Президентска партия - три хипотези и едно питане
Той е деен, има упоритости, възприел е ролята на неуправляемия фактор. Защо тогава президентът Радев да не си направи лична партия, както са правили и други преди него? Това е неверният спор, написа Ивайло Дичев за " Дойче веле ".
Тук няма да проучвам работата на президента. Г-н Радев имаше положително попадение със прекъсването на закона за концесиите, поклон към Българска социалистическа партия с безсмисленото инатене към канадското съглашение и може би тежка неточност с поканата на Путин във времето на европредседателството ни.
Трябва да имаме поради, че този човек попадна инцидентно на върха на държавата; той беше безусловно фиктивен от социолозите, които заложиха на артикул, който не е политик, ненавиждан предприемач или скудоумен интелигент, за това пък е съумял с една патриотична, та дори атрактивна специалност. Тъй че Алах керим, до тук добре! Ще прибавя и един стилистичен миг: приказва толкоз постепенно, че аз персонално се разпръсквам и изпускам нишката.
Работата е там, че от време на време се чуват хипотези, в случай че не внушения, че господин Радев има капацитет да се трансформира в независим център на властта. Дали?
Институция с родилни недостатъци
Възможността е заложена в самата недомислица на президентската институция, натоварена с доста повече очаквания, в сравнение с пълномощия. Навремето президентът Желев влезе в битка с хардлайнерите и въодушеви появяването на демократичните СДС-та с тиренцата; господин Първанов напряко разцепи партията си, създавайки АБВ, и даже доста лоялният към ГЕРБ Плевнелиев съумя да се трансформира в емблема на обичайна десница, която опита да го издигне за собствен претендент.
И тук не става дума просто за президентски егоизъм – президентският център на власт е претрупан с трепетно очакване от електората и емпиричните персони просто откликват. Уморени от безпорядък и безнаказаност, хората желаят да видят някаква персонификация на властта оттатък партийните боричкания - дето се споделя най-малко да имат кого да наругаят от другата страна на тв приемника. Единият не му е в компетенцията, другият го цака съдът, третият се бои от медиен скандал, четвъртият удържа обединението си.
Един президент идеално играе ролята на въплътеното единение: той взе участие във всички тържествени ритуали, честити празници, прави обзор на бойци, ръкува се със международни водачи. И дружно с това в действителност не дава отговор за нищо съответно, тъй като няма пълномощия. А както се изрази преди време Първан Симеонов, у нас колкото повече действаш, толкоз повече губиш рейтинг, тъй като рискуваш да настъпиш един или различен. Президентът е в идеалната позиция доста да приказва, малко да прави – да изтъквам и Георги Лозанов, който назова преди време президента Първанов най-скъпо платеният есеист на републиката. Есеист – но се харчи!
Мъглявината от очакване, която се носи към президент-генерала, е засилена от чувството за безалтернативност, което донесе третият мандат на ГЕРБ. Как, по дяволите, да се пробие статуквото? Опитват нови партии, пробват обединения – нищо! Засега Радев показва по-висока от предстоящата интензивност, има упоритости, възприел е ролята на неуправляемия фактор. Защо да не го преобърне таман той?
Три хипотезиСпоред една допустима версия, от Радев се чака да овладее лявото пространство и да размени превъзбудената Нинова, която се изхвърля в прекомерно крайни направления. Тезата, тайна или не, е, че той си е техен и рано или късно ще си го приберат. Е да, само че в случай че се съобщи като прям активист на Българска социалистическа партия, нов център на власт няма да има и тематиката на този текст ще се окаже непотребна. Създаване на АБВ-2 - след неуспеха на първия опит за разединение на партията - без ясно идеологическо разграничаване опонира на всевъзможен здрав разсъдък. Интересно е дали господин Радев би бил кадърен да събере към себе си някаква нова левица, несвързана с апаратните игри на Столетницата, което се подсказва от избора на някои от съветниците му. Но към този момент не виждам някакви ясно различими леви жестове в президентските изяви – като изключим популисткото заиграване с Русия.
Но какво ли пък ляво има в онази империя на олигархията? Впрочем новите леви, въодушевени от европейските си връстници, надали ще се разпознават с едно по този начин военизирано президентство.
Друго очакване следва естествено от символиката на пагона – военно-патриотичен център. Хрумва ми прилика с кръга " Звено " - в смисъл надпартийно единение към тематиките ред и сигурност. За жал през днешния ден всички партии (та даже довчерашни либерални) са се подредили на тази опашка и електорат надали ще остане за всички. Предишни президенти у нас се обкръжават с интелектуалци, актьори, учени – този сякаш търси повече естествената си среда на военни. Но наподобява едва евентуално, тъй като тя, армията от дълго време не е каквото беше. Едни самолети не могат да купят сума ти години, а ние приказваме за властови център!
Най-правдоподобна наподобява третата догадка, съгласно която президентът би могъл да сътвори центристка конструкция от експерти, прагматици, умерени хора, малко черква, малко военни, някои ритуални експерти.Изборът на проф. Герджиков от бившето Национална движение „Симеон Втори" за длъжностен министър председател и политически шареното му държавно управление окуражава сходни очаквания. Самите дейности на Радев до в този момент могат да се четат освен като неумелост, самообразование по метода " проба-грешка " (по Румяна Коларова), а и като центристки – жест към едните, жест към другите, с цел да има равновесие. Влиза в изострен спор с Цветанов към проклетите самолети и таман решаваме, че играе за Българска социалистическа партия – отхвърля се да блокира глобите против Русия, които беше заречен - завой надясно.
Подобна групировка ще се хареса на гласоподавателя, изтощен от партийни дрязги. Но към този момент господин Радев май не се обрисува като сполучлива ракета-носител. Все отново индивидът надали може да мери митичната харизма със Симеон Сакскобурггота. А да извърши мъжество на президентския пост е едва евентуално.
А не е ли по-добре...?
Въпросът е за какво по този начин постоянно се връща тематиката за президентската партия. Който следи политиката знае, че след един, да не приказваме за два мандата, и най-прекрасният президент се амортизира – тези процеси през днешния ден вървят доста бързо. Каквато и партия да опита да сглоби, тя ще разочарова.
Не е ли по-добре наместо за президентска партия да мислим по какъв начин да реформираме самата президентската институция – или да я натоварим със съществени пълномощия по арбитриране на публичния живот, или назад - да оставим Народното събрание да избира за президент някой умел посредник, за който по-рядко да се сещаме.
Тук няма да проучвам работата на президента. Г-н Радев имаше положително попадение със прекъсването на закона за концесиите, поклон към Българска социалистическа партия с безсмисленото инатене към канадското съглашение и може би тежка неточност с поканата на Путин във времето на европредседателството ни.
Трябва да имаме поради, че този човек попадна инцидентно на върха на държавата; той беше безусловно фиктивен от социолозите, които заложиха на артикул, който не е политик, ненавиждан предприемач или скудоумен интелигент, за това пък е съумял с една патриотична, та дори атрактивна специалност. Тъй че Алах керим, до тук добре! Ще прибавя и един стилистичен миг: приказва толкоз постепенно, че аз персонално се разпръсквам и изпускам нишката.
Работата е там, че от време на време се чуват хипотези, в случай че не внушения, че господин Радев има капацитет да се трансформира в независим център на властта. Дали?
Институция с родилни недостатъци
Възможността е заложена в самата недомислица на президентската институция, натоварена с доста повече очаквания, в сравнение с пълномощия. Навремето президентът Желев влезе в битка с хардлайнерите и въодушеви появяването на демократичните СДС-та с тиренцата; господин Първанов напряко разцепи партията си, създавайки АБВ, и даже доста лоялният към ГЕРБ Плевнелиев съумя да се трансформира в емблема на обичайна десница, която опита да го издигне за собствен претендент.
И тук не става дума просто за президентски егоизъм – президентският център на власт е претрупан с трепетно очакване от електората и емпиричните персони просто откликват. Уморени от безпорядък и безнаказаност, хората желаят да видят някаква персонификация на властта оттатък партийните боричкания - дето се споделя най-малко да имат кого да наругаят от другата страна на тв приемника. Единият не му е в компетенцията, другият го цака съдът, третият се бои от медиен скандал, четвъртият удържа обединението си.
Един президент идеално играе ролята на въплътеното единение: той взе участие във всички тържествени ритуали, честити празници, прави обзор на бойци, ръкува се със международни водачи. И дружно с това в действителност не дава отговор за нищо съответно, тъй като няма пълномощия. А както се изрази преди време Първан Симеонов, у нас колкото повече действаш, толкоз повече губиш рейтинг, тъй като рискуваш да настъпиш един или различен. Президентът е в идеалната позиция доста да приказва, малко да прави – да изтъквам и Георги Лозанов, който назова преди време президента Първанов най-скъпо платеният есеист на републиката. Есеист – но се харчи!
Мъглявината от очакване, която се носи към президент-генерала, е засилена от чувството за безалтернативност, което донесе третият мандат на ГЕРБ. Как, по дяволите, да се пробие статуквото? Опитват нови партии, пробват обединения – нищо! Засега Радев показва по-висока от предстоящата интензивност, има упоритости, възприел е ролята на неуправляемия фактор. Защо да не го преобърне таман той?
Три хипотезиСпоред една допустима версия, от Радев се чака да овладее лявото пространство и да размени превъзбудената Нинова, която се изхвърля в прекомерно крайни направления. Тезата, тайна или не, е, че той си е техен и рано или късно ще си го приберат. Е да, само че в случай че се съобщи като прям активист на Българска социалистическа партия, нов център на власт няма да има и тематиката на този текст ще се окаже непотребна. Създаване на АБВ-2 - след неуспеха на първия опит за разединение на партията - без ясно идеологическо разграничаване опонира на всевъзможен здрав разсъдък. Интересно е дали господин Радев би бил кадърен да събере към себе си някаква нова левица, несвързана с апаратните игри на Столетницата, което се подсказва от избора на някои от съветниците му. Но към този момент не виждам някакви ясно различими леви жестове в президентските изяви – като изключим популисткото заиграване с Русия.
Но какво ли пък ляво има в онази империя на олигархията? Впрочем новите леви, въодушевени от европейските си връстници, надали ще се разпознават с едно по този начин военизирано президентство.
Друго очакване следва естествено от символиката на пагона – военно-патриотичен център. Хрумва ми прилика с кръга " Звено " - в смисъл надпартийно единение към тематиките ред и сигурност. За жал през днешния ден всички партии (та даже довчерашни либерални) са се подредили на тази опашка и електорат надали ще остане за всички. Предишни президенти у нас се обкръжават с интелектуалци, актьори, учени – този сякаш търси повече естествената си среда на военни. Но наподобява едва евентуално, тъй като тя, армията от дълго време не е каквото беше. Едни самолети не могат да купят сума ти години, а ние приказваме за властови център!
Най-правдоподобна наподобява третата догадка, съгласно която президентът би могъл да сътвори центристка конструкция от експерти, прагматици, умерени хора, малко черква, малко военни, някои ритуални експерти.Изборът на проф. Герджиков от бившето Национална движение „Симеон Втори" за длъжностен министър председател и политически шареното му държавно управление окуражава сходни очаквания. Самите дейности на Радев до в този момент могат да се четат освен като неумелост, самообразование по метода " проба-грешка " (по Румяна Коларова), а и като центристки – жест към едните, жест към другите, с цел да има равновесие. Влиза в изострен спор с Цветанов към проклетите самолети и таман решаваме, че играе за Българска социалистическа партия – отхвърля се да блокира глобите против Русия, които беше заречен - завой надясно.
Подобна групировка ще се хареса на гласоподавателя, изтощен от партийни дрязги. Но към този момент господин Радев май не се обрисува като сполучлива ракета-носител. Все отново индивидът надали може да мери митичната харизма със Симеон Сакскобурггота. А да извърши мъжество на президентския пост е едва евентуално.
А не е ли по-добре...?
Въпросът е за какво по този начин постоянно се връща тематиката за президентската партия. Който следи политиката знае, че след един, да не приказваме за два мандата, и най-прекрасният президент се амортизира – тези процеси през днешния ден вървят доста бързо. Каквато и партия да опита да сглоби, тя ще разочарова.
Не е ли по-добре наместо за президентска партия да мислим по какъв начин да реформираме самата президентската институция – или да я натоварим със съществени пълномощия по арбитриране на публичния живот, или назад - да оставим Народното събрание да избира за президент някой умел посредник, за който по-рядко да се сещаме.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ