Той е на 4 и наскоро мина първият му Ден

Той е на 4 и неотдавна мина първият му Ден на майката.

Струва ми се, че съм като множеството майки. Обикновено се безпокоя, че това, което върша не е задоволително, че не съм задоволително добра, че постоянно изоставам. В доста дни разпространявам виновност обгърната в малоценност, разкъсвана сред работа и у дома, кариера и семейство. Вързах се на лъжата, че изоставам в областта на майчинството.

Честно казано, готвенето ми в никакъв случай няма да украси страниците на готварска книги. Всъщност децата ми може да напишат, че обичаното им ястие, приготвено от майка им, е „ Спагети с изненада “. Тази кулинарна приятност би била високо оценена от някой под 18 и евентуално от всеки възрастен, който е изгубил вкусовите си качества.

Пропускам страници от книжката за „ лека нощ “, нормално тъй като в случай че би трябвало да чета цялата „ Червена рибка, синя рибка “ повече от два пъти седмично, ще стартира да се усещам леко налудно. Истината е, че денем започнах да слушам по какъв начин думите препускат през главата ми и ми шушукат. Проблем е, единствено когато в работата си като здравна сестра ги споделям на глас на пациентите с звучен звук:

Не ми харесва по никакъв начин той,
само вика, ой, ой, ой.
Такъв не бих поканил вкъщи,
ще му кажа да си върви на мига.
Този пък е тихичък кат мишка,
ще го взема у дома веднагичка.

Има доста моменти, в които си давам сметка, че не съм разтоварвала раниците на децата от няколко дни, което значи, че просто прехвърквам около това. Като споделям „ прехвърквам “, имам поради, че разгадавам на децата ми да ми припомнят за учебните пътувания и Деня на шантавите прически в клас. Обикновено това не прави работа, в случай че фактически не е Денят на шантавите прически и не отидат на учебно заведение, без да са сресани. Освен това безусловно нахално благодарих на Бога, че са на учебно заведение, когато на открито вали безкрай към този момент трети ден.

Да, имам такива пропадания и се тормозя, че изоставам. Ако скролна във фейбук или Pinterest, няма по какъв начин да не се съпоставям, само че просто с тези шест деца не мога да устоявам на темпото.

Тази година беше първият Ден на майката за Израел и съумях да оценя значимостта на този миг. И в последно време не съм се чувствала толкоз неспособна. Израел ме учи какво е майката. Синът ми е с етикет „ повреден “ още от раждането си, тъй като краката му не работят, само че пък Господ го е основал със сърце, което работи – и то тупти за мен. Аз съм неговият център и сега, в който го събудя или вляза през вратата, очите му се озаряват и той протяга ръчички към мен. И стартирам да разбирам какво значи майка.

Благодарение на Израел осъзнах, че да си майка не е блян към съвършенство или дестинация, която би трябвало да бъде достигната. Той малко по малко ме учи какво е майката. И това е прелестно, тъй като Израел няма база, на която да стъпи, с цел да дефинира какво е майката. Как наподобява майката за един сирак? Как мирише, по какъв начин се усеща? Как допира майката?

Израел си е седял четири години без някой да го завие, когато му е било студено в креватчето, без да цунка удареното, с цел да мине, без да му избърше и една сълзичка. И по тази причина той се е научил да бъде леден, спокоен и да не плаче. Научил се е да не чака обич или грижа. Израел не е помирисвал домашно приготвени сладки, парфюма на мама или въздуха на открито. Миризмата в сиропиталището е на дезинфектант и застояла урина. Тялото му се потеше от боязън и беше свръхбдително. Не му е било позволявано да излиза. Дъхът му миришеше на гниещи зъби, покрити с кафяв пласт. Храната е била течна и е доставяна в стоманени съдове на етажа му. Не е имало никакви специалитети, торти за рожден ден или ледени близалки в горещите летни дни.

Не е имало смешна, хилеща се майка, която да го гони из стаите, да го гъделичка по коремчето или да е му прави „ ку-кууу “. Научил е, че светът е мъчно и студено място. Любовта не е безплатна; положителното отношение би трябвало да се заслужи. Разбирате ли по какъв начин ме научи, че да си майка е просто? За Израел аз съм индивидът, който целува удареното с цел да мине, избърсвам му сълзите и виждам да не му е студено. Аз съм майчиното допиране, и то е нежно и с обич.

Аз съм очите на майката, които го защищават от рискове и гледат да не се нарани. Аз имам устните на майката, която се усмихва и споделя окуражителни думи, когато изкачването наподобява доста мъчно. Аз съм мирисът на майката, който е препарат за пране и чист въздух. Аз владея майчиното сърце, което бие с обич за едно малко момче. Всички тези неща се дават, без да се постанова да печели нечие благоволение, тъй като майката обича детето такова, каквото е, а не каквото ще бъде. Това с майчината обич по никакъв начин не е мъчно.

Понеже в никакъв случай не си имал майка, не значи, че не можеш да кажеш какво е майката. Всяка вечер загъвам Израел в леглото му и това се е трансформирало в рутина. Той потупва възглавницата си и споделя „ Мамо, лека нощ? “ И аз лягам до него, лице в лице. И по-късно той постоянно пита „ Майката на Израел? “ и дребните му пръстчета се забиват в бузите ми. Питащите му очи пронизват душата ми. Един въпрос за сигурност, едно момченце, откриващо какво е майката. Той обгръща врата ми с ръчички, а аз прилепям това мъничко, 4-годишно момченце покрай себе си и поемам аромата на бебешки сапун и на сладкия му мирис.

Чувам го по какъв начин пита отново: „ Майката на Израел? “ Да, мое прелестно момче, аз съм майката на Израел и съм безусловно задоволителна.

Стейси Геньо

за тази мощна и трогваща история..