Елена Поптодорова пред Фрог: Отзоваването на Пламен Георгиев е знак, че няма да има компромиси. Позицията на ИТН за Скопие е едно голямо нищо
Това съобщи в изявление за ФрогНюз Елена Поптодорова, някогашен дипломат на България в Съединени американски щати.
Ето и цялото изявление:
Госпожо Поптодорова, през днешния ден Пламен Георгиев бе отзован като консул във Валенсия. Какъв сигнал дава с този ход новата власт?
Това е знак, че няма да се вършат взаимни отстъпки. Министерството на външните работи се е нагледало на необикновени назначения, които постоянно са били мотив за отчаяние и тягостно чувство измежду кариерните дипломати. Това е един тип поощрение за професионалните хора. Това не е първият подобен случай.
Точно това сподели през днешния ден говорителката на държавното управление Лена Бориславова - че политическата квота в българската дипломация е превишена. Загатна, че може да има и още такива промени…
Като мъченик по Закона за дипломатическата работа желая да кажа - първият план за подобен закон внесохме дружно още 1997 година Мина доста време преди да се стигне до някакъв правилник на тази активност и се бягаше напълно съзнателно от закон.
Защо?
Защото ръцете инак бяха развързани на всяка политическа гарнитура да устройва конюнктурно свои хора на дипломатически позиции. Този закон се реализира мъчно, само че той като че ли потъна в надълбоко забвение.
В него се позволяват 20% квота на политически назначения. Въпреки че в европейската система такова нещо няма. Заради този наш прославен, тежък и непосилен Преход толкоз години ние не можем още да стигнем до солидния и дори безплоден в доста връзки метод, по който действат европейските служби. В европейските национални служби може да влезе човек, който несъмнено, да бъде подтикван от своята партия, само че следвайки всички стъпала на кариерното развиване. А не да се появи внезапно като черешката на тортата на очевидно висока позиция.
Този знак е ужасно значим за българската дипломация като цяло, за кариерната работа. С горчилка сме споделяли с сътрудници разочарованието си, че този закон се оказа архивиран и изцяло забърсан. Това е значима стъпка и се надявам, че тя не просто ще бъде удържана, само че и да бъде върната нормата в дипломатическата работа.
А по кое време се чака Пламен Георгиев да се върне в България?
Това е въпрос на администрация. Следват процедурите. Той би трябвало да получи своето съобщение, има период за връщане, тъй като това не е наказателна акция, а опит да се възвърне реда. Той ще има време да се сбогува с локалните управляващи, ще има време да се приготви за завръщане и би трябвало да има тежка причина, с цел да бъде в най-кратки периоди. Трябва да се търси и заместител, с цел да не се получи вакуум.
Това също е значим сигнал.
Да. Важно е да се види по какъв начин Пламен Георгиев ще бъде заместен. Има и още нещо - през последните години по време на държавните управления на Борисов имаме по този начин наречените “пътуващи посланици”, които привършват един мандат и непосредствено отпътуват за последваща столица. Законът задължава да има 2-годишен престой в столицата, преди да пристигна ново предопределение. Това важи за всички дипломатически чиновници и е напълно обяснимо - нужно е връщане в професионалната и националната среда, преди да се поеме идващ пост.
Защо това не се е предписание?
Това постоянно е било персонално, с цел да бъдат задоволени персонални стремежи и улеснения на хора, които са били по-предани към властта.
Има и една друга гореща тематика по въпросите за външната ни политика - обявата на Слави Трифонов за участието на Република Северна Македония в Европейския съюз, отпадането на визите за Съединени американски щати и приемането на България в Шенген. Това провокира реакция както у нас, по този начин и в западната ни съседка. Днес Станислав Балабанов отговори уклончиво, че това не е изискване на София, само че позицията ни може да бъде надградена при започване на договарянията. Какво значи това?
Това значи едно огромно нищо. Това е напълно за вътрешна консумация. Нали се сещате по какъв начин в този момент в Брюксел и Вашингтон седят и си мислят по какъв начин да отговорят на това предложение за сделка…
Преговорите не стават по този начин. Кой от нашите съдружници ще пожертва главните упования към България, поради които не се случва Шенген и не падат американските визи? Това са правната среда, върховенството на закона и преодоляването на корупцията - все остарели проблеми. И са три разнообразни казуса, които се събраха в един фокус поради безусловно задънената улица, в която сме попаднали поради РСМ.
Нито Шенген, нито рухването на визите се е случило в предишни интервали, при разнообразни държавни управления освен в България, само че и в Брюксел, Съединени американски щати. Значи има някаква по-дълбока причина.
Смятам, че е доста манипулативно тези въпроси да се свързват дружно. Няма по какъв начин това да бъде изтъргувано от нито един от нашите съдружници.
Но не е ли сега България в преференциална позиция? Ясно е, че това е въпрос, който се експлоатира вътрешнополитически и мощните на деня се плъзват по плоскостта на популистки тези. Но не е ли в България сега в позиция, в която да извие ръце? Гласовете в Брюксел в последна сметка споделят, че София е попречила на един от главните цели на Европейски Съюз - разширение на въздействието в района Западни Балкани.
България преди всичко попречи на себе си. По време на нашето председателство на Съвета на Европейски Съюз това бе емблема и по този начин спечелихме престиж. Седнахме наедно с всички тогава. Бяха златни времена за българската дипломация. Със поръчката си за Западните Балкани седяхме и решавахме наедно с останалите членове на Съюза. Но това от дълго време към този момент не е по този начин.
Темата за РСМ и Албания, която пада като косвена жертва, внезапно се обърна и настроението се смени и стартира да се помпа. Би могло да има различен роман за това по какъв начин наподобява едно бъдещо участие на Скопие в Европейския съюз. Да, това става с контрактувани условия, на които България да държи.
Веднага давам за образец Гърция, която неистово пречеше на Скопие. Ние тогава мълчахме, 20 години кротувахме. Направихме едно никакво признание като “дървено желязо” - признахме страна, само че не признахме нация и език. Това си креташе в продължение на десетилетия и никой не си мислеше, че след това това би трябвало да се запълни с следващи дейности. Дългогодишната бездейност попречи да се създаде една доста по-прагматична позиция, а не да се остави в дебрите на безконечните разногласия.
Трябваше най-сетне да могат да се дефинират изпълними претенции и условия. Ето това не можахме да създадем. Защо толкоз късно се вкара въпросът за правата на българите и македонците с българско съзнание в западната ни съседка? Преди това не можеше и дума да се каже. Беше национално изменничество. В основата на това бяха патриотичните партии, които спираха всеки опит да се мине на нещо по-оценимо и реалистично. Докарахме се до тук.
Сега към този момент е вкарана по-прагматична посока на настояванията, само че няма да е елементарно да облечем в правилник това, за което упорства историческата комисия. Например - езикът на омразата. За какъв брой време би трябвало да се сменят учебниците? Как да стане това?
Езикът на омразата не е ли залегнал като изискване в Договора за добросъседство, подписан още през 2017 година? Това са четири години…
Да. Но по тази причина и той не върви. Но това са доста по-обтекаеми критерии. За да се стигне до един подобен диалог и дружно да седнем и да пишем учебниците си, би трябвало да се построи доверие, че никой не желае да надцака другия. Не можем да стартираме сполучливи договаряния от тази позиция.
Редно е и ние да погледнем себе си. Няма по какъв начин едните да са напълно неверни, а другите - напълно прави.
Има един доста сензитивен въпрос - репутацията на 11 434 македонци, които са били депортирани 1943 година непосредствено в газовите камери на Треблинка с българската железница. Това е нещо, по което отхвърляме да приказваме. Отказваме да признаем даже някакво съпричастие. България не споделя и дума за тази депортация. Ние доста желаеме да ни признаят всички десетки хиляди избавени македонци и това би трябвало да бъде по този начин. Но стопираме до там.
Можем ли обаче да чакаме реакция от Съединени американски щати и Европа за позицията на Слави Трифонов? Натискът върху България ще се ускори ли?
Наричаме “натиск” едно безусловно ясно изразено мнение и гледище. Не го правете, когато е толкоз тежък. Но следствията не можем да ги избегнем.
Какви ще са те?
На първо място - България няма един юрист в Европейския съюз. Няма поддръжка по тематиката от никого и за това най-ярко удостоверение е последният съвет през декември. Няма какво да се случи. Ние сме изнервили всички до ръба. Няма да има реакция от никого, никой няма да обърне внимание на това.
Тоест или България би трябвало да се огъне, или ще си сърбаме попарата?
Няма какво да се огъваме. Това са обособени процеси - визите и Шенген са напълно разнообразни процеси. Затова никой няма да отговори. Те следват други правила, имат друга история. Затова приказвам за господство на закона, правосъдна промяна, преодоляване на корупцията. Това е Шенген.
Това са остарели, брадати въпроси и при никакви предишни държавни управления не откриха решение единствено тъй като ние тук не сме създали стъпка напред. 15 години сме членове на Европейски Съюз и за това време не успяхме да разберем, че в основата на всичко е правната наредба.
изявление на Джесика Вълчева
Ето и цялото изявление:
Госпожо Поптодорова, през днешния ден Пламен Георгиев бе отзован като консул във Валенсия. Какъв сигнал дава с този ход новата власт?
Това е знак, че няма да се вършат взаимни отстъпки. Министерството на външните работи се е нагледало на необикновени назначения, които постоянно са били мотив за отчаяние и тягостно чувство измежду кариерните дипломати. Това е един тип поощрение за професионалните хора. Това не е първият подобен случай.
Точно това сподели през днешния ден говорителката на държавното управление Лена Бориславова - че политическата квота в българската дипломация е превишена. Загатна, че може да има и още такива промени…
Като мъченик по Закона за дипломатическата работа желая да кажа - първият план за подобен закон внесохме дружно още 1997 година Мина доста време преди да се стигне до някакъв правилник на тази активност и се бягаше напълно съзнателно от закон.
Защо?
Защото ръцете инак бяха развързани на всяка политическа гарнитура да устройва конюнктурно свои хора на дипломатически позиции. Този закон се реализира мъчно, само че той като че ли потъна в надълбоко забвение.
В него се позволяват 20% квота на политически назначения. Въпреки че в европейската система такова нещо няма. Заради този наш прославен, тежък и непосилен Преход толкоз години ние не можем още да стигнем до солидния и дори безплоден в доста връзки метод, по който действат европейските служби. В европейските национални служби може да влезе човек, който несъмнено, да бъде подтикван от своята партия, само че следвайки всички стъпала на кариерното развиване. А не да се появи внезапно като черешката на тортата на очевидно висока позиция.
Този знак е ужасно значим за българската дипломация като цяло, за кариерната работа. С горчилка сме споделяли с сътрудници разочарованието си, че този закон се оказа архивиран и изцяло забърсан. Това е значима стъпка и се надявам, че тя не просто ще бъде удържана, само че и да бъде върната нормата в дипломатическата работа.
А по кое време се чака Пламен Георгиев да се върне в България?
Това е въпрос на администрация. Следват процедурите. Той би трябвало да получи своето съобщение, има период за връщане, тъй като това не е наказателна акция, а опит да се възвърне реда. Той ще има време да се сбогува с локалните управляващи, ще има време да се приготви за завръщане и би трябвало да има тежка причина, с цел да бъде в най-кратки периоди. Трябва да се търси и заместител, с цел да не се получи вакуум.
Това също е значим сигнал.
Да. Важно е да се види по какъв начин Пламен Георгиев ще бъде заместен. Има и още нещо - през последните години по време на държавните управления на Борисов имаме по този начин наречените “пътуващи посланици”, които привършват един мандат и непосредствено отпътуват за последваща столица. Законът задължава да има 2-годишен престой в столицата, преди да пристигна ново предопределение. Това важи за всички дипломатически чиновници и е напълно обяснимо - нужно е връщане в професионалната и националната среда, преди да се поеме идващ пост.
Защо това не се е предписание?
Това постоянно е било персонално, с цел да бъдат задоволени персонални стремежи и улеснения на хора, които са били по-предани към властта.
Има и една друга гореща тематика по въпросите за външната ни политика - обявата на Слави Трифонов за участието на Република Северна Македония в Европейския съюз, отпадането на визите за Съединени американски щати и приемането на България в Шенген. Това провокира реакция както у нас, по този начин и в западната ни съседка. Днес Станислав Балабанов отговори уклончиво, че това не е изискване на София, само че позицията ни може да бъде надградена при започване на договарянията. Какво значи това?
Това значи едно огромно нищо. Това е напълно за вътрешна консумация. Нали се сещате по какъв начин в този момент в Брюксел и Вашингтон седят и си мислят по какъв начин да отговорят на това предложение за сделка…
Преговорите не стават по този начин. Кой от нашите съдружници ще пожертва главните упования към България, поради които не се случва Шенген и не падат американските визи? Това са правната среда, върховенството на закона и преодоляването на корупцията - все остарели проблеми. И са три разнообразни казуса, които се събраха в един фокус поради безусловно задънената улица, в която сме попаднали поради РСМ.
Нито Шенген, нито рухването на визите се е случило в предишни интервали, при разнообразни държавни управления освен в България, само че и в Брюксел, Съединени американски щати. Значи има някаква по-дълбока причина.
Смятам, че е доста манипулативно тези въпроси да се свързват дружно. Няма по какъв начин това да бъде изтъргувано от нито един от нашите съдружници.
Но не е ли сега България в преференциална позиция? Ясно е, че това е въпрос, който се експлоатира вътрешнополитически и мощните на деня се плъзват по плоскостта на популистки тези. Но не е ли в България сега в позиция, в която да извие ръце? Гласовете в Брюксел в последна сметка споделят, че София е попречила на един от главните цели на Европейски Съюз - разширение на въздействието в района Западни Балкани.
България преди всичко попречи на себе си. По време на нашето председателство на Съвета на Европейски Съюз това бе емблема и по този начин спечелихме престиж. Седнахме наедно с всички тогава. Бяха златни времена за българската дипломация. Със поръчката си за Западните Балкани седяхме и решавахме наедно с останалите членове на Съюза. Но това от дълго време към този момент не е по този начин.
Темата за РСМ и Албания, която пада като косвена жертва, внезапно се обърна и настроението се смени и стартира да се помпа. Би могло да има различен роман за това по какъв начин наподобява едно бъдещо участие на Скопие в Европейския съюз. Да, това става с контрактувани условия, на които България да държи.
Веднага давам за образец Гърция, която неистово пречеше на Скопие. Ние тогава мълчахме, 20 години кротувахме. Направихме едно никакво признание като “дървено желязо” - признахме страна, само че не признахме нация и език. Това си креташе в продължение на десетилетия и никой не си мислеше, че след това това би трябвало да се запълни с следващи дейности. Дългогодишната бездейност попречи да се създаде една доста по-прагматична позиция, а не да се остави в дебрите на безконечните разногласия.
Трябваше най-сетне да могат да се дефинират изпълними претенции и условия. Ето това не можахме да създадем. Защо толкоз късно се вкара въпросът за правата на българите и македонците с българско съзнание в западната ни съседка? Преди това не можеше и дума да се каже. Беше национално изменничество. В основата на това бяха патриотичните партии, които спираха всеки опит да се мине на нещо по-оценимо и реалистично. Докарахме се до тук.
Сега към този момент е вкарана по-прагматична посока на настояванията, само че няма да е елементарно да облечем в правилник това, за което упорства историческата комисия. Например - езикът на омразата. За какъв брой време би трябвало да се сменят учебниците? Как да стане това?
Езикът на омразата не е ли залегнал като изискване в Договора за добросъседство, подписан още през 2017 година? Това са четири години…
Да. Но по тази причина и той не върви. Но това са доста по-обтекаеми критерии. За да се стигне до един подобен диалог и дружно да седнем и да пишем учебниците си, би трябвало да се построи доверие, че никой не желае да надцака другия. Не можем да стартираме сполучливи договаряния от тази позиция.
Редно е и ние да погледнем себе си. Няма по какъв начин едните да са напълно неверни, а другите - напълно прави.
Има един доста сензитивен въпрос - репутацията на 11 434 македонци, които са били депортирани 1943 година непосредствено в газовите камери на Треблинка с българската железница. Това е нещо, по което отхвърляме да приказваме. Отказваме да признаем даже някакво съпричастие. България не споделя и дума за тази депортация. Ние доста желаеме да ни признаят всички десетки хиляди избавени македонци и това би трябвало да бъде по този начин. Но стопираме до там.
Можем ли обаче да чакаме реакция от Съединени американски щати и Европа за позицията на Слави Трифонов? Натискът върху България ще се ускори ли?
Наричаме “натиск” едно безусловно ясно изразено мнение и гледище. Не го правете, когато е толкоз тежък. Но следствията не можем да ги избегнем.
Какви ще са те?
На първо място - България няма един юрист в Европейския съюз. Няма поддръжка по тематиката от никого и за това най-ярко удостоверение е последният съвет през декември. Няма какво да се случи. Ние сме изнервили всички до ръба. Няма да има реакция от никого, никой няма да обърне внимание на това.
Тоест или България би трябвало да се огъне, или ще си сърбаме попарата?
Няма какво да се огъваме. Това са обособени процеси - визите и Шенген са напълно разнообразни процеси. Затова никой няма да отговори. Те следват други правила, имат друга история. Затова приказвам за господство на закона, правосъдна промяна, преодоляване на корупцията. Това е Шенген.
Това са остарели, брадати въпроси и при никакви предишни държавни управления не откриха решение единствено тъй като ние тук не сме създали стъпка напред. 15 години сме членове на Европейски Съюз и за това време не успяхме да разберем, че в основата на всичко е правната наредба.
изявление на Джесика Вълчева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ