Написаното остава: Прощални думи за романиста Алек Попов
Т ой беше един от най-ярките представители на това необикновено надарено потомство писатели романисти в България. Алек Попов, който ни напусна прибързано, се отличаваше като водещ ироник, написа Даниел Смилов за .
Щастливи сме да бъдем съвременници на едно необикновено надарено потомство писатели романисти. Алек Попов, който ни напусна през вчерашния ден, беше един от най-ярките му представители – неговите книги ще връщат детското наслаждение и наслада от четенето освен за нас, само че и в десетилетията напред.
Водещ ироник
Романът е комплициран род и той е вероятен единствено в култури, които са достигнали някакво равнище на зряла възраст. Романът в никакъв случай до момента не е бил мощната страна на българската литература и няколкото изключения – като Димитър Димов, Димитър Tалев или Ивайло Петров, да вземем за пример – просто потвърждават правилото. Едва през днешния ден наподобява към този момент имаме съществено струпване на голям брой, освен това разнообразни романи, създателите на които не просто опитват сполучливо, а знаят какво вършат и го вършат в действителност добре. Не е по никакъв начин инцидентно, че поддържането на това високо равнище води и до приемане на голям брой интернационалните награди, както и до заслужената обич на българската аудитория.
В това надарено потомство Алек Попов се отличаваше като водещ ироник и заради това несъмнено доста би се смял на този текст, който стартира неизвестно по какъв начин по средата сред похвално слово и конферентен отчет. Иронията е също доста слаба страна на българската писмовност, тъй че този старт е простим. Но въпреки всичко и тук имаме някаква традиция, започвайки обещаващо с Вазов („ Под игото “ и „ Чичовци “) и Алеко („ Бай Ганьо “) и стигайки до Алек Попов („ Мисия Лондон “, „ Сестри Палавееви “, „ Мисия Туран “) и Владислав Тодоров („ Дзифт “ и „ Цинкограф “) и Милен Русков („ Възвишение “, „ Чамкория “). Не са доста имената, само че всяко едно от тях е извънредно значимо, тъй като оказва помощ на хората да огледат себе си и своята история в едно сериозно наблюдаващо ги огледало, показващо симпатични и не толкоз симпатични недостатъци.
Книги от Алек Попов
Кога един подигравателен разказ е добър
Ироничният разказ, структурно видяно, има следните детайли. Първо, той демонстрира, че във всеки е заложено и героичното и жалкото, и елегантното, и грозното и така нататък В Ганковото кафене революционерите на маса са мъчно отличими от същинските герои, а алафрангата съжителства с калпака и селското неглиже. А пък турските шпиони от време на време може да излязат борци за националното дело. Сестри Палавееви са също необикновени героини, които съчетават в себе кажи речи всички несъгласия на личната си ера – буржоазни-комунистки-партизанки, за които строгите закони на историческия материализъм и класовата битка се трансформират в авантюристичен разказ със мощен сексуален заряд.
Алековият „ Бай Ганьо “ на пръв взор подвежда, че комичното и дефектното могат да бъдат събрани в един типаж, което е някакъв тип облекчение за останалите герои. Но тук идва вторият значим детайл на положителния подигравателен разказ – свободата на героите да избират, какви да бъдат. Всеки е снабден и с положителните, и с неприятните страни на своята просвета. Но всеки в последна сметка взема решение в кои от тях да влага и с кои да се разпознава. От Алеково време е имало „ умно-красиви “ и „ корумпета-келепирджии “, само че това не са някакви естествено заложени групи. Те са се получили въз основата на съзнателния избор на участниците в тях. Този избор, несъмнено, не е един път за постоянно, а би трябвало ежедневно да се отстоява.
Третият детайл на положителния подигравателен разказ е сложността на света. Дори доброжелателни герои, искащи да са Алековци, а не Бай Ганьовци, също могат да попаднат в комични обстановки заради нищожна информация, липса на съгласуваност, несъразмерни дерзания, крайността на човешкото същество… Светът, който се опитваме да подреждаме с персоналния си избор, по предписание не се подчинява напълно, а от време на време - по никакъв начин. В романите на Владислав Тодоров това непокорство добива космополитен пропорции, вследствие на което героите се носят като галактически молци от злополука към злополука. „ Мисия Лондон “ е по-добродушен прочит на неуспехите на проектите както на „ умно-красивите “, по този начин и на „ корумпе-келепирджиите “ – злополуките в този разказ, въпреки и впечатляващи, въпреки всичко не са от екзистенциален темперамент и разрешават на живота да продължи радостно напред.
Добрият подигравателен разказ – не на последно място – споделя значими неща за историята на дадена общественост. Въпреки персоналния избор и объркващата трудност на света, нещата въпреки всичко се подреждат в някакви общи модели. Романът ги разкрива и се фокусира най-много върху способността на общността да разсънва от дрямката на разнообразни типове робство/модели – непознато господство, властнически терор, ежедневие, корупция и враждебен шовинизъм. Новото потомство български романисти в действителност се оправя ослепително с описанието на това, което Кристиан Таков наричаше „ Ще се става “ в модерна България. Въпреки мрънкането, че сме изгубили величието на страната си някъде из историята, в действителност страната постепенно, само че с някаква степен на наложителност се разделя и с комунистическата си сънливост, и с национал-патриотарщината на пост-комунизма, и с лъжливия уют на корупцията.
„ Времеубежище “ на Георги Господинов изследва точно този уют на актуалните модели/робства. Желанието да се върнеш в някаква ера, в която сякаш си бил популярен, е в действителност отвод от съществено отношение към живота в този момент. В „ Мисия Туран “ героите гонят великото българско минало в средноазиатската степ, единствено с цел да открият българското настояще в цялостния му набор от възвишени научно-политически терзания на умно-красивите до съответните схеми на корумпетата. По отношение на българската история може би най-силни са романите на Милен Русков, които демонстрират, че с цел да разберем тази история, би трябвало да разбираме по-добре и себе си през днешния ден. Миналото – в този смисъл – е неотделимо от сегашното, което е ключ към него. А това е забавно превръщане: с цел да разберем величието си в миналото, е нужно да сме велики и през днешния ден.
България се разсънва за следващата си рационализация
За Алек Попов би трябвало да се написа и игриво, и духовито, и с подигравка, на които малко на брой по този начин или другояче са способни. Но най-голямата и тъжна подигравка е, че измежду тюхкането за „ упадъка на полезностите “ и „ неналичието на престижи “ всички заедно стартират да славословят и превъзнасят очевидните престижи на нашето време незабавно след гибелта им. Защото това, което Алек Попов написа, е скъпо и ще остане. Така както остава написаното от Ивайло Дичев и казаното от Кристиан Таков. България – постепенно, ненапълно комично, само че с достолепие - се разсънва за следващата си рационализация. И както Вазов е бил нужен на нова и съвременна следосвобожденска България, по този начин и през днешния ден за благополучие имаме плеяда от писатели, запазили и иронията, и обичта към героите си. И двете основават общественост, без да са нужни безвкусни патриотарски напъни и заклинания, че някой ще направи някого популярен още веднъж.
Този коментар показва персоналното мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция на Дъждовни води и на Vesti.bg като цяло.
Не пропускайте най-важните вести - последвайте ни в
Щастливи сме да бъдем съвременници на едно необикновено надарено потомство писатели романисти. Алек Попов, който ни напусна през вчерашния ден, беше един от най-ярките му представители – неговите книги ще връщат детското наслаждение и наслада от четенето освен за нас, само че и в десетилетията напред.
Водещ ироник
Романът е комплициран род и той е вероятен единствено в култури, които са достигнали някакво равнище на зряла възраст. Романът в никакъв случай до момента не е бил мощната страна на българската литература и няколкото изключения – като Димитър Димов, Димитър Tалев или Ивайло Петров, да вземем за пример – просто потвърждават правилото. Едва през днешния ден наподобява към този момент имаме съществено струпване на голям брой, освен това разнообразни романи, създателите на които не просто опитват сполучливо, а знаят какво вършат и го вършат в действителност добре. Не е по никакъв начин инцидентно, че поддържането на това високо равнище води и до приемане на голям брой интернационалните награди, както и до заслужената обич на българската аудитория.
В това надарено потомство Алек Попов се отличаваше като водещ ироник и заради това несъмнено доста би се смял на този текст, който стартира неизвестно по какъв начин по средата сред похвално слово и конферентен отчет. Иронията е също доста слаба страна на българската писмовност, тъй че този старт е простим. Но въпреки всичко и тук имаме някаква традиция, започвайки обещаващо с Вазов („ Под игото “ и „ Чичовци “) и Алеко („ Бай Ганьо “) и стигайки до Алек Попов („ Мисия Лондон “, „ Сестри Палавееви “, „ Мисия Туран “) и Владислав Тодоров („ Дзифт “ и „ Цинкограф “) и Милен Русков („ Възвишение “, „ Чамкория “). Не са доста имената, само че всяко едно от тях е извънредно значимо, тъй като оказва помощ на хората да огледат себе си и своята история в едно сериозно наблюдаващо ги огледало, показващо симпатични и не толкоз симпатични недостатъци.
Книги от Алек Попов
Кога един подигравателен разказ е добър
Ироничният разказ, структурно видяно, има следните детайли. Първо, той демонстрира, че във всеки е заложено и героичното и жалкото, и елегантното, и грозното и така нататък В Ганковото кафене революционерите на маса са мъчно отличими от същинските герои, а алафрангата съжителства с калпака и селското неглиже. А пък турските шпиони от време на време може да излязат борци за националното дело. Сестри Палавееви са също необикновени героини, които съчетават в себе кажи речи всички несъгласия на личната си ера – буржоазни-комунистки-партизанки, за които строгите закони на историческия материализъм и класовата битка се трансформират в авантюристичен разказ със мощен сексуален заряд.
Алековият „ Бай Ганьо “ на пръв взор подвежда, че комичното и дефектното могат да бъдат събрани в един типаж, което е някакъв тип облекчение за останалите герои. Но тук идва вторият значим детайл на положителния подигравателен разказ – свободата на героите да избират, какви да бъдат. Всеки е снабден и с положителните, и с неприятните страни на своята просвета. Но всеки в последна сметка взема решение в кои от тях да влага и с кои да се разпознава. От Алеково време е имало „ умно-красиви “ и „ корумпета-келепирджии “, само че това не са някакви естествено заложени групи. Те са се получили въз основата на съзнателния избор на участниците в тях. Този избор, несъмнено, не е един път за постоянно, а би трябвало ежедневно да се отстоява.
Третият детайл на положителния подигравателен разказ е сложността на света. Дори доброжелателни герои, искащи да са Алековци, а не Бай Ганьовци, също могат да попаднат в комични обстановки заради нищожна информация, липса на съгласуваност, несъразмерни дерзания, крайността на човешкото същество… Светът, който се опитваме да подреждаме с персоналния си избор, по предписание не се подчинява напълно, а от време на време - по никакъв начин. В романите на Владислав Тодоров това непокорство добива космополитен пропорции, вследствие на което героите се носят като галактически молци от злополука към злополука. „ Мисия Лондон “ е по-добродушен прочит на неуспехите на проектите както на „ умно-красивите “, по този начин и на „ корумпе-келепирджиите “ – злополуките в този разказ, въпреки и впечатляващи, въпреки всичко не са от екзистенциален темперамент и разрешават на живота да продължи радостно напред.
Добрият подигравателен разказ – не на последно място – споделя значими неща за историята на дадена общественост. Въпреки персоналния избор и объркващата трудност на света, нещата въпреки всичко се подреждат в някакви общи модели. Романът ги разкрива и се фокусира най-много върху способността на общността да разсънва от дрямката на разнообразни типове робство/модели – непознато господство, властнически терор, ежедневие, корупция и враждебен шовинизъм. Новото потомство български романисти в действителност се оправя ослепително с описанието на това, което Кристиан Таков наричаше „ Ще се става “ в модерна България. Въпреки мрънкането, че сме изгубили величието на страната си някъде из историята, в действителност страната постепенно, само че с някаква степен на наложителност се разделя и с комунистическата си сънливост, и с национал-патриотарщината на пост-комунизма, и с лъжливия уют на корупцията.
„ Времеубежище “ на Георги Господинов изследва точно този уют на актуалните модели/робства. Желанието да се върнеш в някаква ера, в която сякаш си бил популярен, е в действителност отвод от съществено отношение към живота в този момент. В „ Мисия Туран “ героите гонят великото българско минало в средноазиатската степ, единствено с цел да открият българското настояще в цялостния му набор от възвишени научно-политически терзания на умно-красивите до съответните схеми на корумпетата. По отношение на българската история може би най-силни са романите на Милен Русков, които демонстрират, че с цел да разберем тази история, би трябвало да разбираме по-добре и себе си през днешния ден. Миналото – в този смисъл – е неотделимо от сегашното, което е ключ към него. А това е забавно превръщане: с цел да разберем величието си в миналото, е нужно да сме велики и през днешния ден.
България се разсънва за следващата си рационализация
За Алек Попов би трябвало да се написа и игриво, и духовито, и с подигравка, на които малко на брой по този начин или другояче са способни. Но най-голямата и тъжна подигравка е, че измежду тюхкането за „ упадъка на полезностите “ и „ неналичието на престижи “ всички заедно стартират да славословят и превъзнасят очевидните престижи на нашето време незабавно след гибелта им. Защото това, което Алек Попов написа, е скъпо и ще остане. Така както остава написаното от Ивайло Дичев и казаното от Кристиан Таков. България – постепенно, ненапълно комично, само че с достолепие - се разсънва за следващата си рационализация. И както Вазов е бил нужен на нова и съвременна следосвобожденска България, по този начин и през днешния ден за благополучие имаме плеяда от писатели, запазили и иронията, и обичта към героите си. И двете основават общественост, без да са нужни безвкусни патриотарски напъни и заклинания, че някой ще направи някого популярен още веднъж.
Този коментар показва персоналното мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция на Дъждовни води и на Vesti.bg като цяло.
Не пропускайте най-важните вести - последвайте ни в
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ