една стая, момчето ми ще кацне в скута ми, с пръсти в косата ми, лицето му на сантиметри от моето.
Беше подобен и преди татко му да почине
Но желанието за тази всепоглъщаща непосредственост доби чудовищни измерение по-късно. Когато COVID-19 се трансформира в световна пандемия и се изолирахме у дома, неговата прихватливост доближи равнища, каквито не съм виждала в него от 2-годишен.
Преди карантината той постепенно, само че несъмнено беше почнал да се отделя от мен. Все по-често се съгласяваше да преспи у приятелче. Все по-често ме оставяше да побъбря с другите майки, а той хукваше да се забавлява с децата. От време на време даже го играеше „ готин “ и „ самостоятелен “ и едвам ме забелязваше, до момента в който тичаше към приятелите си на площадката. Тогава ми хвърляше подобен непокорен взор, все едно в никакъв случай не е управлявал света движейки главата ми с кичури коса в ръцете си (косата ми към момента си е на мястото, междудругото). Колкото и тъжно да беше, че го гушкам все по-рядко, аз се вълнувах, напряко се гордеех от неговата автономия.
След няколко седмици на карантина той отново стана моя сянка
Пръстите му отново са в косата ми. Спи с обичания ми суичър като одеяло, което бе единствения компромис, с цел да не спи всяка нощ в леглото ми. Той е тук, а тук е където съм аз.
В изявление за Huff Post Стивън Майерс, професор по логика на психиката в Roosevelt University, Илиноис, споделя: “Прилепчивостта на детето е инстинктивния му отговор да се отърве от възприятието за тревога и заплаха. В постепенен проект, наследниците на всички типове имат по-голям късмет а оцелеят, в случай че стоят покрай родителите си. “
Да, схванах. Той търси сигурност и отбрана. Толкова доста деца има потребност тъкмо от това в този момент, когатопроклетия вирус прекатурна света им единствено за денонощие. Но в това време, до момента в който се обръщахме против естествения си живот, на дребните им беше казано: „ Останете у дома, не излизайте и не се доближавайте до никого, даже до фамилията си. “
Не се изненадах, че прилепчивият ми наследник взе това драговолно и го изтълкува като „ Не оставяйте и милиметър разстояние сред вас и фамилията. “
Не ме разбирайте неправилно. Обичам докосването му
Обичам чувството, че съм негова избавителна мрежа. Но е тежко да бъдеш защитен щит нон-стоп – даже за някой, който обичаш повече от личния си живот. Защото е невероятно да даваш непрекъснато на някого. Майките, индивидите, имат потребност от време за възобновяване и покой, преди да могат да споделят себе си с някой различен.
Освен това съм разтревожена. Раздялата и независимостта са значими. Той да има увереността, че може да се оправя със света, без да го гледа качен на главата ми, е значимо. Да е кадърен да си тръгне от мен, без да го е боязън, че ще изчезна за тези няколко минути, е решаващо.
Един ден ще се върнем към темп, който е близо до естественото за децата. Пак ще има посетители с преспиване и игри на площадката. И се тормозя, че той няма да помни по какъв начин се е отделял от мен, тъй като увереността и рутината да се оправя самичък изчезнаха.А аз не мога да му обещая, че постоянно ще съм в близост. Това е и повода за неговата прихватливост, а допускам и повода заради която го гушкам малко по-силно, преди да го помоля да ми даде малко въздух.
Защото за следващ път той научи, че хората са през днешния ден в живота ти, само че на следващия ден може да ги няма
В случая с пандемията хората не изчезват изцяло – те се придвижват в Zoom и FaceTime, само че есенцията на урока от гибелта на татко му е същата. Животът се трансформира с едно премигване, нищо не е непрекъснато и хората си потеглят. Не е учудващо, чесе държи за мен, физически и прочувствено, тъй като аз съм неговата константа от раждането му насам.
Истината е, че може би не би трябвало са се безпокоя, тъй като той е намирал независимостта си след контузия един път. Когато останах единствен родител имах възприятието, че ще го внеса на ръце и в общежитието му в колежа. Но той се дръпна самичък, когато беше подготвен за това.
Илейн Рот , Scarymommy.com
Източник: Новите родители
Това е моят 8-годишен наследник, и той постоянно е бил изключително гушкав и докосващ. Семейството и приятелите ми знаят, че в случай че попаднем в една стая, момчето ми ще кацне в скута ми, с пръсти в косата ми, лицето му на сантиметри от моето.
Беше подобен и преди татко му да почине
Но желанието за тази всепоглъщаща непосредственост доби чудовищни измерение по-късно. Когато COVID-19 се трансформира в световна пандемия и се изолирахме у дома, неговата прихватливост доближи равнища, каквито не съм виждала в него от 2-годишен.
Преди карантината той постепенно, само че несъмнено беше почнал да се отделя от мен. Все по-често се съгласяваше да преспи у приятелче. Все по-често ме оставяше да побъбря с другите майки, а той хукваше да се забавлява с децата. От време на време даже го играеше „ готин “ и „ самостоятелен “ и едвам ме забелязваше, до момента в който тичаше към приятелите си на площадката. Тогава ми хвърляше подобен непокорен взор, все едно в никакъв случай не е управлявал света движейки главата ми с кичури коса в ръцете си (косата ми към момента си е на мястото, междудругото). Колкото и тъжно да беше, че го гушкам все по-рядко, аз се вълнувах, напряко се гордеех от неговата автономия.
След няколко седмици на карантина той отново стана моя сянка
Пръстите му отново са в косата ми. Спи с обичания ми суичър като одеяло, което бе единствения компромис, с цел да не спи всяка нощ в леглото ми. Той е тук, а тук е където съм аз.
В изявление за Huff Post Стивън Майерс, професор по логика на психиката в Roosevelt University, Илиноис, споделя: “Прилепчивостта на детето е инстинктивния му отговор да се отърве от възприятието за тревога и заплаха. В постепенен проект, наследниците на всички типове имат по-голям късмет а оцелеят, в случай че стоят покрай родителите си. “
Да, схванах. Той търси сигурност и отбрана. Толкова доста деца има потребност тъкмо от това в този момент, когатопроклетия вирус прекатурна света им единствено за денонощие. Но в това време, до момента в който се обръщахме против естествения си живот, на дребните им беше казано: „ Останете у дома, не излизайте и не се доближавайте до никого, даже до фамилията си. “
Не се изненадах, че прилепчивият ми наследник взе това драговолно и го изтълкува като „ Не оставяйте и милиметър разстояние сред вас и фамилията. “
Не ме разбирайте неправилно. Обичам докосването му
Обичам чувството, че съм негова избавителна мрежа. Но е тежко да бъдеш защитен щит нон-стоп – даже за някой, който обичаш повече от личния си живот. Защото е невероятно да даваш непрекъснато на някого. Майките, индивидите, имат потребност от време за възобновяване и покой, преди да могат да споделят себе си с някой различен.
Освен това съм разтревожена. Раздялата и независимостта са значими. Той да има увереността, че може да се оправя със света, без да го гледа качен на главата ми, е значимо. Да е кадърен да си тръгне от мен, без да го е боязън, че ще изчезна за тези няколко минути, е решаващо.
Един ден ще се върнем към темп, който е близо до естественото за децата. Пак ще има посетители с преспиване и игри на площадката. И се тормозя, че той няма да помни по какъв начин се е отделял от мен, тъй като увереността и рутината да се оправя самичък изчезнаха.А аз не мога да му обещая, че постоянно ще съм в близост. Това е и повода за неговата прихватливост, а допускам и повода заради която го гушкам малко по-силно, преди да го помоля да ми даде малко въздух.
Защото за следващ път той научи, че хората са през днешния ден в живота ти, само че на следващия ден може да ги няма
В случая с пандемията хората не изчезват изцяло – те се придвижват в Zoom и FaceTime, само че есенцията на урока от гибелта на татко му е същата. Животът се трансформира с едно премигване, нищо не е непрекъснато и хората си потеглят. Не е учудващо, чесе държи за мен, физически и прочувствено, тъй като аз съм неговата константа от раждането му насам.
Истината е, че може би не би трябвало са се безпокоя, тъй като той е намирал независимостта си след контузия един път. Когато останах единствен родител имах възприятието, че ще го внеса на ръце и в общежитието му в колежа. Но той се дръпна самичък, когато беше подготвен за това.
Илейн Рот , Scarymommy.com
Източник: Новите родители
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ